katerina_84

Благодаря и на двама ви! Чудесни сте!

Здравейте отново, няма да отварям нова тема, ще продължавам да си питам в тази...След като изчетох мислите по теми от форума, сега чета "Изворът на доброто", но... Вие открихте ли (или тя откри ли ви?!) Божествената любов и ако "да" къде и как?! Може да ви се стори глупав въпрос, но втори ден си блъскам главата...Опитах да си "насадя" едно блажено чувство, но не ми се получава насила..

В страха да не ми се случват лоши неща, дори не съм си мислила за хубави..На принципа "съгласна съм да не ми се случват хубави неща, ако не ми се случват и лоши". И то, ей така си минааава живота...Най-хубавото от тия горе-долу 2 седмици откакто чета Дънов е това, че главоболието ми изчезна, а то беше ежедневно, ужасно, пулсиращо стягане. Колкото до това, да търсиш хубавите страни във всичко аз правя друго (експериментирам ) - когато се появи някаква спънка, проблем, противоречие, не го анализирам дали е хубаво или лошо, а се опитвам да изляза извън ситуацията и спокойно да я наблюдавам отстрани и наистина нещата се нареждат хубаво, като някакво чудо..

Май започвам да си спамя в темата, но така и така съм тръгнала да си разсъждавам, пък и пак има връзка..та, наскоро се сетих нещо. Била съм точно на седем години, връщахме се от една училищна екскурзия и аз споделих с една съученичка, че ме е страх да не катастрофираме, а тя ми каза; "Тогава си повтаряй непрекъснато "ще се блъснем, ще се блъснем"". Попитах я "защо?", а тя ми отвърна "Ами, не знаеш ли - когато мислиш за лоши неща ти се случват хубави, а когато мислиш за хубави - лоши"! Постепенно и несъзнателно чутото тогава от седемгодишното ми уше се е превърнало в мое кредо и години, години наред съм живяла с тази заблуда. Глупаво...И сега сигурно ми трябва време да се науча да мисля по друг начин. Всяко нещо си иска време...

От години не съм се чувствала толкова отпочинала, четейки! Да не говорим, че имах едно ужасно, ужасно главоболие всеки ден, което изчезна..предполагам е било от напрежение. Междудругото, сега разбрах разликата между "силата на положителното мислене", за което говорят "розови" психолози, което всъщност не действа и силата на....силата на това да приемаш с доверие и любов, това което ти се случва. Бях чела статия на Орлин Баев по темата преди време...

Здравейте, започнах да се интересувам от учението на Петър Дънов. Обаче..има нещо, което усещам, че не разбирам правилно и моля за помощ: Сигурна съм, че почти всеки от вас, започвайки да чете мисли и лекции от Учителя усеща една лекота в себе си, сякаш сваля товара от плещите си. Това почувствах и аз първите няколко дни (чета и препрочитам почти денонощно!). Но от вчера насам отново усещам едно напрежение в мен от това, че - да, аз знам, че не трябва да се страхувам от лошото и че Господ най-добре ще се справи с него, но знам и че го има и съм "на тръни". Не знам дали ме разбирате, толкова съм подготвена за него, че едва ли не го чакам с нетърпение, а това ме напряга!? Греша, но не знам как да поправя тази мисъл и с каква да я заменя...

Здравейте хора, Не съм писала тук от много, много време, но ми се случи нещо, което мога да споделя само с вас! Така...животът ми не е бил никак лек от 14-та ми година насам. Няма да изпадам в подробности, на 180 градуса...повечето сте наясно. Но винаги съм вярвала в него и никога не съм губила надежда. Всъщност, едни от най-щастливите мигове в живота ми, докосващи най-силно сърцето ми са били, докато плачейки за сполетелите ме нещастия съм вярвала, че всичко някога ще бъде наред. Преди половин година, изправена пред поредната кризисна ситуация и нареждайки "Защо, защо пак на мен!", ама, то пък наистина нямаше край...:), в яда си се обърнах към Господ (да поясня - не съм строго набожна християнка, за мен Бог е нещо много голямо, положително, енергия и т.н.), та му казах "Щом все ще е така поне вземи скапаната си вяра и надежда, уморих се да вярвам и да се надявам безрезултатно. Така поне ще знам, че нищо добро не ме чака и ще се опитам да се напасна към този гаден живот, който все някога ще свърши". Продължих си живота както обикновено, работа, деца, битовизми, нещата се уталожиха и забравих...От месец обаче не съм добре, от най-малкото препятствие правя голям проблем, раздразнителна съм, не искам да идва утре, виждам само страх, мрак...свито ми е...днес пак се помолих на Господ да ми помогне да се стегна, защото дори не успявам сама да се взема в ръце, както доскоро. И изведнъж се сетих, какво съм поискала...Поисках от Господ да ми отнеме вярата и надеждата и той ми ги е отнел. А щастието е в тях...Независимо от ситуацията в живота ни, независимо дали сме горе или долу, щом имаме тях сме щастливи. Сега му се моля да ми ги върне обратно и вярвам и се надявам!

Здравейте, изхождайки от опита си тия дни, стигнах до извода, че да се оставиш в Божиите ръце е нужна много по-голяма смелост, отколкото да се нагърбиш сам с всичко! Интересен парадокс:))) Весели празници, хора!

Здравейте, идеята с пуловера е наистина чудесна. Знаете ли, сигурна съм, че Господ сам ме накара да се обърна към него - трябваше да събера една сума пари и точно, когато сметнах, че съм събрала по-голямата част, изгубих половината:))) Сега вече ми е смешно, майната им на парите, но е факт, че аз съм крайно организиран и контролиращ човек и нямам спомен някога да съм загубвала нещо. И за да се случи точно сега.....приех го като знак!

Здравейте, от известно време имам проблем - личен. Живота ми не зависи от него, но все пак е важен. Терзаех се за него, как ли не опитвах да го реша, но вместо да стигна донякъде, нещата дори се объркваха повече. Накрая на силите си се сгромолясах психически, разревах се и понеже наистина незнаех какво повече да направя написах в гугъл "Да се оставиш в Божиите ръце", без да имам идея, какви резултати има за това търсене. Резултати излязоха много, изчетох повечето и си казах "Оставям се на теб, Господи, помогни ми...". Казах го съвсем искрено, от сърце. Олекна ми много, вярно, проблема ми си стои нерешен, но поне свалих цялото това напрежение от себе си. Да, ама сега какво? Да бездействам ли? В смисъл, как вие тълкувате това?

А щастлива ли си, когато си вкъщи с чаша вино и книга? И аз по същия начин доскоро изпитвах вина от това, че се деля от масата, но благодарение на хората в този форум преодолях това. Ето нещо, което ми написа в моята тема Божидар Цендов -"Умът винаги ще се чуди и ще се опитва да се подведе по някого". И не смятам, че си емоционално изморена, по-скоро си балансирана.

Здравейте, смятах че съм преодоляла успешно ПА....Започнаха преди около 10 години, тогава не се говореше за тях, интернета беше кът и общо взето разбрах какво ми на втората-трета година. Тогава пари за психотерапевт нямах и започнах да чета всичко свързано с тях в нета. Много бавно и трудно започнах да овладявам атаките, като с течение на времето те се разреждаха и дори имаше периоди от повече от година без тях. Не бях получавала пристъп от повече от 2 години, въпреки това редовно чета по темата, като най-много ми въздействат статиите на Орлин Баев (за което му благодаря много). И така до вчера - първия учебен ден на моето детенце. Толкова бях горда и щастлива и как стана не знам - изведнъж сред всички тия хора изпитах някакъв ужас , че ще припадна, започна да ме стяга гърлото и до края на тържеството беше така. Прибрах се, бих си два шамара и се успокоих, че няма да допусна да се случи отново. Цял ден бях добре, но като отидох да си взема детето , в двора на училището получих пристъп отново.

Напълно съгласна съм с теб. Аз не променям отношението си към нея. Въпреки, че когато й казах да приеме болестта си като възможност да започне да живее истински, ме погледна все едно съм изперкала и като цяло тя не иска да й бъде помогнато, аз продължавам да й давам кураж. Както и да е, не това е главното, което ме вълнува. Въпроса ми беше, дали живота е несправедлив или ние сами си го правим такъв? Дори, това вече не ми е въпрос, а убеждение - живота ни е такъв, какъвто ние решим да си го направим и съдбата ни е изцяло в наши ръце...

Здравейте, чудех се в кой раздел да споделя това , което ме терзае. Реших, че въпреки, че засяга друг човек, все пак основния смисъл на съждението ми пак опира до самопознанието и отношението ни към собствения ни живот. Става въпрос за леля ми, а ето и накратко - леля ми винаги е била от типа хора, за които казват "и на мравката път прави". Тиха, скромна, срамежлива добра женица, отдала целия си живот на децата и съпруга си. Доскоро и моето мнение за нея беше такова, то отстрани няма как да изглежда по друг начин. И ето откриха и рак. Леля рухна. В момента е на легло и твърди, че не може да стане вече 2-и месец. И всички около нея се чудят "как, как е възможно на такъв добър човек да се случи такова нещастие, живота е толкова несправедлив!" . И аз се замислих...не съм така добра , както леля, а живота ми е по-добър от нейния. Стигнах до мисли, които ще се радвам да обсъдим заедно. Мисли, заради които много хора ще ме помислят за лоша.... Ами, ако зад добротата на леля се крие страх, недоверие към живота...скромността й крие бездушие, а срамът й всъщност е страх да кажеш истината на човека отсреща? Да, леля е най-голямата песимистка, която познавам, лишена от всякакви емоции ( по-точно лишила се сама по свой избор), обсъждайки недостатъците на хората, ама мнооого тихо някой да не я чуе. Ако това, че не може да стане на крака се дължи на изключителната й немърливост към тялото й ( Над 100кг и постоянно ядене и тъпчене), а постоянното й хленчене е начин да накаже близките си, защото видиш ли тя била болна заради жертвите, които правела за тях? Искам да ви кажа, че нейния живот не е бил никак труден - здрави деца и без финансови проблеми. За мен, тя не иска да оздравее. Тя иска да е жертва. И да, жертва е, ама не на живота, ами само и единствено на себе си! В тоя ред на мисли "човек сам кове съдбата си" ми се вижда много вярно и в унисон със състоянието й. Как смятате?

Здравейте, от известно време живея с човек като вас - човек, търсещ съжаление от близките си, искащ внимание, търсещ вината за положението си в другите. Мила авторке, ако можехте да се погледнете за миг от позицията на близките си, щяхте да видите, колко всъщност е лесно справянето с проблема ви и в същото време как никой друг освен вас самата не може да ви помогне..Спрете да търсите вината у човека, за когото говорите.Намирате се в сегашното си състояние абсолютно по ваша воля и само и единствено от вас зависи изхода от него. Всичко е вътре във вас...А, искате ли да го намерите изобщо?

Ами, знам ли... хората са и свястни и несвястни едновременно - зависи, кой своя страна ще ви покажат първо...

Благодаря ви!

Здравейте, зачетох се във форума и ми стана доста интересен. Не ви познавам, предполагам, че повечето от вас са психолози, психиатри, философи....хора, с които не бих могла да споря или да съветвам...но, изхождаща от личния си опит бих ви предложила да си намерите, някоя "несвястна", която с течение на времето да ви обърне представите за себе си. ..В противен случай рискувате същото

Здравей Акация, Може и да греша, но си мисля, че точно сега ще спра да правя компромиси и то най-вече със себе си - без да се насилвам да правя неща, които вече не желая, да посещавам места, които ме изморяват...а напротив, ще продължа, но вече с пълното съзнание, че съм на точното си място, да изграждам своя малък рай. А той е прекрасен

Мда, така е...Явно съм самотна, от сегашните ми приятели не чувствам някой да ме разбира, напротив вече сме с доста различни ценности и в тяхната компания съм аутсайдер. И колкото повече те ми натякват, че техния живот е по-хубав, толкова повече аз се инатя и се вкопчвам в моята идея. И понеже аз и тук с никой не общувам , честно казано съм самотна... По съветите ви по-горе - сърцето ми казва, 4е тук съм по-щастлива....Нали трябва да слушаме сърцето си? А рано или късно ще намеря хора, с които имаме общи интереси...Оставам си на село, тук съм по-жива!

Здравейте отново, всъщност имаме ритуал - веднъж седмично ходим в града с децата - на кино, в детски кът, в мола....аз чесно казано ходя единствено заради децата, ако зависи от мен ще си стоя у дома пред телевизора целия този хаос, шум, хора...прибирам се с главоболие и се чудя как съм живяла така. Излизането вечер с приятелки също ми тежи - не са ми интересни вече екстеншъните, тези ужасно грозни остри маникюри, клюките... "Важното е какво чувстваш и как се чувстваш." - точно тук искам помощ - да си отговоря "Защо се съмнявам в чувствата си"...сякаш изпускам нещо...

Здравейте, много ми е трудно да конструирам проблема си, но ще се опитам накратко: Градско чедо съм - живяла, учила и работила съм в най-големите градове на страната. С престижна професия и парти гърла ..фешън от глава до пети)))))) На 24 години се омъжих и малко след като забременях, по настояване на съпруга ми се преместихме да живеем на село. В момента съм на 31. Първите 4-5 години бяха много трудни - далеч от светския живот, без приятелки, молове, кафенета....Обаче, захванахме се двамата за работа, бизнеса ни стана доста печеливш, ремонтирахме къщата, създадохме си удобства.....и на мен взе да ми харесва на село. Замених неудобните токчета с кецове, късата пола с дънки и ми е толкова леко и удобно...а кожата ми как диша чистия селски въздух без дебелия слой фон дьо тен А как е хубаво зимата да чувам как пукат дървата в камината с хубава книга и чаша вино...и да правя сладкиши на децата...и ето го проблема - като се видя с някои от старите ми приятелки (всъшност с половината вече на поддържам връзка, защото не съм интересна) и като ми кажат "абе, ти не си добре да се забуташ в това село" и аз започвам да се измъчвам "абе, аз наистина добре ли съм да се забутам в това село?" Гледам снимките им във фейсбук - от партита, барове..Бога ми, всичката тази суетня е толкова смешна и безмислена...но, защо, защо все още се чудя "Дали и аз не трябва да съм там?"

Хмммм, май ще се окаже, че проблема ми не е в манията за ред! След като два дни си задавам въпрос след въпрос по съвета на Орлин, стигнах до извод, който почти ме шокира - баща ми! Изпитвам някакво чувство на вина, дълг, отговорност към него, а незнам защо...Отношенията ни винаги са били чудесни, споделяме, приятели сме. Наистина се обърках, какво е това? Сякаш има нещо...скрито или незнам как да ви обесня, някакво натрапено, заучено поведение. От това е тая нервност в мен, която явно избива в чистене. Всъщност, той е син на баба ми, за която говоря. Като се замисля за техните отношения, сигурна съм, че и той изпитва същото към нея. Ген ли е? Мога ли да се променя? Не искам и детето ми да стане такова.....

Здравейте, мили хора. Колкото повече се анализирам, толкова повече се обърквам. Оказва се , че съм изтъкана от вътрешни конфликти, противоречия и страхове. Hяма да пиша тук, докато не стигна до нещо по-дълбоко и същностно. Първо ще се опитам да се справя с тревожността си - без нея много въображаеми страхове ще изчезнат, нали?...По-нататък ще видим какво ще правя. Искрено ви благодаря, до скоро!

Благодаря Ви, д-р Първанов. Веднага се заемам с метода Силва, за момента друг избор нямам...