Ilyena

Здравейте, Благодаря ви много за съветите! Д-р Донев е напълно прав за това, че много рядко позволявам на емоциите да ме водят, винаги се опитвам да анализирам и мисля Доскоро дори не се и замислях над това, но при един от разговорите ни с моят партньор стигнахме до този извод. Аз дори в най-интимните моменти се опитвам да контролирам емоциите и действията си и бях учудена да разбера, че при другите хора не е така :) Вече сама достигнах до идеята, че ще трябва да ида при психотерапевт, но не зная към кого да се обърна. Живея в столицата, но до сега не ми се е налагало да търся такъв специалист, затова бих се радвала, ако ми препоръчате някой. И един въпрос от любопитство: Какво се случва, ако се оставиш на емоциите да те водят, а те са предимно негативни? Благодаря ви още веднъж и приятна вечер! Поздрави, Ilyena

Здравейте, Не зная дали трябваше да публикувам нова тема, но не обичам да ровя по форумите. Нямам поставена диагноза и не зная, какъв или дали изобщо имам проблем, ето защо моля да ме извините, ако пиша хаотично. Наскоро случайно прочетох едно словоизлияние в един блог и се запитах, дали наистина съм за лекар... Та проблемът е следният: Не мога да поддържам нормална връзка с партньор. Зная как да започна една връзка и как да я завърша, но не зная, какво да правя междувременно. В началото се опитваш да заплениш отсрещния и прилагаш всичкия чар, който притежаваш. Поддържаш това поведение още известно време, за да си напълно сигурен, че другият вече е влюбен в теб. След това обаче изпадам в недоумение, как трябва да се държа. Мисля си, че другият очаква да продължавам да се държа така, сякаш сме се запознали онзи ден, и това ме дразни. В допълнение идва чувството, че нещо, което съм си мислила за обикновена свалка се превръща в нещо по-сериозно, което изисква отговорност и съобразяване.. и страха, че всъщност наистина съвсем скоро ще свърши, а аз излишно съм удължила връзката... И накрая се оказва, че напук, започвам да правя всичко възможно да я приключа, да изгоня другия. Била съм омъжена немалко време. В началото нямаше проблем, защото мъжа ми пътуваше много често и тези мои страхове и притеснения нямаше, кога толкова много да се развиват. После той смени работата и за 2 години се задържа в къщи. Аз започнах да изпадам от депресия в депресия, като преминах и през страхова невроза... Накрая успях да го убедя да си смени отново работата и той започна пак да отсъства дълго време. Депресиите понамаляха, но не спряха. Периодично пиех някакви слаби успокоителни. И така след около година забременях... такъв страх ме скова, че за няколко месеца успях да изгоня мъжа си от вкъщи и да се разведа. Сигурно тук трябва да кажа от какво ме е било страх... не помня точно. Това, което съм запомнила е, че се чувствах, като полудяло диво животно хванато в клетка. Ужасно ме беше страх, какво ще се случи. Виждах се вързана в окови завинаги...Не махнах детето. След време срещнах друг мъж. И ситуацията започва да се повтаря.След първоначалния период пак започнаха страховете - дали не продължавам излишно дълго тази връзка, защото колкото по-дълго сме заедно, толкова по-трудна ще бъде раздялата, толкова по-тежко ще ми бъде... На няколко пъти предизвиквах ситуации, които при нормални обстоятелства биха довели до раздяла, но партньора ми е доста търпелив и е силно привързан към мен и ми е прощавал... Ако за момент спра да се притеснявам, че ще ме напусне, започвам да си търся друга причина за депресия - работата, детето и т.н. Въпроса ми е, как да се справя с това поведение, за да мога да се радвам на живота си, който между другото не никак лош. Благодаря!