Орлин Баев

Да, някакъв вариант е, стига да се води от знаещ какво прави човек.

Партньорите са резонантни на вътрешните нагласи. Когато те се променят, идват различни партньори. Въпрос на приоритизиране е. Имам клиенти, които пътуват от градове, отстоящи на 500км., от Англия, Холандия, Щатите... Приоритети!

Видовете медитация са външни - зад това е една. Учи се. А за да върши работа тук при окр, има подготвителни методи, за които споменах. Медитацията - цял живот.

Просто окр. Комбинацията от малка доза невролептик и антидепресант от стар тип, плюс психотерапия, базирана на когнитивно поведенческата, хипнотерапията и плавно преминаваща във все по-самостоятелно практикувана медитация - упорито, ежедневно двуразово. Малко по малко медикаментите се минимизират и се разчита все повече на усвоените в терапията годности и все повече на това, което тук истински действа ядрено, след като са минати някои подготвителни терапевтични етапи - медитацията е, което при окр истински променя нещата. Та, добър психотерапевт, евентуално на фона на малко химия (ако е нужно, това се преценява)!

Отидете на няколко тренинга по женственост, женска сила - има много такива. Ако е нужно, една-две срещи с психотерапевт заедно, ще ви бъдат от добра полза. Успехи!

Да, приятелки сте, но не пита дори съпругата, а вие. Видях нещо като развален телефон да препредава нещо си... Интересното в ситуацията е, че е постъпил правилно, заявил е правото си на израстване. Ако беше останъл, в тактически план щеше да е ок, но в стратегически по-зле и от сега - много по-унижен и приел унижението като част от себе си. Сега се учи. Учи се на себезаявяване, през дълбоко приемане на собствените, присъствали и допреди това страхове. Учи се на воинско приемане безупречността на решението си, на познанието, че временната липса не е нужно да е застой, а учене и част от един стратегически по-голям път на успех и характеров, и социален. Себезаявяване на какво? На правотата на решението си - самият той вътрешно е нужно да преработи вината, срама. Да превърне унижението от ситуацията с назначаването на другия, в смирение - тоест, в мир, в спокоен път по осъзнаване и прегръщане, по преодоляване на страховете си. Те така или иначе вече са били там, но просто събудени от ситуацията, са излезли мощно на бял свят. Това може и сам, но... С добър психотерапевт е десетки пъти по-бързо, като ваденето от депресивността, в която е сега, се случва бързо. Част от тази работа, е парадоксалната нагласа: "Готов съм да работя цял живот обща работа - да бъде както е рекъл Господ. Ще продължа да правя каквото е нужно, за да започна квалифицирана, по ценза ми работа, но приемам положението каквото е такова и колкото е рекъл Животът да е такова!"... Пиша тов атук, защото е ключова настройка, която предпоставя реална промяна. На практика обаче, при общуването с психотерапевта, правеното е много по-широко. Самият терапевт с присъствието си, със собствения си нелек опит, със собственото си смирение и себезаявяване, би го 'заразил" в посока преработка на ситуацията в учебна, което гарантира и изхода от нея. Практически, като част от поведенческата преработка на събудените страхове, съпругата би могла да настоява да започне обща, груба работа - за няколко месеца, година... През това време, кандидатстване - постоянно кандидатстване - вечер пращане мотивационни писма, автобиографии, намиране време за интервюта - това може да бъде договорено още отначало при започването на неквалифицираната дейност. Ако той и жена му, са умни и донякъде поне мъдри, ще схваната идеята, ще оценят насоката към психотерапевт, ще се задействат качествено различно. Успоредно на гореказаното - в къщи той сега се чувства като в капан. Уютен капан, но капан. Никакво висене в къщи. Още отсега, преди да е започнал процеса психотерапевт, груба работа, постоянно кандидатстване - планина, уличен фитнес (лостове), тичане. Когато вече е в процеса - също, във всеки свободен миг. Мотивация! Никакво седене на дивана вкъщи. ... За да не става развален телефон при клюкообразно препредаване, разпечатайте това. Дайте го на жена му - тя е следващото звено, вадещо от комбинацията развален телефон-реално желание за помощ. Тогава нека тя му го прочете и предаде. Ако се ядоса защо сте се набъркала там, където не ви е работа и не е искано, ще е прав! Отговорът е, че тук няма нито ред лична информация, име, реални локации, професии, лица, а и питането и отговарянето е общо, в духа на приятелската добра интервенция, водена от сърдечно желание за помощ. Останалото си зависи от тях. Изход има и то не кой знае колко труден. Основното е да се осъзнае, че ставащото се поддържа от мисленето за него като за ужасно, несправедливо, жертвено, предадено и т.н. Когато се промени в учебно, се събужда мощна мотивация, вътрешните страхове се прегръщат, външно започва действеност (казах каква временно), което води до стратегически успех във всяко едно отношение.

За да премине теорията в практика, е нужно да свържете точки, да осъзнаете не само ментално, но и като усещане и разширяване на съзнанието за какво се закача манипулацията му във вас и да го преработите. Едно е да знаеш, второ е да искаш, трето е да можеш, четвърто е да почнеш да го преобразуваш, пето е да го направиш. Във вас е. Вие питате, вие търсите решения. Следвате автоагресивни програми, които сама не виждате в себе си, не можете да си поставите граници, бъркате невротичната зависимост садо-мазо отношенията с любов. Прочетете 'Параноя на страстта". Още се казва "Жените, които обичат твърде много.". Походете няколко сесии при добър колега, за да преобразувате маладаптивните си програми!

Антидепресантите потискат и замазват в психиката му наличности, които не желае да посрещне и преобразува. Същите тези наличности изплуват, когато се опита да работи и живее активно и силно. Реакцията му е на бягство. Външно, от работа, а вътрешно от сенките си. Не че антидепресантите са лоши, не. Подходящи са докато човекът реши да опознае и трансформира страховете си. Ако обаче не го иска, зависимостта от тях е удобна. "Помагайки" му по този начин, подхранвате бягството му от себе си и манипулативните му опити за закачане към добрата "цицка", умело рационализирано обличани в думи за любов. Не е любов, паразитизъм е. Когато донорът "не пуска сокове", зависимата манипулация закономерно прераства в садистична манипулация през генериране на вина в жертвата. На създаване в нея на вярвания от рода на "Лоша си, ако не даваш, защото те обичам!". Нито е любов от негова страна, нито доброта от ваша, а емоционални садо-мазо отношения над орален паразитизъм. Паразитът обсебва жертвата си и дори я кара да си мисли, че тя има нужда от него, обявявайки искането си за любов. Ако, както твърди, сте целия му свят, интересно къде е неговият?! Къде са здравите му цели, следването и реализирането им, кариерното му развитие, мъжкият му пробивен дух, самостойната му зрялост и мъжествената му грижа за партньорката като емоционален стълб и глава на връзката, но и финансово?! Ако тази емоционалност се дискутираше в контекста на характерова, финансова и социална стабилност, здрава връзка с реалността, висока мотивация и добри цели, бих я нарекъл творческа спонтанност. В контекста, който излагате, е емоционална лабилност и манипулативност. Бихте могла да разширите ареала на "добротата" си - да го осиновите, за да бъдете комбинация от мама (която обаче дава инцестно и интимност) и татко, а той добра домакиня, син, дъщеря. Бихте могли да узаконите такава "любов" с документ и да превърнете отношенията си в поредната невротична връзка... Иронизирам, разбира се - надявам се, това поражда във вас ответна реакция. Аз не виждам в описаното проява на каквото и да е мъжко достойнство. А такава липса на здрави граници от ваша страна, се превръща в част от невротичната му характеродинамика и поведение. Колкото повече по този начин се грижите за него, толкова повече намалявате шанса му за осъзнаване и реално справяне.

В духа на "при мен не работи", можем да влезем в машината на времето и да педложим трапанация с лоботомия. Резонира с желанието за игнориране... Ако ползваме метафората за вътрешното, подсъзнателно характерово дете, то е да искате да го загърбите, да го изолирате още по-надълбоко. Да, но то сте една дълбока Вие, едно сте и страхът така става толкова по-голям, колкото повече го игнорирате и изтласквате. Разбирате ли, не е неработене. Просто от една страна, имате нужда от по-интензивно предизвикване, по-силен "натиск", по-интензивна работа в тази, дидактичната, обща посока, за да се научите да минавате една граница, да губите контрола и оставате с отработено доверие в страховете си. Така вече присъстващите в тях вяреания/ програми се трансформират. Когато се добави и втората, себепознавателната посока, двете се съединяват в една мощна, работеща и променяща психотерапия.

Това, че дереализацията продължава, говори, че поддържаш несъзнаван тревожен фон. Тоест, че приемането, себеразбирането, доверието, отдаването, са само частично и донякъде механично осъществени. Свършила си много добра работа, научила си доста, подходът на терапевта е добър. Именно. Тук нишката ми се губи. Едната посока на работа, тази общо дидактичната (възпитателна), е вървяна. Втората обаче, диалектично характеровата, при която преживяваното се свързва с дадени характерови вярвания, уроци, преобразувания, не споменаваш нищичко за такава работа.

Нямам си идея за мак. Преди време си бях свалил безплатна версия на ЗЕТ - програма на един руснак. Беше много добра: http://zaytsev.com/downloads.html Предполагам, че става и за мак.

Супер - драсни няколко реда като започнеш, след няколко години като завършиш също.

Кликнах на find content и... поне седем отворени подобни теми. Както съм писал много пъти, неслучайно държим тената да е една - така можем да проследяваме развитието, да имаме по-широка база данни. Когато са много нацвъкани теми, ако искаме да отговорим качествено, ни се налага да подскачаме от тук натам... Ако при такова положение отговоря, ще захраня освен неуважение към споменатото изискване, самото натрапливо състояние. Затова, дотук съм. Успехи!

Ако няма времева възможност за спорт в зала - пускай си home bodyweight workout в youtube - нека са от по-дългите, поне 45 минутни практики - следвай водещия стриктно, задъхвай се, поти се, нека треперят краката, нека ти се струва, че не можеш повече, но въпреки това продължаваш заедно с водещия от екрана. Всеки ден, а понякога и два пъти на ден - е, понякога. Но, веднъж, задължително. Защо минимум 45 минути, а още по-добре час? Защото депата на адреналина се изразходват за толкова. Знаеш, че не е само механика обаче - спортът активира преживявания, които твърде силно наподобяват, а често дори са идентични с тези при тревожността - вие ти се свят, трепериш, задъхваш се, сърцето бие здраво, струва ти се, че не можеш повече и си на ръба и ако продължиш още мъничко и умираш - при това чисто телесно и истинско усещане, чувстваш безсилие, слабост, минаваш граници, излизаш от зоната на комфорт и влизаш в зоната на възможностите. При спорта самият ти мозък свиква с тези преживявания, приема ги за нещо нормално, сприятелява се с тях. Когато правиш и медитациите редовно, тази настройка по смирено любящо приемане се усвоява и практикува все по-дълбоко, релаксацията става все по-истинска, а отиването към и при страха при трансовото потъване все по-осезаемо и усетимо - с прегръдка и доверие, с обич и погалване, сърце и разтваряне - защото си ти. Едно уплашено момиче там вътре в тялото ти, проявяващо се като страхови програми и усещанията им. https://www.youtube.com/results?search_query=home+bodyweight+workout&sp=EgIYAg%3D%3D

Тази обща тревожност е, от която тръгват "айсбергови връхчета" от това или онова, менят се. Как се работи? Чела ли си всичко от тези и тези статии? Всичко! Спортуваш ли 4 кардио интензивни тренировки седмично - такива като тап аут, кросфит, инсенити, боди пъмп, табата, водени кръгови тренировки и т.н.? Слушаш ли всеки ден, понякоа и по два пъти на ден сесии водена медитация - виж тези плейлисти с общо 216 сеси!? Ходиш ли на медитативно обучение в добра школа - примерно палюл, карма кагю, сахаджа йога, нингма? Учищ ли се да се познаваш ,да свързваш когнитивни и емоционални "точки", да виждаш "под завесата" на думата тревожност, учиш ли се, променяш ли визията си за ставащото от аз горкана, в благодарно обучаваща се, именно поради преживяваното, знаейки, че те води към смисъл, дълбоко мъдър опит и истинска сърцатост?! ...

И ако е това, пак слава Богу! И какво ако е това? Та нима животът е, за да е мекичко и лекичко, или за да се нагоди по илюзиите ни за хубавичко. Да се учим сме тук, а болестите са шамари, когато няма съзнателно учене - насочващи тласъци са към доброзорно такова. Милост са от житейската мъдрост, без чиято закономерна синхроничност бихме се превърнали от разплути в удоволствийце медуци, до живи гяволи... Има ли съзнателно намерение за акорд с пулса на Живота, всичко се променя. Слава Богу! Оказало се е, че е въздух под налягане, но възприятието ти за станалото говори за много - за липса на толериране на неизвестното, неконтролириемото, за страх о загуба на малкия его контролец, за липса на житейска мъдрост при жива вяра, любов и единение със Себе си, за вътрешно усещане за самота и неподкрепеност при трудност и непознаване не само от глава, но и през телесните клетки и енергия, на неслучайната синхроничност и житейска цялост. Влязла си в натраплива хипохондрия, избуяла на фона на нерешена обща тревожност и симпатикотоничните ѝ симптоми. "Хващането" н натрапливостите ти з атакъв сюжет, вече говори за характера ти. Освен ригидната компонента, която винаги присъства при окр, под нея прозира твърде голямата значимост на "важня друг", пасивна аресия към другите и автоагресия към себе си. Работата с окр стапя ригидността, докато в психотерапията, която е силно желателно да провеждаш, се върви по втори, успореден терапевтичен характеров вектор - развиване на сълбоко себеуважение. Отново пренос на собствена вина в другите. Не е до тях - до теб е. Принципно да. Но за да работи такъв медитативен подход, са нужни инвазивни подготвителни практики, осъзнаване, свързване на точки, много упорита и водена от терапевт когнитивна, поведенческа, нлп, групова и т.н. работа. Сама - прочети двете книго на Джефри Шуорц: Обсебен мозък и Аз не съм своя мозък, плюс моите статии за окр и хипохондрия от блога ми. Ако имаш IQ над 160, много добро разбиране и смело приложение, току виж успееш и сама... Понякога някои го могат и принципно не е невъзможно... Като цяло обаче... Както и да е. Накратко, приоритизирай важността на работата си с психотерапевт на най-високо място. Няправиш ли го, всякакви извинения отпадат. При достатъчно силен отговор на защо, се намират и изпълними как! Отвъд извиненията! ... Успехи!

Пиши като започнеш - покажи ни, че действаш отвъд думите!

Медицината е изключително широка като поле на реализация. Включително и като печеливша дейност по удовлетворяване на човешката суета с помощта на силикон, хиалурон и пластични процедури. Да, в малък процент случаи нужни, но в огромния, суета... Като питате за социални дейности, предполагам имате предвид социална работа и квалификацията социален работник. Психолог или социален работник са академични специалности, получени след образование във висше учебно заведение в магистърска и евентуално, докторска програма. Психотерапия е след дипломна специализация в професията психотерапевт, в която могат да се обучават психолози, лекари, социални работници и т.н.

Като социален работник също имаш право да учиш психотерапия. А иначе - помагаща професия е, в която се учи доста психология, но спецификата ѝ е по-различна.

Да, при която и да е специалност - ученото е просто насока за собствено учене. При помагащите професии като психотерапията обаче се иска нещо повече от при техническите - личен опит, лично сблъскване със собствените характерови казуси, срахове, тъги, ужасийки, душевни болки. Доколкото са преодолени в собствения вътрешен свят, дотолкова може и да бъде помогнато - водиш дотам, докъдето самият ти си стигнал. Иначе се усеща неотработеността. Не е само до теория, до по-дълбоки процеси на пренос е. Има обучение, дидактика, но в психотерапията специално има и процеси надхвърлящи това (диалектика и дидактика в психотерапията). Преминаването през силен и нелек собствен опит - това е реалното обучение в житейската психология. Оттам насетне, академичната е усвоявана с лекота, желание и огромна мотивация, като теорията ѝ само систематизира вече преминатата житейска тегоба, превърната в преживелищна мъдрост.

В съвременната информационна епоха, това може да се научи по хиляди начини. Звучи като чудесна мотивация - идеалистична такава. Някакси детска... Познавам една девойка, расла на медицински филми, внушаващи ѝ социален респект към лекарската професия. Като разбра, че в реалността практиката няма общо с филмите, че трябва да се занимава предимно с възрастни хора, а че медицината каквато е засега, е соматична механика, а в България условията са далеч от идеалните, се отказа... В коя страна би учила и практикувала? Къде се преподава специалност холистична медицина като официална такава? Това за годините, важността на очакванията на другите, раждането, стара, какво ще кажат важните други и подигравките им, няма нищо общо с евентуалното учене или не, а с теб. В реалността учат хора и в шестдесетте, а фиксираната възраст за учене понастоящем е мит, ехо отекващо от други времена. Напротив, в съвремието се учи доживот. В НБУ даже има обучителна секция, която така се и казва: life long learning. Така и те чувствам - зад външната 29 год. жена, усещам много от една заключена в детските и тийн години емоционалност, от която в настоящето ти идва колебливост, несигурност, искам, но не трябва и не ми стиска... Ако не решиш емоционалната си фиксация, която споменавам по-горе, можеш цял живот да живееш според нечии критерии, не и според своите си, които за сега не познаваш твърде, обличайки нерешени вътрешни противоречия в идеалистични мечти за бели престилки. Ти искаш ли сега да имаш деца, или защото приятелите ти ги имат и ти така? Аз познавам много, наистина много майки студентки. Но, сигурна ли си въобще, че искаш да учиш, или просто си фантазираш? АКо ти искаш да учиш, право на всеки е да има, иска и прави каквото си иска, стига да не вреди. Ако ученето уж ти е важно, а както виждаме, реални пречки действително няма, но фактът че излизаш от статуквото на така трябва и какво ще кажат за мен, тогава не ти ли е по-важно комай статуквото, докато тук си чешем пръстите да отговаряме уж за ученето на медицина...Ти кажи. Не бъди себе си. Комформизмът е удобен - не се налага да си решителна, да преодоляваш някои детски страхове... Дълг на всяко добро дете е да рационализира нескъсаната си емоционална пъпна връв... Не можеш да се провалиш, ако медицината е твоето нещо и я обичаш. Фактът, че не си сигурна дали е, насочва разговора не към избора ѝ или не, а към работата с колебливостта ти, извираща от несигурността ти, която пък идва от характер, който е нужно да се попреработи. Не питаш за медицина, освен външно. Всъщност всичко отдолу тази повърхност насочва към тази работа. Чудесно! Троп троп с краче... О'к, не се отказвай, както казваш!

Здравей! Ако наистина го искаш, годините ти са ок. Аз самият съм пример в тази посока - започнах да уча психология от нулата, на 34 год. Сега съм на 47, продължавам да уча и смятам да уча доживот. Не само формалните обучения, разбира се. Какво те кара да искаш да практикуваш медицина? Знаеш, че е нелека специалност. По-горе ти казаха. Ученето - то се минава, кой знае какво не е. Въпросът е практиката, постоянната работа с хората. С хора се работи нелеко и е нужно истински да обичаш работата си. Има много, наистина много реализации през завършена медицина - от хирургия, през психиатрия и психотерапия, до предприемачество в тази област. И десетки и десетки специализации, знаеш... За годините - не си закъсняла. ВЪпросът е каква е мотивацията ти. Ще издържи ли на реалните трудности. Как ще минаваш през тях? Някой те е сугестирал, че е еди каква си добра специалност медицината или ти го искаш истински? От его ли го искаш, или от сърце и душичка? Какво би те отказало? Или няма такова нещо! Какво те привлича в медицината - имиджът, парите, някаква твоя си престава, или помагането, провеждането на изцелението и грижата за човека? Парите могат да са добри или не, това зависи от теб, специалността, частна или не практика, предприемачески умения... Емпатията и късметът, които дисйутирате по-горе... Аз самият съм силно емпатиен и често работата ми е по-скоро обичане, отколкото работа. Истински обичам хората, на които помагам и ако не мога да обичам човека пред мен, просто не го приемам - забелазал съм, че без любов не се получава а има ли я се създава нещо като среда, контекст, в който всичко работи.Въпреки казаното, напоследък забелязвам в себе си процес, подобен на този при лекарите. Самата ми енергия и емоцията ми претръпват, в известна степен и леко цинично, като при лекарите. Но, продължавам да обичам, безжалостно. Тоест, не жаля човека, не го съжалявам - това е пренос на собствен страх в него. Обичам го искрено и сърцато. Познавам лекари, които въпреки дългите си години практика, са успели да се "защитават" от чуждата болка не с грубост и дебелокож цинизъм, а с много любов - това са ЛЕКАРИТЕ. Познавам такива и никога не мога да ги забравя - оставят траен отпечатък в пациента не смао с механиката на занаята си, а с душевното си присъствие. Тогава и механиката работи с пъти по-силно. Късметът. СИлно вярвам в него, но знам, че той си е наш - ние си го градим, ние си го осъществяваме - част от плановете е, както се казва в една реклама... Какво казвам? Това, че каквото сега сърбаме, сами сме си дробили, сели сме причини, жънем следствия - не нещо си ни стоварва нещо си, а ние си творим съдбата и от отношението ни сега зависи всичко. ДОри и пълната липса на "добър" късмет (съдба, карма), може да бъде превърната в огромен късмет, когато ползваме преживяванията със смирена благодарност и се учим. ............. Защо искаш да учиш медицина? Какъв доктор би била? Кардиолог, очен, фитотерапевт, ортопед, джи пи, психиатър, бизнес дама, която ползва мед. дипломата си за търговия с медикаменти? Защо искаш медицина? Какво те бута към нея? ДОстатъчно устойчива ли е мотивацията ти? Не питам случайно - знам по себе си и по наблюденията си върху хората.Когато истински искаш нещо, всички трудности са ок и се превръщат в желан баир, по който вървиш с песен, за да гледаш все по-отвисоко панорамата на творчеството си. ЗНам по сбе си - когато искам нещо и душичката ми резониа с него, мога да следвам една цел десетилетия, че и животи и продължавам с невероятна упоритост, постъпателност, търпение и настъпателност, идващи обаче не от инат (поне не само), а от любовта ми към правеното. Иксаш ли медицина? Обичаш ли я? Ако я обичаш, годините ти са нищо, струва си.

Живей с обична жена, имай дълбоко интимни, сърдечни взаимоотношения с нея, правете редовен и добър секс - количество и качество. Имай професия, която обичаш и работи с много желание. АКо засега не си в твоето поприще, обичай това, което правиш. Имай няколко истински доверени еприятели и по-широка компания (или няколко), с които редовно да излизате по готини мероприятия. Спортът - сам знаеш. На фона на горната социална динамика, справянето е поне три пъти по-лесно и с мъничко здраво усилие можеш да преминаваш през критичнат аточка, коят сега те връща назад.

Важно е да ти вдъхва доверие, много важно. А то го има между вас, което е чудесно. Остави диагнозите - повече от тях си. Щом си попаднала на терапевтка, която чувстваш и на която изцяло вярваш, всичко ще е наред.

Пиша ти ма л.с. няколко колежки в София, а ти си избери измежду тях. Да, спирането на захарта и тестото, спортът и т,н, работят, когато поработиш с психиката си, със страховете, вината и тъгата си. Те се произвеждат от преплетени в характерова амалгама вярвания, които се виждат и упорито се работи по разтварянето им и залагането на здрави, самоуверени, невинни, смели и вдъхновени вярвания за себе си и света. Според мен имаш нужда както от лични сесии, така и от групова психотерапия - процес е. Минавайки през него, променяш всичко - себеотношението си, себеоценката си, научаваш се да обичаш, да се заявяваш, да си по-твърда навън с другите и по-блага към себе си, разширяваш хоризонта си за живота като цяло до по-цялостен, едновременно духовен и приземено материален. На 16 си - ще се наложи родителите ти да те подкрепят в тази пътека към себе си. Пращам на л.с. имена на колежки, които преценявам, че биха били добри в случая ти и поддържат и групи. Вярвам в потенциала ти и знам, че ще се справиш!