dreamer94

Искам да попитам къде мога да намеря помощ,адекватна и да ми помогнат наистина. Спряла съм да повръщам,но за сметка на това ям като ненормална,всеки ден се събуждам с непоносим ужас,не съм излизала от месец,качила съм поне 10 кг. за толкова кратко време,умирам от срам,а не знам към кой да се обърна.Трябва да се оправя,искам пак да се върна в университета,да ходя на работа,да излизам,моля ако знаете какъв психотерапевт,такъв който няма да ме съди и да ме смята за лигла(може и да съм) Всеки ден в продължение на 1,2 месеца е едно и също - само ядене и мисли за самоубийство,защото не мога да го оправя,знам че не е края на света. Днес се обадих в токуда,казаха ми че 1 преглед/сеанс е 60-90 лева и само в понеделник и то след месец имат свободен час. Моля ако имате идея какво да направя с кой да се свържа възможно по-скоро,искам вече да се оправям.Още един месец така и не знам. С горе написаното-бях изпаднала пак в депресия и самоубийствени мисли и пак не знаех какво да направя,реших да напиша,пък то каквото излезе

Не знам от къде да започна,за да бъде адекватна историйката ми. Аз съм отгледана от прабаба и баба ми, и вуйчо ми (хора от провинцията).Те са дошли в София,за да помагат на майка ми,която е родила 3 деца от 2-ма бащи. Тя е започнала да работи в чужбина,за да изкарва повече,за да има средства за децата.Едно живее при майка й и баща й,а другите 2 деца при леля й и братовчед й,в апартамент,подарен от баща й.Тя е била отличничка владее 4 езика и т.н. и в тийн годините си е клоняла към анорексия.Толкова за нея. Мен ме пращат на училище на 6г. без никаква подготовка,мачкаха ме,унижаваха ме,един път бях с гащеризон и се напишках,защото не можах да го откопчая.Всеки ден баба ми ме прибираше от училище и аз все плачех.На втората година почнах да бягам от там,мразех всички до един,криво-ляво там изкарах до 4 клас.После се преместих,заради 1 съседка,много я харесвах,приятна компания ми беше и не ме тормозеше.След като се преместих в другото училище почнаха да ме подиграват,че съм била по-малка.Към края на годината вече пердашех наред имах повече увереност.Сприятелих се с по-големите момичета,бегло,научих това-онова,все по-любопитно ми ставаше.Ставаше весело,нищо,че леко не ги разбирах и се чувствах по-назад от тях.В 6 клас ходех на уроци по мат.,биолог., и т.н. В училище ми вървяха оценките и така до средата на 7 клас,когато майка ми се прибра в България и каза,че ще остане тук.От една страна супер,от друга-не. Прабаба и баба си отидоха в провинцията,вуйчо остана с нас.Тя остана,заради нейното гадже(според мен). Това някак си много ме ядоса,чувствах се по-малко обичана от някой случаен мъж,вуйчо ми някак си започна все по-често да си мълчи.Половин година все палчех,всяка вечер скандали,а и приятелят й някак си ме изкарваше извън равновесие. Почнах да излизам с по-големите (пушеха,пиеха)Бяха някак готини.Бях на 12 може би когато се напих за пръв път (срам),тогава започнах и да пуша с тях,постепенно навлизах в нов свят.Почнах да не се прибирам към 14 годишна,спах с момче,пуших трева,пробвах наркотици (не съм повтаряла) Влюбих се,кротнах се за около година когато навлизах в гимназията. В гимназията също все бях с по-големите,все пак гаджето беше сред тях(много бях привързана към него)Бързах все след него,до един момент,в който се разочаровах и го оставих,започнах да си гледам училището,но сякаш на мен не ми беше писано с училището.Той откачи започна се едно преследване,един ужас.Обиждане,молене,беше много зависим,стана и много лабилен психически,опити за самоубийство.Бях на 15 години не знаех какво трябва да направя в такъв момент,исках да съм с него,но някак всеки път,когато опитвах ставаше по-сложно.Игнорирах го колкото и да ми беше трудно. Помагах си с алкохол,по много и на често.Забавлявах се горе-долу. На 16г. - Баба ми се обади,каза че прабаба вече не е добре и няма кой да й помага.Много я обичам и независимо от това,че всички казваха,че там няма да е място за млад човек,аз отидох,веднага.Помагах с всичко,памперси,обръщания,хранене.ЗА две седмици се прибрах в София.Чух,че е починала (парабаба)и веднага изтичах към автогарата,когато видях всички разстроени на мен не ми направи впечатление,че тя е в ковчег посредата на кухнята,приех го.Майка ми пак я нямаше(мислех си:"Колко неблагодарно")И този период мина. Почна се пак училище,но някак си се разболях,така и никой не разбра от какво.Изведнъж почна да ми се ходи по голяма нужда,много често,все на неудобни места.Лекари-не успяха да ми помогнат.Общуването с хората трябваше да е с повече алкохол,защото не спираше да ме панира мисълта за тази тоалетна.В началото в училище почнаха да ми се потят ръцете,настръхвах,топли и студени вълни ме обземаха.С времето започнах да не ходя никъде далеч,без да имам сериозна нагласа от преди поне ден. На 17г. - На рожден ден се напих безпаметно(крещене,неадекватно поведение)На следващия ден умирах от срам,не исках да виждам гаджето(което бях изложила)приятелите(пред които се бях изложила).Но гаджето беше настоятелно и дойде да ме види,беше ми някак лошо,тежеше ми всичко.Все си мислех,че преувеличавам.(майка ми винаги така ми казваше)Благодарение на въпросното гадже не ми се спука апендицита.Най-хубавото от цялата работа беше вниманието на всички роднини,даже го бях обърнала на шега. След като ме изписаха всички ми казваха,че много съм била отслабнала,казваха ,че ще си ги върна (загубените кг.) Започнах да се чудя,кога през живота ми съм била дебела.Гледах си снимките,търсех,ровех,питах.Зададох най-адекватния въпрос какво да направя,за да не си ги върна "Не се тъпчи,не яж шоколад,хляб" Е добре,но майка ми купуваше много такива неща за всички,аз можеше да ги избягвам. Почна се 1.Хайде ще хапна един сникерс 2.Защо не 2,утре няма да ги ям. Почнах да се ровя в интернет,за диети,за това как живеят красавците от телевизорчето и прочетох за булимията. Мина ми само като идея в началото,но поредиците от гладуване и ядене,не вървяха никак добре,после си купих и кантар. Тъпчех се - повръщах и така докато не дойдоха кандидат-студентските изпити.Казах на майка ми,а тя ми отговори "Ами просто спри да го правиш" Не можех,ядеше ми се всичко,беше покрай коледа.Общуването с хора по-точно с мъже ми пречеше още повече,опитах,но - не.Ядосах се на себе си,много. Започнах разделно хранене и така с много подове,разходки и позитивни емоции станах 46кг. Е да пак малко гладувах и пиех много кафе,но не повръщах,записах се на танци,взех си матурите,приеха ме студентка,прекарах най-хубавото си лято. Започнах университет доста тежка специялност и далеч от вкъщи,далеч от прословутата ми тоалетна.Всеки ден се опитвах,да съм по-добра с околните,бях забелязала,че чрез разходки и комуникация ми е добре,но студентския живот изисква пиене,което съм спряла от 1 година,ядене,което избягвам и учене от което ми се вие свят и ме боли глава. От септ. съм студентка,както всички пропусках тук-там,занимавах се с излишни хора,неща,запознанства,но не и приятели. Започнах ту да говоря-ту не,понякога се влачех като парцал в къщи.Всички казват,че не ми е на природата да уча инж. спец. и може би е така.Но онази твърда личност те виждат,когато съм навън,спокойна,добра,игрива,общителна,но то май не е така.Последните 2 месеца съм качила 4 кг. и пак,повръщай,не повръщай. Днес например изядох 1 пържена филия с шоколад,полувин хляб,бадеми,чипс пих много течности,почърнах малко и си казвам,не няма да повръщаш,сама си си виновна.Не чувствам засищане,знам,че мога и още.Искам да престана.Знам че всичко ми е в главата.Срам ме е.Не уча,няма смисъл,не излизам,не се харесвам особено (дори слаба и спортуваща имам др. недостатъци)Преди 2 дни счупих чаша,нарязах си ръката (глупаво самосъжаление,знам,че мога да не го правя) Няма смисъл да говоря с майка ми,с брат ми,с приятели по въпроса,те как ще ми помогнат?Ще кажат,че няма значение,че и преди съм била хубава,но аз вече нямам тази увереност.Забелязвам,че трябва да си слаба,умна,добра =красива.Всичко е пари и телевизия.Може би и аз това искам.Но както ми се казва-"Ти с един университет не можеш да се справиш,пък на работа ще ходиш"Моя извод:Щом не мога с университета,нищо няма да стане от мен и ям до пръсване,после съжалявам и тн.Мислех за йога терапия и какво ли още не,но какъв е смисъла,като майка ми вечно е разочарована от мен.Нищо няма да стане вече.На 18г. съм горе долу имам нормален външен вид,уж съм здрава,имам покрив над главата,меко казано не съм гладна и пак съм недоволна.Самотата сама си я избирам и го виждам,защото имам връзка с храната,огледалото,кантара,глупостите които чета,нервния стомах,кривите ми разбирания,нереалните ми желания и мечти,страх от промяна,абе страх най-вече,може би. Пиша от доста време вече,въпреки че,не виждам особен смисъл.Написах доста несвързани лоши моменти от живота си,но имам и хубави,разбира се.Хем мразя,хем пък съм добър човек.Може би най-вече мразя себе си.Мразя да се събуждам всяка сутрин недостатъчна на майка ми и на гаджето й.Казват: "аз не разбирам как може един млад човек да се държи така" То моята майка знае всичко винаги съм се опитвала да бъда открита,знае за първият ми път,за гаджетата,за пиенето,за трева и т.н.,знае целите ми,но най-вече говори за работата си и винаги ме е гледала като нейна колежка от колкото дъщеря.Нищо де,малко писва,през лятото,почтни не я виждах и се забавлявах на макс. дори и сама да бях Ако някой го е прочел все пак,съжалявам за несвързаното,правописни грешки,ако има и т.н.