Здравейте!
Трудно ми е да пиша, трудно ми е и да реша какво точно да напиша, но напоследък се чувствам нещастна, объркана и напълно излязла от кожата си. Все едно не съм Аз, все едно живея несъзнателно, нямам грам увереност в себе си, в това коя съм, какво търся и какви са целите ми. Започнах да живея ден за ден и да се затруднявам постоянно във всичките си отговорности. Не знам защо, но усещам, че трябва да започна от далеч и из основи. Семейството ми никога не е било много сплотено. Още от малка съм ставала свидетел на ужасни скандали между родителите ми, които с времето прераснаха в безразличие и пълно мълчание между тях. Ситуацията е такава, че през по-голямата част от годината не живеят заедно, макар и да не са разведени, и това ми носи ужасни трудности когато трябва да комуникирам с тях. Баща ми винаги е имал адски деспотично отношение към мен и никога не се е съобразявал нито със семейните ни нужди, нито с тези на майка ми. Винаги ни е държал настрана от живота си и е поставял прегради в общуването си с нас. Забелязвам тази негова черта в себе си – изключително трудно се доверявам на хората, макар по принцип да съм общителна. Напоследък това много се задълбочи, просто защото проблемите и очакванията към мен станаха повече от това, с което мога да се справя. Самата аз преди 7 години започнах отношения с мъж, с когото много се обичахме. След около 5 години се разделихме, като от тогава до сега не сме спрели по един или друг начин да поддържаме връзка. В началото това истински ме нараняваше(появиха се и други хора около нас, които ги няма вече, но оставиха огромна болка), опитвах не веднъж да се откъсна от него, да намеря някой друг, да се отърся от това, но то така и продължава до ден днешен. Виждам, че е обречено, но като че ли продължавам да търся точно любовта си с този човек, като че ли твърде много съм вярвала в нея за да мога да я изоставя. Връзките ми с всички останали мъже се проваляха бързо – казвам проваляха защото спрях да опитвам да имам такива. В началото сама ги саботирах – още обичах мъжа си, после просто спрях да се доверявам, спрях да допускам да ме опознаят. За известно време беше добре, но всичките непрестанни проблеми в семейството ми, в работата и други просто ме притискат ужасно.Скоро претърпях нервен срив от стреса и напрежението, на които съм подложена – просто тотално не можех да говоря за час-два и мозъкът ми отказа. Правих си изследвания – медицински всичко е наред. Просто не мога да се справям сама, а съм изгубила способността да се веселя и да общувам с хората от срещуположния пол. Имам нужда от подкрепа и взаимност. В един момент останаха само приятелките ми, дори започнах да се притеснявам дали не съм с друга сексуална ориентация и това тотално ме психяса… абсолютен водовъртеж е и не издържам. Имам страшно много задачи, не мога да ги свърша, ужасно ми тежи нещо вътрешно, в гърлото ми има буца и просто искам да си върна себе си, искам като се погледна в огледалото отново да съм аз! Как да намеря пътя към себе си и към хората…