анушка

Аз мисля, че той е наясно с това кои мисли го пращат към мании, ако мога така да се изразя и си забранява много успешно да мисли за определени неща. Но забранявайки си едно или друго в един момент се спира от почти всякакви мисли, което, може и да бъркам, не може да бъде пълноценен живот. Казва, че трябва да открие златната среда - да не прекалява с алкохола, но не може и без съвсем да пие, защото тогава пак "го прихваща". Не говорим за това кое е точно това, което го прихваща и какво е, той е против лекарства и психиатри, но вие казвате в един пост, че БАР трябва да се лекува с медикаменти. Добре ли е докато човек е в ремисия да пие лекарства, един вид превантивно, за да се стопират депресиите и мании в зародиш? Добре ли е да му кажа, че знам? Всъщност едва ли вие бихте могли да ми отговорите, би трябвало сама да усетя какво да направя, но наистина съм объркана, мозъкът ми е зает с това в 100 % от времето ми, когато най-накрая успея да заспя, спя като труп и сънувам умиращи бебета, ставам и пак се започва. Вече не знам кое е правилно и кое - не. Той казва, че аз много му помагам, казва, че след всичко , което му се е случило е мислел за самоубийство, но не може да го направи от чувство за отговорност и че откакто е срещнал мен си е помислил, че може би всичко има смисъл, ако успее да направи друг човек щастлив. Сега идея фикс му е аз да бъда щастлива, в момента, в който кажа "ок съм", той заспива спокойно, дори преди това всичко да говори за обратното, просто отказва да вижда неща, които не са му изгодни, а са очевидни, това важи за всичко, правила съм такива експерименти. Живее като робот, един вид. Аз мисля, че това не е решение на проблема, че е по-скоро заключване, бомба със закъснител, която може да избухне всеки момент. Кажете, права ли съм? Добре ли е да говори за тези неща, които, според мен са отключили заболяването, макар, че той е бил предразположен и генетично? Добре ли е да обмисли ситуациите, за да прости на себе си и другите? Принципно мисля, че така е редно, но не знам със всички тия биохимични процеси, може би при това заболяване това не е достатъчно? Или не е добре? Той твърди, че проблемите в поведението му идват от недоспиване, което при него било станало хронично. Аз мисля, че е обратното, че това недоспиване е симптом. Иначе е машина, ляга в 3 и става в 6, без да го изисква работата му, изградил си е нещо като коловози, от които никога не излиза, и ако нещо малко се наложи да бъде различно, истински се ядосва, а хора, които не го познават никога не биха го определили като раздразнителен. Тоест, той постоянно потиска емоции, което не знам до какво би довело. Много Ви благодаря за вниманието и разбирането, възхищавам се на това, което правите за хората в този форум!

Здравейте! Изчетох много голяма част от форума, което четене също е част от проблема, но за това - по късно. Влизам в графата силно чувствителни, а същевременно "силни хора, които се справят с проблемите" - както повечето хора тук, следователно - типична жертва на подобни тревожни разстройства. Имах трудно детство, не съм насилвана физически, учена съм, че мъж не трябва да ме удря и ако това се случи, трябва веднага да си тръгна и така нататък, но никой не ми обяснил, че има и друг вид тормоз и какво се прави в такива ситуации. Семейството ми винаги е било отделено на "групички", този срещу онзи и винаги е говорено пред мен за тези неща като вид "настройване". Обичам много всичките си роднини (а те наистина са много) и така от дете свикнах да гледам на нещата от различни гледни точки - "той сега така говори срещу еди-кой си, но той за себе си е прав, тъй като така и така се е стекъл живота му, пък другия и той така" - причини, следствия, принципи, убеждения, възпитание... превърнах се в енциклопедия за характери. Родителите ми в крайна сметка се разведоха, когато бях на 10 години. Аз уж го приех нормално, като възрастен човек, сериозно, дори няколко години след това казах на баща ми, че техните решения не са ми се отразили - може би хем като желание да не го засегна като мъж и родител, хем и аз сама убеждавах себе си, че многото шантави неща в детството ми, съчетани с определена интелигентност са ми дори плюс, вместо обратното. След това, през пубертета нашите бяха в чужбина, аз самата имах непоносимост към авторитети, каквито са бабите и дядовците ми (те самите - също разведени), не разбирах защо тези хора, които цял живот не са подредили себе си трябва да ми казват какво да правя, имах проблеми в учулище, от умно дете "за пример", започнах да бягам от часове, вземах наркотици в продължение на около 4 години... В началото дори си въобразявах, че така се справям по-добре, започнах и работа, учене, а нервите ми се превръщаха в мило отношение, с амфетамините бях направо перфектна във всяко отношение. До момента, в който разбраха и се започна страшен ад, държаха ме като в затвор, много неща, за които няма да ми стигне място, както няма да ми стигне място да изтъкна и причините, които са ме подтикнали към това, които осъзнавам към днешна дата. Някъде в този период, а може и много по-рано, в мен се е заформило отвратително чувство за вина,което осъзнавам, че е нереално и с което се опитвам да се справя. Повтарям си, че един спокоен и уравновесен човек не изпитва необходимост да се оправдава за каквото и да е, защото просто вътре в себе си знае как стоят нещата. И в един момент от живота ми това наистина беше така - когато се махнах от родния ми град и отидох да уча възможно най-далече в рамките на страната. След това обаче ме приеха специалността, която наистина исках и която за да уча, трябваше да се върна по-близо до вкъщи. И сега вече втора година се връща и целия ад, набирайки скорост с всеки изминал ден. А оправданията, които осъзнавам, че не трябва да давам, се превръщат в модел на мислене и поведение - просто мълча, а в главата ми е буря. След това е празно. И така - години. Приемах всичко, което се случва около мен като уроци, че израствам, че помъдрявам, че един ден ще се махна и тогава всичко ще зависи само от мен и ще мога да упражня всичко научено. И изведнъж - тишина. Сбъднах това, което исках, върхове и спадове, изведнъж всичко взе да се подрежда като по учебник, а у мене - убеждение, че това всъщност не е моят живот, че нещо ужасно ще се случи всеки момент, че прекрасното място, което заживях под наем, нещо ще стане и ще го изгубя, че ще отпадна от университета, защото всъщност това, което правя и винаги съм била добра в него , просто си е отишло или никога не го е имало, че нещата ще се сринат със симпатичното момче, с което имах връзка отскоро... И разбира се, когато така очакваш нещо, едва ли не молиш за него и то взима, че се случва. Смачках се, защото спрях да виждам смисъл в нищо, разсъждавам, че всичко така или иначе е преходно на тая земя, а ние , хората се занимаваме със сплетни и интриги. Моята професия е хуманитарна и не разбирам защо въобще трябва да се практикува за добруването на един вид, зает единствено с унищожение и който никога няма да достигне до пълно щастие и хармония, че всяко откритие до момента е правенмо в името на човечеството, в негова угода, а в крайна сметка - какво му носи? и така, не правя нищо, седя си тихичко и не преча на никого. Спрях да ходя на мястото,където бях на стаж, едно от най-добрите места за моята професия, не можех да уча изпити, казвам си,че може би това е вид различен поглед над нещата, че много хора сигурно са минали оттук в търсене на себе си. После си казвам, че това си е вид лудост. После ме хваща страхотен яд, защото аз уж знаех коя съм и какво искам, а уж все някой ми е пречил, и сега, когато уж всичко зависи от мен, би трябвало всичко да е наред и това си е чиста проба каприз. Яд ме е , че всичките ми самовнушения и техники са просто това- внушения, че нищо няма да бъде наред, както всъщност никога не е било. Все едно цялата ми философия и възприемане на света си е загуба на време. Страх ме е , че утре ще остарея и нищо няма да се е променило, а моите желания ще се окажат просто безсмислени пориви на младостта. И затова вече нямам желания, с оглед и на това, че всичко така или иначе, е преходно. За момчето, с което имах връзка - разбрах, че страда от БАР и това ме хвърли в нещо съвсем ново. Когато го разбрах, се бях разделила с него от няколко дни. Мисля, че го обвинявам за нещата, от които се отказах, защото много промени се случиха, когато започна и връзката ни. Аз съм много емпатична и наистина усещах, че нещо не е наред, макар с просто око да нямаше нищо. И първата ми реакция, както винаги е, първо да търся в себе си, да обвинявам себе си, защото това, което човек може да промени, е у него, а не отвън. Не можех да споделя с него, защото нямах реални , конкретни, големи неща, които да ми правят впечатление, а просто усещания, жестове и т.н. После започнахме да говорим, след една раздяла, но аз усетих, че повече давам на този човек, връзката с него ме оставяше незавършена и непълноценна, усещах неговото поведение някак насила, въпреки ,че знам, че много ме обича.И така един ден му казах, че не искам да го виждам повече. След като разбрах за заболяването обаче, се върнах при него. Мислех, че мога да му помогна, тъй като той не пие лекарства, в онзи момент пиеше доста алкохол, но без да му казвам, че знам, за да не го уплаша. За да не се говори за "проблем" зашото тязи дума плаши, а прсото за усещания, чувствителност, споделях му преживявания от моя опит, с надеждата да ми каже сам или поне да вземе някакви мерки. Нищо такова не се случи, но мисля, че тези разговори много добре му повлияха, беше спокоен, казваше, че спи по-добре и т.н. Сподели ми ужасната травма, която му се беше случила и аз се радвах, че помагам. Но аз се сринах. Преди две седмици му казах, че искам да се разделим, че така го усешам и е по-добре. Не мисля, че съм влюбена в него, макар в някои отношения само той да ме разбира и да го чувствам близък, но мисля, че това не е любов, а по-скоро споделени слабости и мога да помогна и на двама ни, ако прекратя връзката ни. Само че аз не ставам по-дборе, тормозят ме всички изброени по-горе мисли, плюс неговото заболяване, това, че се преструва, че няма такова, това, че и на мен ми има нещо, което ми пречи да съм обективна в тази ситуация и въобще с живота си, тормозят ми мисли от типа - това е едно реално човешко съзнание, което трябва да контролира тяло, което се движи наоколо, а не функционира правилно, каква е гаранцията , че с всеки от нас всичко е наред и тогава - какъв е смисълът да ни има и да правим каквото и да е, каква е гаранцията, че нещата , които не правят щастливи не са просто мании, че не са реални, защото ако бяха, защо толкова често нещо ни омръзва? Улавям се, че сядам пред компютъра за малко и изведнъж са минали 7-8 часа в четене за БАР, шизофрения, разстройства и други такива. Ходих на психиатър миналата седмица изписа ми серопрам по половин таблетка и ксанакс при нужда, ксанакса не съм го пила. Страховете от пътуване, прилошаванията, задуха, чувството, че ще умра ги преборих преди 2 години, те се появиха, когато напуснах града си, отдавам го на успокояването на организма, нали тогава се появяват, когато си в покой и всичко е преминало. Иначе съм стигала до спешни центрове, били са ми диазепам и някаква комбинация - бром, натрий и още нещо. Развих бронхиална астма, когато бях на 15 години, без предпоставки или нещо подобно, имах проблеми със стомаха миналата година и все още имам някакви, но промених режима си на хранене и вече всичко е горе-долу наред. Мисля, че гадта се изменя, атакува на различни места, така че се справям с физическите симптоми засега, но не знам какво да направя с тези мисли, не знам как да помогна на себе си и околните, а мисълта, че няма смисъл изобщо да го правя не ме оставя намира. Преди беше само вечер, казвах си утре ще е сутрин, ще е слънчево, ставаш и ще е нов ден, започваш отначало.. Но сега ставам сутрин, всичко е наред 2 минути и все едно си казвам - за какво не трябваше да се тормозиш? ааа, да, хайде отначало! Много дълго се получи, съжалявам, много пропускам, а на места съм прекалено подробна, но така е с емоционалните разкази. Моля ви, помогнете ми!