Лиула

Ше се радвам да определиш какво означават според теб "тъмни сили". Истинските тъмни сили или онези, които идват от тъмната душа на човека, защото това са 2 различни неща. 
 
Тук май всички са виждали първите, а са пропуснали вторите

Не мислех, че и тук подобна нелепица ще бъде обсъдена. И обсъждана.
Ала ето и аз, я обсъждам, опровергавайки я.
 
Няма жив човек, в България, който може да направи подобно нещо. 
А и да има, той не би си хабил силите за любов. за тази менлива, убягваща, кратковременна сила. Това е преразход. 
 
Дъщерите на Ланкастър си пазят силите за други дела. 
 
 

Беше рано, когато го открих. Него.
Бе странно - в затънтените улици на Копенхаген, го преследвах; издирвах пространствата на странния ми сън, не - сънища, осъзнавах защо всички онези, след него, са го гледали като свое тъжно огледало - екзистенциалистите. За подобен баща го имат, доколкото баща може да бъде един отрекъл се от бащинството, човек.
Философ.
 
Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вярата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата. (Страх и трепет)
 
Миналата година, се навършиха колко, 200 години от рождението на този велик мъж. Киркегор - човека, дал нова посока на мисълта, поставил индивида в центъра на своите философско-психологически изследвания и постигнал ненадмината и до днес дълбочина на разсъжденията, проникнал в най-фините пластове на психиката и разкрил по неповторим начин тайната на отношенията между човека и Бога, на смисъла на човешкия живот и на призванието на всеки един да се издигне духовно над самия себе си.
 
Дания, животът не е само там - в Дания, ала кой е мислел, че има и Фарьорски острови, където убиват черни делфини ... Но, някак естествено - те убиха своя най-велик човек, сякаш е делфин от рода Гринди.
Ритуално, ние нямаме подобен субект, но жалим неродените велики мислители, недали нищо на никого, ала забравяйки - нас, пожертваните.
 
Дания.
 
Само човекът, поел отговорността за себе си и своя живот, може да направи подобен избор. В този избор Азът се конституира като Аз и полага себе си като ориентир. Така и основното противопоставяне „или-или” ще намери своето решение в това да искаш или да не искаш. Да искаш със страст, означава да избереш доброто. Избирайки доброто, човек избира избора между добро и зло. Едва тогава той може да размишлява над това - кое е добро и кое зло. Или, казано по друг начин, тази безкрайност, изпълнена с противоречия, изградена от несвързани възможности, с помощта на предимно отрицателното движение на отчаянието и предимно положителното движение на покаянието, които с обединени усилия създават приемственост и хармония, тази безкрайност постепенно започва да придобива конкретен облик. По този начин Азът придобива сам себе, като се изтръгва от нищетата на крайното и се устремява към безкрайното. Тук вече не светът го владее, а той (Азът) започва да владее света, като го преодолява. Субективността е истината, пише Киркегор. Индивидът осъзнава себе си не само като иманентно, но и като трансцендентно същество. „В света ще намерите много скърби, но дерзайте: Аз победих света”, казва Иисус.
 
 
 

Митологическото мислене постепенно отстъпва път на философската рефлексия.
 
Конкретно в изработването на космогоничните схеми това се проявява чрез въвеждането на нови категории, които скъсват с пластичния характер на митологемите и говорят за осъзнаването на диалектическите противоречия, които трябва да бъдат отразени в мисленето.
За древногръцките мислители и по-специално за Аристотел философията започва с учудването. Човек се сблъсква с чудото на Вселената, пред него възникват загадките на живота и смъртта, въпросите за единството и многообразието, за произхода и предназначението. Независимо от логиката, с която се подхожда към тези въпроси, както и от резултатите от тяхното решаване, спецификата им се състои в това, че те не търпят еднозначен отговор, или най-малкото тези отговори не могат да задоволят питащия човек.
Анализът на космологичните идеи във ведическата литература показва, че търсещият отговор на вечните въпроси е поставен пред невъзможността да удовлетвори желанието си за пълнота на знанието. Не защото разумът е слаб, а защото светът е дълбоко противоречив по своята същност, защото битието и небитието, животът и смъртта са части от едно всеобемащо цяло, което не може да бъде изследвано изолирано и едностранно, а изисква умение да се схваща систематичното единство на диалектическите противоречия.
 
В едни случаи диалектическата тъкан на действителността предизвиква учудване, в други тя е източник на непресъхващ песимизъм. Един от най-вълнуващите химни на Ргведа, който става предмет на множество по-късни интерпретации и коментари, е „Песента на творението“. Космогоничният химн, възпяващ двойственото битие на единната природа, изразява драмата на познанието и човека, неспособен да обеме необятното. Същевременно този химн бележи и прехода от митологичното към философското мислене:
 
1. Тогава нямаше нито несъществуващо, нито съществуващо,
Нямаше нито въздушно пространство, нито небе над него.
Какво се движеше? Къде? И под чия закрила?
И имаше ли там води дълбоки и непроницаеми?
 
2. Смъртта не съществуваше, безсмъртното го нямаше,
Различието между ден и нощ отсъствуваше.
Само по себе си, без полъх — дишаше Единното:
И нищо друго нямаше зад него.
[...]
 
Химнът изявява по-скоро познавателен песимизъм, отколкото агностицизъм в чиста форма, тъй като в него се съдържат и няколко категорични съждения, засягащи произхода на вселената. Друг е въпросът, че човек се чувствува безпомощен пред лицето на космическите бездни, откриващи се в океана на мирозданието. Първото категорично съждение се отнася до единството и сингулярността на космологичното първоначало. Първоосновата на света е единна и една. Второ, концепцията за единното първоначало съдържа в себе си възможности за формално-логически и диалектически интерпретации, които в периода на разцвет на брахманическата литература се материализират в схващането за истинно-биващото и неговата синтетична природа.
В Шатапатха-брахмана (I.6.3.23) за първи път — макар и елементарно, примитивно, на нивото на непосредствената сетивна достоверност — се очертава тенденцията към диалектизиране на термините: „Истинно двойствено е това, третото отсъства“.
Но всъщност третото е дадено под формата на чистото мислене, което все още не е генерирало противоречието между съществуващо и несъществуващо. В същата Брахмана, изключително богата на космогонични проекти, наред със споменатите досега три космогонии — тази на водата, на несъществуващото и на глада като първоначала — се набелязва и една диалектическа космогонична линия, която определя космическото начало като „нито-биващо-нито-небиващо“ (Шатапатха-брахмана Х.5.3.1).
 
Истинното (положителното) е начало и край, то е заключило в себе си своята противоположност. Когато нещата съществуват, истинното преобладава над неистинното, животът се налага над смъртта, „гладът“ е удовлетворен. Несъществуващото се съдържа по­тен­циално в съществуващото и тяхното неразличимо единство оформя висшата истина.
В този смисъл Праджапати, възпитателят на боговете, антропното начало в диалектическия космогоничен синтез е тъждествен с неистинното, доколкото се намира между две истинни реалности. Човекът, следователно, е негативната степен в развитието на универсалния космически синтез, той е антитезата на върховното начало, отрицание на Брахман по силата на своя екзистенциален статус, но заедно с това и преход към една интегрална форма на битието, в която човешкото съвпада с божественото, земното - с космическото. Това е и най-дълбоката основа на традиционното индийско учение за кармичните превъплъщения на душата. Човек и Космос са едно цяло, деянията на човека образуват някакъв невидим фактор (адршта), който надживява пулсациите на Вселената и действа като импулс, като активна космологическа сила в извеждането на атомите от хаотичното им досветовно състояние и подреждането им в организиран свят.
 
Сред философските системи, отбелязани като настика, а именно Локаята, Джайна и будизма, единствено в Джайна могат да се срещнат някои митологизирани представи за антроповселената, но те се отнасят повече към религиозната космогония, отколкото към каноничната философия с характерния за нея атомизъм. Любопитно е, че дори и днес в някои от запазилите се храмове на Джайна, чиито привърженици в съвременна Индия са между 2 и 3 милиона, могат да се видят изображения на вселената под формата на танцуващ човек, чрез който в схематизиран вид е представена йерархията на битието, с типичното за джайнистката философия разделение между джива (света на живото) и аджива (света на неживото).
Джайнистите стигат до идеята за единния пространствено-времеви континуум, чиято метрика се изменя съобразно с еволюционните осцилации (степени в космологическото развитие) на материята. По същество тази хипотеза предусеща някои широко дискутирани в съвременната космология проблеми, в частност възможността за еволюционна вариация на основните константи, темпоралната анизотропност на космологическото пространство и редица други въпроси, които влизат в концептуалната област на така наречения „антропен космологически принцип“.
 
П.С. В следващите мнения, ще се спрем на понятията за дхарма и адхарма, както и специално внимание ще се отдели на акаша - (няма такова атомистично учение, което в една или друга форма да не изяснява отношението между най-малките материални структури на действителността и акаша. В интерес на плодотворните паралели би могло да се каже, че в повечето случаи акаша изпълнява в индийската философия функциите на Демокритовата пустота. Ако Вселената, пише Аристотел, не беше нещо единно и неделимо, а, както казват Демокрит и Левкип, е разделена от пустотата, то нейните части би трябвало необходимо да се намират в единно движение).

В тази тема ще бъдат разгледани няколко школи, представители на класическия индийски атомизъм, такива като: Няя, Вайшешика, Няя-Вайшешика (VII в.пр.н.е. е създадено учението "вайшешика" от философа Канабхуж или Канабхакша, по прякор Канада ("човекът, който яде частици", т.е. зърна или атоми). Това е школата, в която се разглеждат най-подробно физическите възгледи. С течение на времето ученията на школите "няя" и "вайшешика" дотолкова са се сляли, че XI в.н.е. започнали да ги наричат "няя-вайшешика". В тази система атомът се смята за неразрушим (т.е. вечен), неделим и без размери, но със сферична форма. На всеки елемент съответства особен клас от атоми. Предметите с видими размери се образуват поради среща и съчетаване на изолирани атоми един с друг, което става в следствие на тяхното вечно движение. Принципи на атомизма се появяват в по-късни времена в учения като "будизъм" и "джайнизъм", но при тях става въпрос за атомизма на силата или енергията и т.н.).
 
Започваме с Космологията, по-късно ще продължим с многовселенността на битието (видимо и невидимо) и особено внимание ще се отдели на понятието Акаша.
 
I. Космология
 
Космологията на индийския атомизъм едва ли може да бъде представена в единна концептуална структура, най-малкото защото различията между отделните схоластични модификации на атомизма неминуемо прерастват в различия по въпроса за произхода, развитието и структурата на Вселената.
И все пак, анализът на космологическите аспекти на атомизма е улеснен до голяма степен от наличието на обща отправна база, а именно Ведите. Затова отчитайки естествения прогрес в развитието на философските идеи и в начина на тяхното логическо изложение и методологическо обосновава, характерни за атомистичните даршани (Няя-Вайшешика, Самкхя-Йога и Пурва-Мимамса), като за целта ще бъдат изявени специфичните черти на най-ранните индийски космологически и космогонични проекти, отразени и систематизирани във ведическата литература. Разбира се, създаването на интегрален образ на атомистичната космология и по-точно на нейните философско-значими идеи би било немислимо без съответен разбор на космологическите представи на „неортодоксалните“ Джайна, Локаята и будизъм, които в това отношение разкриват редица сходни моменти с ученията на астика-школите.
 
Космологията на индийския атомизъм, независимо от множеството дивергентни влияния в теорията на познанието и метафизиката на отделните философски системи, се характеризира с идеята за същностното единство между човека и Космоса. Тя се проявява на няколко равнища на теоретическа абстракция и понятийна оформеност, преминавайки през антропоморфизъм, антропоцентризъм и антропокосмизъм, чийто завършек е идеята за антропната релевантност на Космоса.
Реализацията на антропокосмичните мотиви в индийската философия е тясно свързана с оформянето на атомизма като натурфилсофска доктрина, която не може да няма космологически следствия. Единството на космология и атомизъм за първи път е демонстрирано напълно определено в късния слой на ведическата литература, поради което философията на Уддалака е не само първо доказателство за силата и евристичността на атомистичната хипотеза, но и резултат от закономерен синтез на предишните космологически и космогонични проекти.
 
Уеднаквяването на вътрешно и външно, иманентно и трансцендентно в психическия опит на индивида довежда ведическите мислители до идеята за антропоморфната същност на космическото първоначало. Това сливане на онтологическите редове може да бъде открито още в най-ранните самхити на Ргведа. Според тях космическият човек (Пуруша) поражда света в неговото многообразие, функционални (включително и социални) закономерности и предустановени разслоявания:
 
1. Хилядоглавият, хилядоок, хилядоног Пуруша —
Той е закрил земята цяла и [все пак] с десет пръста
над нея се възвишава.
2. Пуруша — това е всичко, което е станало и става.
14. От пъпа му възникнало въздушното пространство,
небето от главата му се появило,
Земята — от краката,
а от слуха — страните на света.
Така се разделили световете...
(Ргведа Х.90)
 
Химните на Ргведа-самхита все още не съдържат в себе си представата за идеално-трансцендентния бог, който твори природата, съответно множеството светове. Те се самопораждат благодарение на естествената (природна) самодиференциация на органите и функциите на тялото на Пуруша. Природата не е божествено творение, а разглеждана като съвкупност от вътрешно присъщи сили, се саморазгръща от тялото на висшия си еволюционен продукт - човека.
В този смисъл природата е много повече natura naturans, отколкото natura naturata. Ведическите богове са символи на природните стихии и дори носят техните имена. Природните явления се обожествяват, а Слънцето се превръща в Брахман. Тези метаморфози не са чужди дори и на Упанишадите с техния повишен интерес към духовното начало.
 
Още в Самхитите обаче се очертава една линия на по-умерен натурализъм. Персонифицирането на отделната природна сила и почитането й като първопораждащ принцип остават на заден план и вниманието се насочва към извявяването на първоначалния принцип в неговите по-абстрактни определения като например първоматерия, първородителка, пратворец (пракрти). Полага се началото (Ргведа Х.72) на метафизическия начин на обяснение. Според указания химн съществуващото (сат) е възникнало от несъществуващото, където под „несъществуващо“ явно се разбира праматерията, пораждаща пространството, времето, боговете и земята. В идеята за възникването на съществуващото от несъществуващото в зародишен вид се съдържа философската концепция за причинността (и по-точно асаткарявада), залегнала в основата на физическата антология на Вайшешика, която представлява балансиращ фактор на метафизическата представа за неизменните атоми. На преден план тук изпъква процесуалната страна на причинността, движението от небитие към битие, а не субстратната устойчивост на феномените, тяхната идентичност от гледна точка на абстрактните определения на материята.
Постепенно ведическите мислители стигат до осъзнаването на факта, че възникването не е само процес, чист преход от несъществуването (асат) към съществуването (сат), но е свързано и с определени преобразувания на субстратната основа (в конкретния случай - бхута).
Най-ясно това е изразено в така наречената „водна космогония“. Според този текст космогоничните процеси започват от водата, която се схваща като универсална среда на живота и сама е надарена с живот. Валтер Рубен смята, че водата в Шатапатха-брахмана е чисто хилозоистичен принцип, наподобяващ Талесовото архе.
/следва продължение/
 
П.С. Използвала съм преводи и материали на най-големият индолог и преводач в България - Пламен Градинаров.

Всъщност, целта на всяка една анализа, разбирай, самонализа, е границата на поносимостта. О която ръбовете на познанието-за-самия-себе си, буксуват. Но защо?
 
Вторачвайки се в дълбините, ние не откриваме нито деца, нито бебета, нито спомени от детството, нито пелени, освен постелите на замъглението да сме познаващи себе си.
Но често постелите са и покрови. Т.е. времето не е континуум, а бледо отражение на една представа за време, каквото някога, са имали Хиперборейците за себе си, преразказано от трети лица.
Т.е. оплетени в уж корените си, ние сме оплетени единствено в личния си непълноценен живот, а всичко останало е една неисторическа проекция. Всеки, помислил себе си за подлежащ на анализа, се смята за издигащ се, за приобщен към едно друго царство - на познавачи и продавачи на надежди ...
 
Обаче, какво следва при Юнгианството - точно обратното следва - то не е изкачване, то е слизане, то е катабазис (слизане на посветения в ада). Винаги е било така. Всички култове от древността, са извършвани в земята.
Идеята е същата като при Спелеума на Митра, където е пещерата или стаята, където се случва култът Митра.
Винаги  е някое място под земята или истинска пещера. Толкова много култове са еднакви, същи, приобщени, дори откраднати.
Казва се, че пещерата във Витлеем , където е роден Иисус, също е спелеум.
 
Но, да се върна на основната теза - катабазисът е същностен за всяко виждане на себе си. Без него нито едно познание не е възможно.
Все едно дали от митологичното чудовище по пътя си или от друго.
Неизбежно.

Отскоро на книжния пазар има две неиздавани книги на Умберто Еко. Много се радвам, че интересът към Еко запазва една висока честота, все едно какви са причините, резултатът е положителен. 
Ето ги и тях: Шест разходки в горите на измислицата и За литературата (есета)
 
 

"Реторика на изброяването
 
Хората съставят списъци или когато множество неща, с които работят, е толкова голямо, че се оказват неспособни да ги овладеят, или когато се запленят от звученето на думите, които назовават редица неща. В последния случай се придвижваме от списъка, занимаващ се с референти и означаеми, към списък, който се занимава с означаващи.
 
Помислете си за родословното дърво на Исус в началото на Евангелия от Матей. Можем да се усъмним в историческото съществуване на много от тези предци, но със сигурност Матей (или онзи, който стои зад това име) е искал да вмъкне „истински“ лица в света на своите вярвания, така че списъкът да получи практически стойност и референциална функция.
 
Напротив, Литаниите за Светата Дева – каталог от атрибути, заети от Светото Писание, или от традицията и народните култови практики – трябва да се рецитират като мантра, не много по-различна от будисткото Om mani padme hum.  Не е чак от такова значение дали тази virgo e potens или Clemens (така или иначе, до Втория ватикански събор литаниите са се рецитирали на латински от вярващите, а те в мнозинството си не са разбирали този език).
Важното да те грабне хипнотичното звучене на списъка.
 
Също като Литаниите за светците, не е важно кои имена са там и кои ги няма, ами фактът, че тези имена се произнасят ритмично в достатъчно дълъг период.
Тъкмо този вид мотивация са анализирали и дефинирали нашироко реториците от древността, разглеждайки много случаи, в които не е толкова важно да се намекне за нещо неизчерпаемо, а по-скоро да се припишат свойства на нещата чрез натрупване и често от чиста любов към изброяването."
 
източник Confessions of young novelist, 2011
(болдът мой)

"Виждам научни трактати от Птолемей и романи от Калвино, критически студии от Сосюр и Джойс, цели секции, посветени на средновековна история, мистериозни ръкописи. Библиотеката изглежда някак жива, тъй като много от книгите са сякаш топли от постоянна употреба; Еко чете с голяма бързина и има удивителна памет. В кабинета му лабиринт от шкафове съдържа собствените пълни произведения на Еко, във всичките им преводи (арабски, финландски, японски… изгубих сметката след повече от тридесет езика)."
 
Абзац от интервю с Умберто Еко.
Цялото интервю тук - Umberto Eco, The Art of Fiction
 

Нова книга на Умберто Еко - Изповедите на младия романист.
Книгата е насочена за лингвисти и семиотици. Въпреки шеговития тон на автора
 

Предлагам на вашето внимание едно интервю с Умберто Еко от миналата година.
Без книги животът е по-къс!

На 5-ти януари, Умберто Еко навърши 82 години. 
Роден е в. Александрия, Италия. Живее в Милано. Дядо му е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв градски чиновник. Семеен приятел, който работел в библиотеката на Ватикана върху темата за йезуитите през ХVII в., попада на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца.
Един от тях бил ex coelis oblatus (даден от небето). Така фамилията му се оказва йезуитската абревиатура ECO.
 
Няма случайни неща, нали?
Мислейки спонтанно да направя тема за Еко, (не)съзнателно, съм пропуснала рожденния му ден. Изненадата и „откритието“ за библейската възраст на философа, ме озадачи, дори ме вцепени – в моят спомен, той остава Юпитер на средна възраст, онази златна възраст и време, когато гроздоберът е най-изобилен. И даващ прекрасни плодове.
 
Обхватът на научните му изследвания е титаничен: от Свети Тома Аквински през Джеймс Джойс до ... Супермен. Сред около 70-те му нехудожествени книги (академични и есеистични) могат да се откроят Поетиката на Джойс (1965), Отсъстващата структура: Увод в семиологията (1968), Трактат по обща семиотика (1978), Границите на интерпретацията (1990), Кант и птицечовката (1997), История на красотата (2004), Връща ли се часовникът назад (2006), Растителната памет и други истории за библиофилията (2007), История на грозотата (2007) и Изграждане на враг и други случайни истории (2011) ...
 
Александриецът често говори за “знаци и знаци за знаци, но за неизвестните неща”. Не страда от “нарцистичен шок”, може да говори за усмивката на другите, но не за собствената си усмивка, защото не е “в конфиденциална ситуация със себе си”. Той е категоричен, че не е Нострадамус, но с не по-малка категоричност абстрактните му “семиотични модели” моделират и обясняват не само човешкия, духовния, а и фактическия универсум, което от Кант до Птицечовката и от Галилео да Айнщайн малко са се осмелявали да направят в подобен размах, който северноиталианецът притежава. И очевидно може да си позволи.
Еко е запален колекционер на книги и притежава лична библиотека с  50 000 тома, от които 1200 редки издания. Самият той, родом от Алекснадрия (в Италия) е възкресил Александрийската бибилотека – нещо, за което искрено му завиждам и за което се възхищавам.
 
Изобщо, трудно се пише анонс за тема, особено за човек, който надвишава всеки един критерий за рамкиране и вкарване в руслото на едно поле на анализ. Невъзможно е. Горенаписаното е букет, вероятно от различни по вид цветя, фрагментарни послания и птичи подскоци, но за гениите се пише трескаво, задъхано: логиката ще навреди, а търсенето на една-единствена истина, самозаблуждаващо.
Даденият от Небето, озарява със сиянието на хиляди слънца, всеки свят.  Той озари моят, а надявам се и на много вас.
Споделете.
Тук има списък на книгите на Еко на български език.
 
П.С. Всяко уважаващо себе си интелектуално пространство, за каквото този Портал има претенции, не можеше да остане без тема за Еко.

Преди се смеех на фразата, че основна тема в романите на Маркес е "самотата".
След пътуването ми до Колумбия, до Аракатака, осъзнах, че е така. Защото, това е най-естетственото човешко състояние и че отвъд него, всичко е пожелание за бягство. 
 
А "магическият реализъм" на Габо е просто реализъм през очите на умни хора, за които камъкът не е камък, а говорещо каменно цвете. Има разлика.
И, ако това е ползата от пътуването, то си заслужава. 

Deus emeritus или изхабеният господ имаше ужда от много пчели, каквито напоследък нападнаха Колумбия. Но не само това.
Една нормална жена има нужда и от много мъже също. Препоръчвам на всички жени да отидат до Колумбия, за да не забравят, че са и жени. Ше видят защо ...
А за онези, които ще ме разберат, има още живи макумбо и благодарение на Габо, аз научих за тях.
И разбрах още много неща, а именно: когато искаш нещо, не очакваш да те питат защо го искаш, когато посочваш с пръст, не те питат за какво и когато се усмихваш, някой мисли, че си тъжна. И иска нов свят да създаде.
И иска да си щастлива.
“Human beings are not born once and for all on the day their mothers give birth to them, but ... life obliges them over and over again to give birth to themselves.”
 
Така е.

Затова в литературата много по-силно в сравнение с другите изкуства има един бунт против историческото време; едно желание за достигане на темпорална ритмичност, която се отличава от обичайния ритъм, в който сме принудени да живеем и работим.
Човекът, който се усеща разпънат между Небе и Земя, между богове и сили, има различно значение от индивида, окопал се здраво в системата на социалното осигуряване.
 
Изразеното от Елиаде впечатление се засилва, когато един роман предприеме адаптиране на определeни мотиви, надхвърлящи обичайните митологични заемки, и се превърне в своебразна тъкан (Габриел Гарсиа Маркес), за която литературните учени и изследователи след публикувания през 1947 година роман на Х. Казах, Градът зад реката, употребяват термина магически реализъм.
 
Параболата и парадигмата, това някогашно в сегашното на мита, тук не изглеждат нито престорени, нито грубо преднамерени. Реалната история и митично време се смесват, хронологичната последователност съотетветства на една вътрешна едновременност, а рационалността и чувствеността именно тук не се намират в противоречие.
Това е в крайна сметка онази освобождащава митология - своего рода песимистичен реализъм, свързан с един очевидно религиозен символизъм. (Октавио Пас)
 
Усещането ми е, че зад всичко това, виси между Небето и Земята един Deus emeritus (изхабен, негоден господ), които дори човешките дни, не може да отброи и сам със себе си е в противоречие - имайки предвид историята на Лудлул
(Месопотамия), който в по-късните библейски времена се персонифицира с Йов и сам Господ става опозиция на самия себе си.
 
Митовете на магическия реализъм, не желаят да обясняват Космоса и Реда с помощта на рационални понятия - те принадлежат на надисторическото време, защото фактическото съществуване на света е предходено от митологичното и е creatio continua.

Dolor
 

"И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота."   "Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица."   "Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите."   "Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."   "Най- много ме боли (смееше се тя), че толкова време сме изгубили."   из 100 години самота  

След 1000 години ние унищожихме вашите праезици, които, за лесна смилаемост, решихме, че са претопени - отвъд 49 паралел, както е споразумението от 1489 година между Португалия и Испания - сте незнаели, е вашият свят, е вече разпределен ... Вие не бяхте изолирани на остров, както бяха англите, саксите и готите, норманите и пиктите. 
 
Великата Испанска империя, преди да знае вашето битие, вече е била порционирала парчетата земя, та днес цяла Южна Америка говори испански език, а само малко част от нея - португалски. Отвъд 49 паралел - всичко било разпределено 100 години по-рано.
Кой мисли за ацтеките, за маите - той Писаро се е справил добре - отмъква тонове злато и прави така, че цяла днешна Латинска Америка да потъне в кръв. И после - в блага администрация от вицекрале и губернатори ...
 
Защо припомням всичко това? Просто е - не мога, като други изследователи да оставям всичко на националните държави, които имат централизирана власт - помним Египет - 3000 години власт с една езикова система, а сега какво се случва там ...
Убивайки и заличавайки ностратическия праезик на дадена езикова система, намесвайки се и променяйки веларния фрикатив, създаваме чудовища. 

За Любовта и други демони . Велик роман.
 
На испански звучи всичко различно. Пък и онези, които говорят испански - много говорят, крещят, обичат и мразят. Лицемерието е равно на убийство, а липсата на чест - на липса на съвест. Други хора, не ние, ние сме умрели от страх
 

Скъпи мой, Макомбо, живея в свят на примати и сред тези примати аз търся и Бога.
Направи така, че от онова дърво да потече живителен сок, а невярващите да се обърнат към своя Господ ...
А мене - ме освободи от отговорносттта да го казвам.
Предпочитам бега на черните пантери в саваната и виещата се мътна река, която всеки миг те дебне, пред сигурността на живота.
Предпочитам свистенето на вятъра, идващ откъм племената, искам да видя този миг - вие - отдалечващи се от брега, а аз връщаща се в света на живите.  Не, на мъртвите.
Ако обичахме този свят, щяхме да му дадем място за битие. Виновно е битието ни. Виновни и оправданията.
Унищожаваме света, той убива нас.
Идва.

Понеже стана дума за книгата на Келс, която само метафорично има връзка с творчеството на Маркес. Но е онзи друг поглед, който е нужен да се отвори и прозирката и за Габриел Гарсиа Маркес.
 
Преди два дни прекарах един следобед на най-магическото място в Ирландия, Седемте църкви в Клонкмакнойз, и за пореден път разбрах, че никой, дори човек, който никога не е чувал ирландските граматици, за Книгата на Келс, Евангелието от Дъроу, Евангелието от Линдисфарн или Книгата на Дън Кау не може да гледа тази панорама и онези древни камъни, без да чува шепота, който съпътства раждането и хилядолетния живот на Книга на Келс и на хисперийската лексика.

Нещо, от ирландския свят  - книгата на Келс. 
Древните ръкописи ни разказват свят, направен от раздвояващи се противоположни посоки на света, пътеки, за неописиуеми приключения на ума и въображението, това е структура, в кото всяка точка може да се свърже с всяка друга,в която не съществуват точчки и позициии, а само свързани  линии, всяка от които може да бъде прекъсната във всеки момент, защото ще продължи незабавно и ще тръгне по същия път. 
 
Та структурата няма нито център, нито периферия 
Книгата на Келс е лабиринт. 
 
Но в същото време Книгата на Келс, заедно със своята наследница Бдения над Финеган, е модел на човешкия живот и език, и може би на света, в който живеем. 
Може би ние живеем в книгата на Келс, а си мислим, че живеем в енциклопедията на Дидро. Както книгата на Келс, така и Беднието над Финеган, са най-добрата картина на вселената такава, каквато е представаема от съвремнната наука.  

Винаги съм знаела, че участвам в моя роман, но някак написан от хора като Маркес.
Обръщам се, виждам казани с готвено, ухае на босилек, после отивам по-натам, ухае на смърт, но и на живо, ухае на пресен босилек, набран през пролетта, после ми ухае на розмарин, отивам още по-на юг ... Заухава ми на сбогуване, нещо непонятно за останалите. После виждам листопади от дъхави цветя, усмивки на хора в костюми, строги хора, застопорили себе си в мига на отстоянието да бъдат силни, мъже и жени, с каменни лица, мъже и жени от древни времена с каменни лица, от времето на първите хора ...
 
Там съм, няма ме. Обичам ви, непознати мои.
В онзи рай без име върху водата, като пеперуда, ще полетя, Ребека да се казвам, да съм и да не съм за този свят. Кой ме знае?
Ребека една, беше.
 
Единствено Маркес успяваше да проумее мостовете между двата свята.
Ето защо липсата му е жива рана.

Разказ за един неосъществен проект, разказ за неслучилото се ... 
One Hundred Years of Solitude' was unfilmable. Its writer Gabriel Garcia Márquez said so ...
 
Трейлър на неслучилият се филм 100 години самота (Cien años de soledad) по едноименния роман на Маркес. 
 

 
П.С. Има компилации от други филми, излезли на екран впоследствие, но заложени у първия замисъл. Много жалко, че този филм не е доживял своето Слънце. 

“Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота.”
 
“Любов по време на холера”