Лиула

Всяка събота вечер в живота ми влиза страданието. Нахлува от екрана, то е ясно откъде ...
Ала идва и надеждата, че доброто го има и че то е възможно. Не като компенсация на страданието, а като идея на общността, която прави възможно лечението му.

Всяка събота вечер разбирам колко съдбата е пожалила мене и колко наранила тебе – съседа, любимия, непознатото дете в инвалидна количка в мола, молещият акордеонист пред хипермаркета, щъркелката Живка, захвърлената немска овчарка Сорена, колко много още ...

Всяка събота вечера живея чужди животи и си спомням за душата си – единственото място за спасение.

Всяка събота вечер обичам, че мога да страдам и да се радвам с радостите на другите и малките надежди по пътя – огромни за болния, дребни за здравия, същностни за мене.

Всяка събота вечер, всеки ден трябва да бъдем добри и във всеки миг да знаем и помним, че когато ние най-много се усмихваме – там някъде някой безпомощен страда.
И да не можем да го докоснем, нека само му пожелаем добро.

Не само всяка съботна вечер.

Тихо!
Тихо!
Тихо!
И ми простете, моля ви, ще млъкна.
И вече няма да говоря - зная,
че във морето няма нищо - нищо
и във земята... В скока си към нея...
Единствено дълбоко в паметта ми,
по-скръбно обетована от всички
небета - са добрите ми другари.
Отломъци от жестове... Усмивка...
по-точно сянката й. В паметта ми
лица и фигури с пирамидална
(сикстинска) композиция. Любими,
неповторими същества, с които
живея аз сред живите - безшумно -
до рамото - отляво - на смъртта.

В памет на великия Христо Фотев, който точно на 25 март, щеше да навърши 80 години.
Поклон!

Не ме интересува как изкарваш прехраната си.
Искам да зная за какво те боли и дали би посмял да посрещнеш копнежа на сърцето си.
Не ме интересува на колко си години.
Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш глупак заради любовта, заради мечтата, заради приключението да бъдеш жив!
Не ме интересува в какви кръгове се движиш.
Искам да зная дали си докоснал сърцевината на собствената си скръб, дали предателствата от живота са те направили по-открит, или си се сгърчил и затворил от страх да не те наранят отново.
Искам да зная дали можеш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш.
Искам да зная дали можеш да изживяваш щастието, моето или твоето, дали можеш да танцуваш от радост и да оставиш възторгът да те изпълни чак до пръстите на ръцете и на краката, без да ни предупреждаваш да бъдем внимателни, да бъдем реалисти, да не забравяме ограниченията на човешкото...
Не ме интересува дали това, което ми разказваш е истина. Искам да зная дали можеш да разочароваш друг, за да бъдеш верен на себе си; дали можеш да понесеш обвиненията в предателство, но да не предаваш собствената си душа, дали можеш да бъдеш обезверен и по този начин достоен за доверие.
Искам да зная дали можеш всеки ден да виждаш красотата, дори и когато тя не изглежда красива, и дали умееш да подхранваш живота си от нейното присъствие.
Искам да зная дали можеш да преглътнеш провала, твоя или моя, и независимо от това да застанеш на брега на някое езеро и да извикаш към сребърната пълна луна: "Да!".
Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш.
Искам да зная дали след нощ на мъка и отчаяние можеш да станеш, отпаднал и съсипан до изнемога, и за децата да се погрижиш.
Не ме интересува кого познаваш и как си се озовал тук.
Искам да зная дали можеш да застанеш заедно с мен в средата на огъня, без да трепнеш.
Не ме интересува къде, какво или с кого си учил.
Искам да зная кое е онова, което те поддържа отвътре, когато изгубиш всичко останало.
Искам да зная дали умееш да оставаш насаме със себе си и дали наистина харесваш собствената си компания в моменти на празнота.



Орая Маунтин Дриймър, индиански стрейшина

Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.

Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се били образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена и недоумявали как било възможно да твърди, че нейното сърце е по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е идеално, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?"
"Да", отговорила старицата, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз всеки път съм откъсвала по едно парче от сърцето си и съм го подарявала, понякога и на мен са ми подарявали късче сърце, което съм поставяла на мястото, от което съм откъсвала от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога не са съвпадали. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са празните бразди, които са останали.

Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.

...

Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.

Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се били образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена и недоумявали как било възможно да твърди, че нейното сърце е по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е идеално, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?"
"Да", отговорила старицата, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз всеки път съм откъсвала по едно парче от сърцето си и съм го подарявала, понякога и на мен са ми подарявали късче сърце, което съм поставяла на мястото, от което съм откъсвала от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога не са съвпадали. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са празните бразди, които са останали.

Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.

...

Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.

обичам Лешоядите, изяждат всичко и нищо не остава
чистачи на плътта
чистачи на душата


все една дума трябва да остане, все един знак за непризнаващите нищо
за отричащите
останаха теменужените Небеса

за мен са
а за вас - спомените на Старицата

есен беше, после лято, после зима
после нищо

Когато утрото бе първото утро в моя живот,
то бе и първото в твоя

Целувам те,
както никой никога досега

В привечерните часове, отвъд заката на Слънцето, знаех, че ще ме потърсиш и приласкаеш,
че най-добрата люлка ще бъде твоята люлка и най-добрата ласка, твоята ласка
а твоята обич - единствената

Майко,
тези дни обичам думите да са шарени, улиците пъстри, а свежото пролетно утро - дъхаво на малинов чай и усмивки

Когато цитрата засвири над мъгливите брегове на Закинтос, видях една красива сянка, розата в ръката на богинята да потреперва
Разбрах, че съм в Рая, където имах отредено
място

От теб

Мила моя,
идваща в съня ми,

ланшното есенно грозде е обрано вече,
а Юни мина и отмина,
не остана нищо

изпито е

Мила моя,
идваща в съня ми,
понесла ме на гръб,
задъхваща се,
уморена

поспри се, да ти кажа и разкажа за дъхавите малини от градините на баба, от градините на Рая,
за медените питки и конете по панаирите,
за шарените панаири,
за шарените утрини
за шарените пръстени с цветни камъчета

Мила моя,
ти не дочака да ти кажа

нещо,
не те пускам

да си идеш

Мила моя,
идваща в съня ми,

ланшното есенно грозде е обрано вече,
а Юни мина и отмина,
не остана нищо

изпито е

Мила моя,
идваща в съня ми,
понесла ме на гръб,
задъхваща се,
уморена

поспри се, да ти кажа и разкажа за дъхавите малини от градините на баба, от градините на Рая,
за медените питки и конете по панаирите,
за шарените панаири,
за шарените утрини
за шарените пръстени с цветни камъчета

Мила моя,
ти не дочака да ти кажа

нещо,
не те пускам

да си идеш