Здравейте,
след 3 години отново попадам тук, навярно търсейки отговор на същия ми проблем.
Извинявам се ако това не е правилното място или тема. Просто реших да Ви пиша.
Ще разкажа на кратко какъв е проблемът ми и се надавам някой да ми помогне и да ми даде насока какво да предприема.
Проблемите ми започнаха в 10 клас, когато започна едно постоянно притеснение да ходя на училище. Имах проблеми със стомаха и непрекъснато ми се ходеше до тоалетна. Започнах да се притеснявам, че ми се налага да излизам по два пъти и да питам постоянно учителите дали мога да излизам от клас. Лека полека освен нервния ми стомах, започнах да усещам изпотяване на дланите, на замаяност, страх, че „нещото“ ще се случи пак и пак, че ще се изложа и т.н Спрях да ям в училище или навън изобщо. Преди това не е било проблем.
Естествено следващите години до 12 клас съвсем съзнателно започнах да отсъствам от училище, да бягам, да си тръгвам, когато усетя, че с корема ми "става нещо". Не можех да стоя в стаята, не можех да се съсредоточавам в нищо.
Никой не успя да ми помогне в този момент, защото просто всички мислеха, че не искам да ходя в часовете при определен учител и за това „ се правех“ че ми е зле. А аз не споделях какво се случва реално с мен. Как мога да споделя, когато не разбирах.
Следващите години започнах съвсем да променям навиците си. Всичко се въртеше около корема ми и неудобствата, които може да ми създаде той. Имах много приятели и обичахме да излизаме, да се забавляваме, но в един момент това спря. Сама го спрях. Не излизах, криех се, лъжех, че ми е зле, намирах си оправдания. Няма да забравя момента, в който две седмици не бях излизала от вкъщи. Накрая реших да изляза и да видя приятелите си. Успях да остана 15 минути с тях. Беше ми толкова зле. Имах чувството, че най-ужасното нещо може да ми се случи всеки момент и се прибрах.
След този момент започнах да избягвам почти всички излизания, пътувания, хранене на обществени места. Напълно и тотално промених ежедневието си. И все още не осъзнавах какво се случва. До ден днешен качването ми на автобус е проблем.
Прескачам няколко години за да дойда в настоящето.
Преди 2 години за първи път отидох на психолог и разбрах, че не съм луда и няма да умра на 30 (защото така си мислех). Започнахме да говорим и той ми постави диагноза обсесивно-компулсивно разстройство. Разясни ми какво е това, говорихме много. В крайна сметка ми предписа Сероксат.
Надявах се, че няма да се стига до лекарства, но уви. Пих Сероксат около 5-6 месеца по едно на ден. Всичко сякаш се върна на мястото си. Аз отново излизах, можех да пътувам, върнах си нормалния ритъм на живот, но за съжаление този психолог повече не се поинтересува от мен и какво ми се случва. Разбирам, че вина имам и аз. Трябваше да бъда по-настоятелна.
Когато го търсех беше все зает и не можех да се видя с него. При следващата ни среща той беше изненадан, че „още пия лекарствата“. Аз очаквах, че трябва той да ме посъветва колко и как да пия. За това естествено не бях прекъснала. Тогава ми каза да ги спра почти напълно, което и направих. През това време си намерих работа (аз съм певица) и всичко вървеше добре въпреки намалената доза. Когато работата приключи започнах да усещам малките издайнически симптоми. От време на време корема ме свиваше и сърчицето ми почваше да подскача като на зайче, но си мислех, че е нормално да се случва от време на време. И така... всичко се върна с пълна сила. Пълен кошмар.
Една година се борих и не пиех нищо. Не можех да спя, корема ме болеше, какво ли не... Съответно пак се видях (на улицата) с психолога и казах, че всичко се е върнало с пълна сила. Каза ми да почвам пак Сероксата и аз започнах.
В момента, една година по-късно, виждам, че това лекарство вече не ми помага. Всяка сутрин ми става зле в метрото, докато отивам на работа. Става ми зле в магазина... Обикновено преминава за няколко минути.
Да облекчават ме (хапчетата), но самата аз вътрешно вече не желая да го пия. С него или без него в мозъка ми тези мисли продължават да текат и въпреки, че тялото ми не отразява толкова силно стреса-те са си там.
В момента не знам какво да предприема, към кого да се обърна. Искам да спра да се съобразявам с това състояние, с което живея толкова време.
Чувствам се ужасно самичка в тази борба, никой от близките ми, колкото и да опитват, не може да разбере какво преживявам. Имам нужда от помощ!