Viva Caselli

Нека се замислим и допуснем мисълта, че Земята е населявана от една личност. По какъв начин личността ще се осъществи в ценностен смисъл? Михаил Бахтин пише, че никоя личност не е в състояние да бъде автор на своята собствена ценност, както не е във властта й да се подвигне сама за косата. Тоест, личността няма свое собствено битие, тя осъщестява своето битие благодарение на другите, като превръща своето битие в едно съ-битие. В този смисъл уникалността, понякога изразена във вродена дарба, намира своето място благодарение на другите. Може да се прибави и това, че опитите ни да се впишем в сферата на човешкото съществувание, всъщност са опити да изразим личната си свобода, която няма как да се самоосъществи, ако липсва другостта, онази другост, която ни прави свободни и уникални.

„Проста справка и желание за анализ, елементарна, подчертавам „ЕЛЕМЕНТАРНА” мисъл, могат да те отведат до това, че „хомосексуалността” отдавна не е в списъка на психическите заболявания, а изказвания подобни на твоето, са подсъдими, като дискриминиращи, уронващи авторитета и унизяващи човешкото достойнство и човешката свобода.“ То и Астрологията не е в списъка на науките, но има хора, които твърдят, че е наука. Мисля, че тази тема ще бъде заключена. Наистина е опасна, тъй като някои(включвам и себе си) могат да се подхлъзнат и да станат крайни. Всъщност Йордан Анов позна, че знанията ми осносно тази тема са елементарни. Обяснявам си го с факта, че приема ли нещо за истина, истина си остава. Иначе ето една бърза справка, с която съм напълно съгласен. За мен по темата всичко е изчерпано с това: Въпреки големия брой изследвания и до днес се водят дебати по въпроса за причините за хомосексуалността. Нито един от предложените досега отговори на този въпрос не са еднозначно подкрепени с доказателства. Основните становища са, че хомосексуалността е продукт на вродени конституционални, генетични или хормонални фактори, или че е придобито под въздействието на разнообразни социални фактори след раждането поведение. Съвременното научно мнозинство защитава позицията, че различните форми на хомосексуалността се определят от комплексни фактори. Източник

„Не бих искал темата да се превръща в спор на различни мнения, които се основават на прочетено, научено от външния свят или на теории, родени в ума им.“ Какво искаш? Да мисля като теб ли? Това не е по силите нито на мен, нито на друг. „Поводът да напиша този пост тръгна от там, че хомосексуален човек попита какво мисли Бялото братство за хората, родени като такива.“ Тук има достатъчно хора изучаващи словото на Петър Дънов. Дано се включат, за да ти кажат. Но и да знаеш, че няколко подобни теми стоят заключени. За мен нещата в случая са ясни. Хомосексуализмът е тежко психично разтройство, вродено или придобито впоследствие. „Ще се радвам, ако някой ме подкрепи и направи опит да се обединим вместо да се разединяваме в спорове.“ Аз мога да ти обещая, че това е последният ми пост по темата. Ако не да те подкрепям, то поне няма да те опровергавам. Не е малко, нали?

no_self, чувствай се поздравена, ; )

Влез в тази тема Френска музика. Там има нещо за теб. ; ) Само едно нещо искам да допълня, което беше провокирано от това твое мнение, макар да не касае тялото, то е важно и следва да се обсъди. Виж какво доверие ти възлагам — искам да го обсъдим заедно. И така: „Моето мнение е, че ако наистина искаме да осъзнаем преходността на човешкото тяло, не трябва да гледаме другите, а да се взрем в себе си.“ no_self, не мисля, че е възможно да опознаем себе си, ако не се вглеждаме в образа, който изграждат другите Аз-ове за нас. Много ще ме лъжеш, речеш ли да ми кажеш, че не го правиш. Всички го правят. Някои несъзнавано, а други съзнавано. Мисля, че се касае за детерминиран процес. Само това „моето мнение“ — е достатъчно, за да се разбере, че вече имаме конфликт на интереси, ценности, убеждения... Ние можем ли да знаем какво сме, ако не споделим своята уникалност с другите? Разбираш ли накъде бия? — неизбежно посягаме да се сравним/противопоставим на другите. Небеса, нали другите правят това „вътре себе си“! Тоест, ние не можем да бъдем „вътре в себе си“, ако ги няма другите, тези извън нашето „себе си“. Какво ще отстояваме, какво ще споделяме... закъде сме без тях? Ще си позволя да перефразирам Калин Янакиев, един прекрасен човек: „След като и това не съм, кой съм аз, Боже мой, зад собственото ми тяло?“, а аз го променям така: След като и това не съм аз, Боже мой, кой съм аз, ако ги няма другите(ако съм сам), разбирай — пълната липса на други?

За мене нещата са други. Уважението към тялото е задължително. То трябва да е чисто. Вероятно ще ни убият не грижите, които полагаме за него, а стремежът да го запазим, като загубим добродетелите си. Всеки може да превърне тялото си в бунище, това няма да го направи по-мъдър и не коства усилия. Но кой може да се отрече от тялото си, за да защити човешките добродетели? — единици. Ако искаме наистина да осъзнаем преходността на тялото, следва да си изберем такъв, който е отстоявал човешкото в човека в продължение на цял живот и да живеем така сякаш ни гледа.

Здравей, Можеш ли да предоставиш точните думи на Дънов?

no_self, включвай се по-често във форума. Мненията ти са полезни. ; )

Здравей, Притеснително е това, че извън телата, които е представил Станимир, за което му благодаря, има и други. Ще оставя настрана телата на манекенките, съмнителните певици, хората занимаващи се културизъм и т.н. Всички знаем, че без унифициране на телата им, са обречени на провал. Искам да обърнем внимание на философите и духовните деятели. От античността до днес това са хора предимно с дълги бради. Каква е причината да пускат бради? Аз не знам каква е, но знам каква не е. Със сигурност не го правят и не са го правили, за да изглеждат по мъдри. Какво е вашето мнение?

И продължавам нататък... Всяка жена се стреми да поддържа тялото си. Някои, за да направят „перфектното“ тяло — това на модната тенденция — отиват много, много далеч. Подлагат се на един куп лишения и стават аскети. Пресилено или не, това за мене е робуване на тялото. Свободен ли е духът, ако се грижи не за своето тяло, а за едно обществено, признато и лъскаво тяло? От никой не очаквам да каже, че е свободен. Мнението ми за вас е добро. Споделям този проблем, защото се наблюдава една тревожна тенденция все повече родители да записват невръстните си деца на конкурси за красота. Не ме питайте какъв срам съм брал и как съм се червил, когато попаднах на такъв конкурс, в който едно 10 годишно момиче беше гримирано като Мерилин Менсън. * * * Ето и тема за честта,

Г-ца М., искам да хвърля малко светлина по въпроса. Като казвам малко, всъщност уточнявам, че това е последният ми пост в темата. Виж сега, моралният мазохизъм не е рядко явление, така че не бива да се обиждаш. За него е писано много и много е измъчил психолозите, отдали се да разрешат това проблемно явление. Дори аз, който ти давам съвети в един или друг момент от своя живот съм бил мазохист. За всеки случай ти бъди спокойна. Не ти се случва нещо непоправимо. * * * Според мен нещата стоят по този начин: Ти си търсиш мъж, който да те подчини и обладае. Такъв вече си имала, искаш го отново. Запитай се: във властта ли е това на мъж, който ще ти носи закуска в леглото и ще пуска прахосмукачката, докато ти, да речем, пиеш кафе с някоя приятелка? Искаш ли такъв мъж до себе си? Струва ми се, че няма да сгреша — той ще е нищо повече от помощен персонал, отколкото мъж, за какъвто винаги си мечтала. Жената има нужда да бъде слаба и женствена. С тебе ни интересува как значи да е нежна, ако мъжът е по-нежен от нея? Тоест, тя си мечтае той да е малко по-груб и недодялан, за да усети своята женственост. Вслушай се в разговорите на жените. Те като седнат на кафе имат навика да казват: „Моят мъж, моят мъж, моят мъж...“ Стремежите им са да убедят себе си и приятелките си, че са избрали за мъж един силен мъж. Те търпят всяко едно неуважение от страна на своя мъж, — но придобиват увереност, че не са сгрешили в избора си. Те са тези, които на своя страна разполагат със силен мъж. * * * Съветът ми е да започнеш да четеш книги, които са насочени към психологията. Трябва да изгладиш кривините в характера си, така да се каже, да смениш мисловния си модел. Няма да те утешавам с празни надежди, че това ще стане бързо, но мога да те уверя, че ще стане. Обърни се към психологията, инак рискуваш да се влюбиш в мъж от същия вид, такъв, заради когото сега страдаш и не можеш да прежалиш. Успех,

Който иска да поговорим за честта нека отвори тема в нейна чест, или да потърси вече съществуваща такава. Аз ще се придържам към първоначалния замисъл на темата ми.

Скъпа _Маги_, Първо, нека се замислим какво е честта? Тя не е нещо изключително, което да присъства в отделен индивид. Ние не казваме този има чест, а този няма. Казваме: той загуби честта си. Добре де, няма да те включвам в списъка. Може ти да мислиш по друг начин. И така. Нея я притежава всеки един човек. В такъв смисъл, аз мисля, че човек може да загуби честта си. И не съм съгласен с теб, че не можем да загубим нищо за краткия си престой тук.

Съгласен съм да разсъждаваме заедно. Мисълта ми беше такава. Не смяташ ли, че човек се ражда с чест? Тоест, честта не е атрибут, който може да бъде спечелен, извоюван, добавен. Не ми се ще да вярвам, че ще смесиш честта с гордостта.

Здравей, _Маги_, Точен изтрел. ; ) „На нас, всъщност, нищо не ни принадлежи, затова и нищо не можем да изгубим.“ — казваш. Ще рискувам и ще се осмеля да мина малко встрани от главната тема. Искам да ти задам три въпроса. Смяташ ли, че човек се ражда с чест? Можем ли да загубим честта си? Ако да — в кои случаи? Аз ще допълня по-късно нещичко за честта.

Здравей, Позволи ми да ти задам един въпрос, можеш да не ми отговаряш, тъй като не съм специалист. И така. * * * (...)При моралния мазохизъм този стремеж овладява човека цялостно, така че може да разруши всички цели, към които неговото „Аз“ съзнателно се стреми. Унищожаването на собственото „Аз“ и опитът за сметка на това да се преодолее непоносимото чувство на безсилие — това е само едната страна на мазохистичните наклонности. * * * Другото — това е опитът да се превърнеш в част от голямо и силно цяло, опит да се разтвориш във външна сила и да станеш нейна частица. Такава сила може да бъде друг човек, нация, съвест или моралната необходимост. Ставайки част от силата, която човек счита за непоколебима, вечна и прекрасна, той става причастен към нейната мощ и слава. * * * Индивидът изцяло се отрича от себе си, отказва се от силата и гордостта на своето Аз, от собствената си свобода, но при това придобива нова увереност и нова гордост в своята причастност към тази сила, към която сега може да се причисли. * * * И освен това придобива се защита от мъчителните съмнения. Мазохистът е избавен от приемането на решения. Ерих Фром, опити върху моралния мазохизъм * * * На съзнателно ниво припознаваш ли себе си в описаното по-горе?

Сподели откровението си в Психотерапия онлайн и почакай да ти отговорят психолозите.

no_self, мислех, че си се загубила в дебрите на тишината и самотното съзерцание. Здравей, липсваше ми, ; ) Признавам, че не всички усещания могат да се облекат в думи, но и признавам, че опитите ни да го направим, няма да отидат нахалост. Нещо ново да споделиш — по дзенски?

Сега нещо друго. Понеже дойдохме на една позиция, а именно, че тялото символизира чистота. Та се сетих се известната картина на Йожен Дьолакроа „Свободата води народа“. Вгледаме ли се в картината на нас ще ни стане ясно, че само на един човек можем да разчитаме. Ако питаш мен — това е жената с разголената гръд. Сякаш само тя знае накъде е тръгнала и за каква промяна се бори. Тя пледира за откритост и смъкнатата рокля издава, че тялото желае същото. Случайно или съдбоносно, роклята й се е отказала от това да крие гърдите й. В осанката й няма поза. Тя, чрез чистотата на тялото олицетворява свободата. Тоест, тялото и духът действат в съгласие. Виждаме и друго. Дрехите по един или друг начин задават на тялото роля. Виждаме един куп бунтовници, чиито намерения едва ли са добре обмислени. Може би се водят от глад и безпаричие. Единствено жената е поведена от морални императиви.

Cveta5, тялото е създадено по-умно от мен. Можем ли да допуснем мисълта, че тялото е по-близо до Бога (Небесата), отколкото духът? Тоест, то е освободено от отговорност(не може да сгреши) и същевременно изпълнява своята отговорност. То е божествен(природен) завършен продукт, проект. Защото когато убивам, убивам чрез Аз, а не чрез тялото си. Отговорността ще тегли духът, а не тялото. Излиза, подлегнато от този ъгъл, че не само е по-умно, но и по-чисто. Какво ще кажеш? Ако го наречем по-умно, трябва ли да добавим и дребната подробност, че е и по-чисто от нас?

„Как да не сме сами, след като на нас не ни принадлежи в собствения смисъл на думата дори нашето собствено тяло?! Тялото е сякаш не просто онова, което ни прави да ни има, а което ни прави елемент от света. Онова, с което ние сме на-лице. Но дайте си сметка, че нашето тяло може във всеки един момент да заболее, да се парализира, да се пръсне на прах. Тогава се оказва, че дори онова, с което аз съм в този свят, не ми принадлежи. Кой съм аз тогава? Какво съм аз, щом като дори това мое тяло не ми принадлежи? Когато съм жив и здрав, аз докосвам тялото си и не казвам: „Това е моята кожа.“, а казвам, че това съм аз, защото това действително съм самият аз. Но, от друга страна, това е и нещо, което съвсем не ми принадлежи – то може да легне парализирано и да се окаже, че аз не съм бил това. След като и това не съм, кой съм аз, Боже мой, зад собственото ми тяло?“ Калин_Янакиев „След като и това не съм, кой съм аз, Боже мой, зад собственото ми тяло?“ Чудесен въпрос, върху който си струва да се замислим. Ако някой почувства, че трябва да мисли по този въпрос, нека сподели мислите си тук.

Тежък грип ме е налегнал, а високата температура(39, 4) не ми позволява да заспя. Не вярвайте на термометри, имам чувството, че е 42 и аха-аха да изгоря. Слушам „Под небето на Париж“. „Под моста на Берси седнал един философ“, е само част от нея. Несъмнено това е бил човек, за когото битието е драма. Всеки може да се озове на неговото място, стига само да се запита, например, откъде съм дошъл. Така че съм готов да нарека философ всеки, който е дръзнал да остане насаме със себе си и да насъска мисълта върху отворени въпроси, които умът не е в състояние да затвори, като им даде завършен отговор. Това, което търси философът — да намери отговор, е всъщност утеха във философията.