Delfinche

Благодаря ви много. Няма да е лесно, но ще се справя. Пожелавам ви здраве и воля да постигнете всичко останало през 2013 година!

Много ти благодаря, особено в момент като този. Днес посетих психотерапевт. Мина добре и смятам да продължавам и занапред да посещавам. Обаче натрапчивите мисли вечер ме нападат. От 3 дни насам. Защо? Какво ги провокира и има ли някакви техники за бързо справяне с това. Те са от типа на това да посегна на някого. Не бих го направила и в момента, в който преминават все едно изживявам ПА, защото се опитвам да ги отблъсна и да не мисля за това, но сама не мога да се справям и пия Транксен. Ще съм благодарна ако ме успокоиш, че това е временно и реално няма нищо да се случи. Трябва ли да започна и терапия с лекарства или това ще отшуми? Благодаря ти още веднъж.

Здравейте, добри хора! От година и четири месеца се боря с паническо разтройство и агорафобия. Всичко започна септември 2011 година. Беше ден като всички и си спомням, че се оправях за излизане, когато от нищото получих невероятно сърцебиене и веднага помислих, че умирам. Е, тази мисъл, че умирам и до ден днешен ме преследва и във всеки удобен момент ми напомня за себе си. Ходила съм при кардиолог, ендокринолог, невролог, психиатър и общо взето всички, които си мислех, че могат да ми помогнат. Навсякъде потвърждаваха, че нищо ми няма, с изключение на психиатъра, който ми постави "паническо разтройство" и ми изписа "Серопрам". Пих го няколко дни и се чувствах по-зле, отколкото преди това. На своя глава спрях приема му. Това навярвно е било грешка, знам. Но някак всичко ми се замъгляваше, сякаш не бях аз. Не можех да уча, да се фокусирам, дори да стана от леглото. Прочетох всичко, което намерих в интернет за ПР. Изчетох и всяка публикувана тема тук, свързана с този проблем. И реших, че сама бих могла да се справя. Започнах да спортувам, да медитирам, доколкото мога вкъщи, влюбих се дори!! На няколко пъти се отказвах, защото изведнъж всичко отново се връщаше и си казвах, че това ще съм вече занапред. Още се чудя как и защо ми се случи всичко. Преди можех да преодолявам трудности, сега ме плашат всякакви форми на насилие. Дори и във филм. Занемарих се...отчуждих се от хората. Имах нужда да съм само сред семейството. Затворих се вкъщи и само там чувствах спокойствие. Тъй като съм от малък град предпочитам да не си казвам името. Трябваше да започна вероятно с това да ви запозная със себе си. Момиче на 22 години съм. Студентка в София, трети курс. Харесвам това, което уча. Намерих и много приятели в града. Но вече ми е все по-трудно да оставам там. Постоянно си втълпявам, че ще ми се случи нещо и няма да мога да се сбогувам със семейството си и бързам да се прибера, където е сигурното. А знам, че не трябва. Но не мога, разберете. Имам нужда да съм сред тях, защото само те в радости и нерадости са до мен. Не съм лигла и от малка съм научена да се справям сама. И бях наистина самостоятелна. Трудно се задържах вкъщи, бях общителна и винаги в центъра на всичко. Хората търсеха компанията ми, може би защото не ги делях и ми беше приятно да общувам с всеки, а сега...сега съм станала като малко бебе, което не може да се откъсне от майка си и да бъде щастливо, и в хармония със себе си. Нямам търпение да завърша и окончателно да се завърна у дома. Но стана така, че се влюбих в момче от София, с което ми е много хубаво, но на този етап само общуваме и не прибързваме, защото аз така пожелах. Обяснила съм му за това, което ми се случва и всичко е оставено в моите ръце. Просто да се отпусна и да го изживея. Както всяка любов, нали? Искам да съм спокойна и да се науча да вирея сама. Това е задача номер едно - откъсване от сигурното и борба за нещо мое. На този етап мисълта да живея сама ме плаши до смърт. Поставила съм си цели и ги следвах стриктно, докато не ме връхлетя ПР. Да, аз цял живот съм си налагала правила. Откакто се помня живея все според мои си принципи и всяко излизане от общоприетите МИ канони ме е вбесявало. Това вероятно е от начина, по който ме възпитаваше баща ми. Доста строг човек и същевременно пълен непукист спрямо семейството си. Израстнах в среда, в която баща ми се прибираше след запой и правеше скандали на майка ми. Виждала съм удари и псхически тормоз. За него никога не бяхме добри. Нито аз, нито брат ми. Немалко пъти и аз съм била бита заради лоши оценки или пък недобър външен вид, т.е проблеми с теглото. Постоянно ме следеше какво ям и всеки ден или през ден ме качваше на кантара за да вижда дали отслабвам. Ако нямаше резултат ме биеше, а ако имаше дори не ме поощряваше. Нямяше една добра дума казана от този човек. Капка любов към майка ми или към нас с брат ми. И до ден днешен е така. Тя си живее своя живот, а той неговия. Чудя се защо не се е решила да се разведе и да ни оттърве от него. Нарочно говоря за лошите моменти, защото хубавите са много малко и измамни. Пред хората бяхме семейство, а у дома пълен антипод. Аз не издържах това и вече от 5 години живея при баба ми и дядо ми. Не толкова заради боя, колкото заради психическото натоварване. В момента като пиша това не чувствам нищо към този човек. Все едно е никой. Нямам желание да го виждам, а когато това все пак се наложи, не общувам с него. Как съм си мечтала един път да излезем като семсйство някъде и вътрешно всички да чувстваме любов един към друг. Това си остана една утопия. Аз все още съм си все така с излишни килограми и постоянно водя борба с тях. Отслабвам и напълнявам. Самочувствието ми не е високо, искам много неща да променя в себе си. Подценявам се непрекъснато, в трудните моменти не се доверявам на себе си и собствената си сила, а бързам да пия Ксанакс.А така ми се иска да съм пълноценна. На себе си най-вече. Обичам живота, често се вглеждам в малките неща - в клончетата по дърветата, в птиците, в листата, в усмивките на хората и се замислям, че искам никога да не умра. Искам това си тяло, тази майка, тези баба и дядо, тези приятели, тази любов и всеки следващ живот. Страх ме е да от смъртта, от това да ме погребат и край. Край с този ми живот. Не искам. Чета литература, статии, препрочитам теми от тук и сякаш се успокоявам, но моментно. Тя смъртта си чака. От това вкопчване само се напрягам и губя. Годините минават, а аз стоя в затой. Осъзнавам това. Пиша всичко това, защото искам да ми дадете съвет с кое първо да започна. Да преодолея страха или да се променя аз самата отвсякъде? Сериозно се замислям и за психотерапия, но в малкия ми град не знам дали ще попадна да добър психотерапевт. Или пък да се реша да отида в София и да си наложа да остана малко повече от 10 дни? И там да се свържа с някого от вас. Ще се радвам на всеки, който се отзове. Знам, че такива теми са адски много тук, но реших и аз да споделя за себе си, защото виждам как помагате на всеки със съвет и препоръки. Благодаря предварително на тези, които ще прочетат писмото ми. Нямам представа колко обективна съм била. Ако имате въпроси ме питайте. Тъй като станах извънредно многословна, смятам да приключвам. Извинявам се, че влизам от тема в тема, но те нещата са свързани и за да обясня едно се налага да разкажа за друго. И последно, което ме тревожи в момента и заради, което още не съм си легнала е това. Днес гледах новините и ставаше въпрос за убийство, при което сякаш нещо се "всели" в мен и искаше да си посегна, или да посегна на някой друг. Естествено, че не бих го направила, но го изживях като голяма криза. За първи път ми се случва. И искам да знам дали трябва да ме тревожи това или са моменти помисли просто преминаващи?