Лиула

Извинете, че стъпвам в светая светих с неумити обувки, но сериозно ли вярвате, че повдигате вибрации и помагате на България с нещо от рода на молитва? Молитвата за мен определено не е еднозначна дума, в повечето случаи вярвам, че е механично извършено действие, а в останалите може би просто има за цел да внедри някакъв потенциал от типа внушение за баланс в самия субект; измолване на благодат от външна по природа на човек сила. По тази логика може да се молим на политиците или най-после да създадем гражданско общество.
Аз определено не бих се включила в безплодните въжделения на някого. Иначе има хубава мотивация, но само в писмен вид, изразена тук, в този форум, без реален мащаб.

Контрастът между гениалността и посредствеността не може да бъде преодолян, доказано многократно от животите и съдбите на много велики хора. Контрастът и неприемането е винаги за сметка на гениалния човек. Това е цената, която той заплаща. Броят се на пръсти онези, които са били разбрани приживе и то най- вече заради сподвижници, приятели, учители, критици, които са имали очите да видят какво се задава на хоризонта. 
Аз лично не смятам, че аз съм човекът, който да съди гении от величината на Ван Гог и да ги разглежда просто като самоубийци, някакси твърде голямо е онова, което ни е оставил в наследство, за да гледаме на него просто като на болен човек. За това става дума в тази тема. 

Донче, всичко това ще е да е излишно, ако хората имаха усещане за лично достойнство. 
Което значи следното: както можеш да нападнеш, да нагрубиш, така и да се извиниш. Уверявам те, твърде малко хора го умеят. 

За творческата личност винаги я има мисълта за самоубийството. Или по-скоро моментът "заслужава ли си". 
 
Обаче, на творческата личност не е дадено да открива смисъла на нещата. Това е нещо много по-практично и леко неглижирано от творците. Макар че уж се занимават със смисъла.
 
Всеки реално занимаваш се със смисъла рано или късно се оставя на живота. Е, може да свърши на нелегален боксов мач в Чикаго, но се е оставил на това. Да намери смисъла.
 
С творческата личност еволюцията си играе, за да постигне нещо повече. Издевателства над твореца. Силите на еолюцията. Просто можем да чакаме момента и междувременно да виждаме безбройните варианти за край. 
Смисълът тук няма значение. И това е доста депресиращо  

Ина, благодаря, че припомняш и за тези велики същества, оставили пламенна диря в историята на света. 
Понеже спомена Ванг Гог, есествено се сетих и за Пол Гоген, който прави опит да се отрови, но така и не успява, в последния момент го спасяват. Иначе и той щеше да е в тази категория. 
 
И разширявам контекста на темата, като споменавам и британския милиардер Ричард Брансън, който до такава степен е превърнал свободата на духа в своя религия, че дори и космически кораб строи за туристи, скача с парашути, какво ли не прави, живее лудо, живее на ръба, живее в смисъла на темата "самоубийствено". Този мъж ме вдъхновява, защото границите между живота и смъртта при него се сливат и сливайки се, танцуват. Amazing! 
Но така са живели и всички онези, за които по-горе говорим. Защото любовта към живота не изключва по никакъв начин и самоубийството. Това е очевиден оксиморон и грешката е вярна. 

Щеше да е безкрайно ценно и интересно да знаем какъв е щял да бъде Винсент Ван Гог на старини или Жан - Мишел Баския или Джими Хендрикс или Джанис Джоплин, включително и Уитни Хюстън, както и Петя Дубарова  и още хиляди, хиляди минали като цветни фойерверки през живота невероятни таланти. Дали самоубийството е смелост или слабост, болестно състояние на ума? Според мен тук психолозите би било добре  да заемат една по-конкретна позиция, именно от научна гледна точка.  

Исках да пиша в друга тема, но подфорумите са неясни и объркващи.
Вероятно се стреми към опростяване на схемата, но тя се усложнява, всуе. 
 
Така, искам да питам следното и то психолозите в този форум, разбира се не само.
 
Как биха обяснили "депресията" на Сенека и защо той е предпочел самоубийството пред живота. Питам ги чисто диагностично и дали това поведение може да мине за гранично или е дълбок осъзнат акт? Та да свършим до Хемингуей и Цвайг ...
 
И защо за древните големи умове самоубийството е дълг на честта или е е слабост и обратно, в съвременния свят - е паралелно със страхливци, които само при думата "кръв" изпадат в онтологичен страх.
 
Докато си бях вкъщи по болнични, попаднах на интервю в сутрешния блок на Орлин Баев и той каза една трафаретна фраза, а именно, че най-големият страх (несъзнат или осъзнат) на човека, е от смъртта.
Та, питам, имаме поне 20 велики мислители, учени, писатели, изследователи, хора на духа, които са предпочели този финал - те девиантни ли са или просто следват личната си легенда?
 
И кой може да отдели тяхната необходимост да бъдат свободни в този смисъл от това да бъдат част от племето?
 

Големите умове, гениалните творци, пионерите сред учените и всички, които горят в процеса на изява на таланта, дарбата или световното знание много често са пометени от вулканичната сила на отказа им да понесат реалността, както една провинциална журналистка веднъж я нарече "простичката реалност ".
Нормалните хора не разбират как тече творческият процес и мисълта в главата на един гений, независимо дали е от сферата на изкуството или науката. И няма и защо да се опитват, би звучало смешно за по-просветените.
 
Неспособността да се понесе "простичката реалност" от големият талант е неразбираемо последствие за средностатическия човек и в това няма нищо лошо. По-добре да не се опитва да живее със скоростта на един гений, защото би изгорял още по-бързо. 
 
От къде идва несъвместимостта на величието на гения с простото ежедневие, на големия талант с битовизма и обусловената от елементарното реалност ?
Защо резултатът от тази несъвместимост -смъртта е толкова често срещано последствие в съдбата на определени феномени за човечеството, как може някой да е явление в своята област, брилянтен ум и в същото време да бъде на границата на лудостта и да е неспособен да се справи с живота си просто като човек? 
Има моменти, в които знанието, таланта са бреме, и това повечето хора не го разбират. Изкуството е тежък път, не е някакъв лунапарк на удоволствията и лекия живот както си мислят почти всички, защото именно хората на изкуството подчиняват цялото си същество на импулса за изкуство, осъзнават жертвата си. Няма как човек да има от всичко по много, просто нямаше да сме хора, а богове, ако имахме всичко на куп.  Всичко си има цена и ние си я плащаме цял живот. Смешно ми звучи, когато някой ми каже, че завижда на професията ми, на начина, по който си прекарвам живота. 

Telma & Louise
Director:  Ridley Scott Writer:  Callie Khouri Stars:  Susan Sarandon, Geena Davis, Harvey Keitel  

Публикувах подобна тема в психотерапия, с очакване да се определи "заболяването" на Сенека - защо е решил да сложи край на живота си - това приумица ли или е осъзнат акт, което би се отнесло и до Стефан Цвайг, до Хемингуей, до много други.
 
Т.е., когато определяме нещо като болестно състояние и депресия, не е ли просто личен избор, личен изход от съдбата, лично решение? 
И кой може да каже дали това е правилно или не е, се пита в задачата?
 
Кой е онзи жив човек, наш съвременен жив човек, който ще даде оценка на Сенека и ще му вмени някакви чувства, които, той не е изживял, не е видял, не е усетил, не се е докоснал?
Кой съвременен терапевт би могъл да отсъди границата между поносимостта на битието и поносимото битие?
Не мисля, че има такъв. 
 
Т.е. връщаме се в изходна точка - за разликата между хората и хората и за разликата между терапиите. 
Едно е да имаш за пациент Сенека (което реално е невъзможно) и друго е да имаш човек с невроза и с ПА. 
Разликата между двамата е като между Небето и Земята - първият търси смисъла, вторият няма да го намери никога, но обвинява друг, че не може да намери ...
Единият казва - смъртта е изход, вторият - искам да живея, но не зная как. 
И в двата случая, говорим за емоционална смърт, но в първия - тя е осъзната, във втория - архетипното несъзнавано яко работи затова да властват персоните и сенките, с които всички компенсират и проецират.  
 
И все пак, защо човеци като Сенека, се самоубиват, а други страхливци, предпочитат да живеят жалък живот, надявайки се на чужда воля? Необяснимо? Надежда ли? Хората били равни ли?
Тогава защо не са всички митични образи като Иисус или като Ванга, ако се принизим на локално ниво?
 
Защо Сенека трябваше да умре?
 
*"Смъртта - опасност за неблагоразумния и благо за мъдреца. Отношението към времето е лично "мое" и към себенадзорната грижа към себе си."
 
 
П.С. *От латински, преводът мой. 

В книжките е едно, в този форум беше друго
 
 
Поздравявам те за напредъка, за мен това също е признание. Имаше смисъл от моето упорство, че и лоши думи. 
Благодаря. И трима човека да са напред за такова кратко време, за мен е вечността постигната. 
Благодаря ви, момичета!.
 
Анализът ти на чаши с Умереността, е професионален + 3 жезли като финализиране на историята по чашите. Същото щеше да се отнесе и към човек, но вместо 3 жезли, щеше да има 10 жезли или обърнат Маг, Ас пентакли или Кралица пентакли, ти знаеш. 

В книжките е едно, в този форум беше друго
 
 
Поздравявам те за напредъка, за мен това също е признание. Имаше смисъл от моето упорство, че и лоши думи. 
Благодаря. И трима човека да са напред за такова кратко време, за мен е вечността постигната. 
Благодаря ви, момичета!.
 
Анализът ти на чаши с Умереността, е професионален + 3 жезли като финализиране на историята по чашите. Същото щеше да се отнесе и към човек, но вместо 3 жезли, щеше да има 10 жезли или обърнат Маг, Ас пентакли или Кралица пентакли, ти знаеш. 

Много добър въпрос. 
Аз , човекът, който няма нищо общо с учението, разбрах и осъзнах тъгата да си Учител, да си сам сред свои и свои сред чужди. Намирам това за трагично.
Но поучително за мене. И още повече заобичвам Петър Дънов. 
 
Няма да забравя никога онзи сън преди 7 години, когато се разминахме с теб, ти ми каза да правя каквото искам, че ти си щастлив - със сламената шапка сред житата, сред полята, свободата да бъдеш себе си е най-голямото откритие. Така ми каза ти, разминахме се, ти - усмихнат, аз - озадачена. 
 
След много време, след много дълго време, зная каква свобода даваш на търсещите, не на затворниците. 
Отричащите те те приемат, признаващите те  - не те разбират, има ли по-голяма самота от това?
 
Ние с тебе просто се разминахме по пътя, през житата, през полята, през окосените ливади, в късния август, когато есента все още не е дошла, а лятото неистово иска да остане ....Ала си казахме всичко, което може да се каже. Само в един миг. 
 
Този миг на съприкосновение е по-важен от всички съприкосновния, за които съм чела досега. Моята душа до твоята. 
Благодаря ти, това ми дава сили, които никой жив човек не може да ми даде. 

Публикувах подобна тема в психотерапия, с очакване да се определи "заболяването" на Сенека - защо е решил да сложи край на живота си - това приумица ли или е осъзнат акт, което би се отнесло и до Стефан Цвайг, до Хемингуей, до много други.
 
Т.е., когато определяме нещо като болестно състояние и депресия, не е ли просто личен избор, личен изход от съдбата, лично решение? 
И кой може да каже дали това е правилно или не е, се пита в задачата?
 
Кой е онзи жив човек, наш съвременен жив човек, който ще даде оценка на Сенека и ще му вмени някакви чувства, които, той не е изживял, не е видял, не е усетил, не се е докоснал?
Кой съвременен терапевт би могъл да отсъди границата между поносимостта на битието и поносимото битие?
Не мисля, че има такъв. 
 
Т.е. връщаме се в изходна точка - за разликата между хората и хората и за разликата между терапиите. 
Едно е да имаш за пациент Сенека (което реално е невъзможно) и друго е да имаш човек с невроза и с ПА. 
Разликата между двамата е като между Небето и Земята - първият търси смисъла, вторият няма да го намери никога, но обвинява друг, че не може да намери ...
Единият казва - смъртта е изход, вторият - искам да живея, но не зная как. 
И в двата случая, говорим за емоционална смърт, но в първия - тя е осъзната, във втория - архетипното несъзнавано яко работи затова да властват персоните и сенките, с които всички компенсират и проецират.  
 
И все пак, защо човеци като Сенека, се самоубиват, а други страхливци, предпочитат да живеят жалък живот, надявайки се на чужда воля? Необяснимо? Надежда ли? Хората били равни ли?
Тогава защо не са всички митични образи като Иисус или като Ванга, ако се принизим на локално ниво?
 
Защо Сенека трябваше да умре?
 
*"Смъртта - опасност за неблагоразумния и благо за мъдреца. Отношението към времето е лично "мое" и към себенадзорната грижа към себе си."
 
 
П.С. *От латински, преводът мой. 

Galadriel която помага на всички и води по пътя
 

Я стига глупости!
Първо проучи историята и не звучи като да не казвам какво.
Най-важната книга на кабала (х), е Зохар. 
 
Кабала бе онова, което ме накара да почна да изучавам иврит и да разбера много неща, защото без да познаваш езика на даден народ, няма как да узнаеш и лингвистиката на духа му, толкова е просто.
Ала отвред, някакви пропаганди ни заливат кое било лошо и кое било погрешно - я виж себе си първо и после давай оценки.
Чия е Библибята, както е позната на български език - със сигурност е еврейска и кабалистична и не е окултна, а дълбоко архетипна, свързана с устоите на един анрод, живял като Отшелникът 3 хиляди години, та сега, някой като теб, да оспорва познанието?
Изискват човешка кръв само непораслите за познание и недораслите за човешко познание изобщо. И болните духом. 
И в крайна сметка, никой на никого не е крив, че не чете, че не знае и че предпочита страха като религия, не религията като познание. 
Че какъв е Иисус, не е ли евреин от назарейската секта?
 
Подобни постове трябва да се модерират. 

Винаги съм се чудила, защо в книжките описват Умереността като изключително благоприятна карта при здравословни въпроси. На мен ми се е падала на няколко пъти на въпроси от подобно естество и никога развитието не е било положително.
Попитах, дали котката на моя позната ще оживее - 5 чаши, Умереността, 3 жезли. Няма много за разсъждение тук, картите са ясни. Става въпрос за отравяне / 5 чаши + Умереността /. Отделно, състоянието на животното беше критично - буквално беше между двата свята / Умереността /. Таих някакви надежди за възстановяване по 3 жезли, но сега осъзнавам, че са били индикация за преход и за бърз край / няколко часа след задаване на въпроса, всичко приключи /.

"Съкровена мечта", "блян", "самота", "болка" и т.н не са подходящи за този тест, за комбинациите от карти. Това са проективни изрази, които, реално не значат нищо в анализа, защото не носят никаква информативност за структурите в Таро.
Целта на този тест, на тези тестове, е да се научи гледащият да не прави преноси, все едно метафорични или поетични, върху лингвистиката на Таро, проецирайки навсякъде своята собствена лингвистика и възприемане на света.
 
За горните комбинации се говори, следвайки логиката и дедукцията. Познаването на стихиите, на йерархичният ред при дворцовите карти, познаването на Асата и т.н, е задължително. Това са базисни познания, без които гледането с инструментариума на Таро, е невъзможно.
 
Ревизирай анализа си и пиши за Таро като за Таро. Това е целта, в крайна сметка.

Беше рано, когато го открих. Него.
Бе странно - в затънтените улици на Копенхаген, го преследвах; издирвах пространствата на странния ми сън, не - сънища, осъзнавах защо всички онези, след него, са го гледали като свое тъжно огледало - екзистенциалистите. За подобен баща го имат, доколкото баща може да бъде един отрекъл се от бащинството, човек.
Философ.
 
Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вярата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата. (Страх и трепет)
 
Миналата година, се навършиха колко, 200 години от рождението на този велик мъж. Киркегор - човека, дал нова посока на мисълта, поставил индивида в центъра на своите философско-психологически изследвания и постигнал ненадмината и до днес дълбочина на разсъжденията, проникнал в най-фините пластове на психиката и разкрил по неповторим начин тайната на отношенията между човека и Бога, на смисъла на човешкия живот и на призванието на всеки един да се издигне духовно над самия себе си.
 
Дания, животът не е само там - в Дания, ала кой е мислел, че има и Фарьорски острови, където убиват черни делфини ... Но, някак естествено - те убиха своя най-велик човек, сякаш е делфин от рода Гринди.
Ритуално, ние нямаме подобен субект, но жалим неродените велики мислители, недали нищо на никого, ала забравяйки - нас, пожертваните.
 
Дания.
 
Само човекът, поел отговорността за себе си и своя живот, може да направи подобен избор. В този избор Азът се конституира като Аз и полага себе си като ориентир. Така и основното противопоставяне „или-или” ще намери своето решение в това да искаш или да не искаш. Да искаш със страст, означава да избереш доброто. Избирайки доброто, човек избира избора между добро и зло. Едва тогава той може да размишлява над това - кое е добро и кое зло. Или, казано по друг начин, тази безкрайност, изпълнена с противоречия, изградена от несвързани възможности, с помощта на предимно отрицателното движение на отчаянието и предимно положителното движение на покаянието, които с обединени усилия създават приемственост и хармония, тази безкрайност постепенно започва да придобива конкретен облик. По този начин Азът придобива сам себе, като се изтръгва от нищетата на крайното и се устремява към безкрайното. Тук вече не светът го владее, а той (Азът) започва да владее света, като го преодолява. Субективността е истината, пише Киркегор. Индивидът осъзнава себе си не само като иманентно, но и като трансцендентно същество. „В света ще намерите много скърби, но дерзайте: Аз победих света”, казва Иисус.
 
 
 

Кармичната илюзия е убеждение или светоглед с крайно ирационален характер, който никога не се съгласува и не произлиза от от съжденията на разума, а се създава изключително от необузданото въображение.
Тя е чисто и прост сън или "фантазия", и всеки добронамерен човек веднага би ни предупредил да не я следваме; и действително, на пръв поглед не може да се разбере, каква е разликата между такава фантазия и бълнуванията на един луд ...
 
Често е достатъчно само малко abaissement de niveau mental (понижаване на писическото равнище), за да се пусне на воля онзи свят на илюзии. 
Страхът и мракът на този момент са отразени в първия раздел на Сидпа Бардо. Но съдържанието на Чьониид Бардо (за него говоря в по-горни постове) са отразени.
Съдържанието на Чьониид Бардо разбулва архетиповете, кармичните илюзии, които са пръв път се появяват в ужасяващия си облик. Състоянието на чьониид съответства на изкуствено предизвикана хипноза.
 
Често слушаме и четем за опасностите от йога, особено от придобилата лоша репутация кундалини йога. Съзнателно създаденото психотично състояние, което при някои обременени индивиди при определени условия може да премине направо в истинска психоза, е опасност, която трябва сериозно да се вземе предвид.Тук действително става дума за опасни неща, с които не бива да "правим" нещо по нашия типично западен начин. 
 
Това е намеса в съдбата, която засяга самите дълбини на човешкото съществуване и може да отрищи поток от страдания, каквито човек в здрав разум не би и сънувал. Тези страдания са адекватни на адските мъчение в състоянието чьониид, който текста описва така:
 
Богът на смъртта, "увива връв около врата ти и те влачи за нея, отрязва главата ти, измъква сърцето ти, изтръгва вътрешностите ти, изблизва мозъка ти, изпива кръвта ти, изяжда плъттта ти и изгризва костите ти"; но ти не си в състояние да умреш.
Повторното разчленяване готви ужасна болка и страдание. 
 
Тези мъчения най-сполучливо представят характера на опасността: това е дезинтеграцията на целостта на тялото бардо, което, subtle body, образува видимата обвивка на душата в състоянието й след смъртта. 
Психологическият еквивалент на това разчленяване  е психичната дисоциация в разрушителната й форма (шизофренията) или разцепването на ума. 
И, преходът от сидпа състояние към чьониид е опасен обрат на стремежите и намеренията на съзнателното състояние, жертване на сигурността на съзнателната азовост и отдаване на крайната несигурност на хаотичната игра на фантастични образи. 
 
Страхът, че сам трябва да се принесеш в жертва, дебне във и зад всеки Аз, понеже този страх често е само трудно контролираното домогване на несъзнаваните сили да се развихрят с пълна мощ. 
 
Никой, никой, който се стреми към индивидуация, не може да избегне този опасен преход, защото към вътрешния Аз (Selbst) спада и ужасяващото, подчовещкият и надчовешкият свят на душевните доминанти, от които Азът някога се е еманципирал много трудно и само отчасти, за да постигне повече или по-малко илюзорна свобода. 
 
Защото, Азът е единственото обиталище на страха. 
 
Но, най-дълбоките проникновения винаги възникват в света на Чьониид Бардо - бардо на преживяването на реалността. А това е реалността на мислите (формите на мисълта) като реалности, а фантазията приема истински образ и започва ужасяващия сън. 
На преживяването на истината. 
 
После остават:
1. Зеленият Амогхасидхи
2. Червеният Амитабха
3. Жълтият Ратнасамбхава
4. Белият Ваджрасатва
 
И, накрая - завършваме със синята светлина на Дхармадхату или тялото на Будда, която илиза в центъра на мандалата от сърцето на Вайрочана. 
И още по накрая стигаме отвъд чьониид, защото стигаме до състоянието чикай.
И, май така приключваме

Отвъд общите предпоставки на фразата, която предполага апологетика на обичта, ми хрумва друго.
А именно: ако някой не ви мрази, не го мразете и вие.
 
По парадоксален начин, любовта или хайде, обичта се превръща в неомраза. 
 
Не е ли същото?
 
Подобни теми винаги целят (несъзнателно) да провокират говорене за обичането, което тотално ни липсва. Но се сещам за думите на немският поет Гюнтер Грас, който казва, че най-много говорим за онова, което ни липсва и най-много време отделяме на подобни диалози. В стремежа си да запълним празнината с говорене по изгубения обект (в мислене за него също).
 
Несъзнателно или съзнателно, извиквайки, евокирайки обичта, ние запълваме празните/изпразнените от обича пространства, разгеле, я усетим. Как залива всичко и всичко, как ни обема до най-малкия ни съсъд и как ние се обичаме, прощаваме, говорим до безспир, изобщо, превръщаме битието си в логорея на обичането ... Намирам това за опасно упражнение, за бягство. 
 
Ала не става така. 
Не се обичаме. И не обичаме онези, които не ни мразят. Както и не мразим онези, които не ни обичат. 

Като помислих малко, а и без да мисля никак, един от най-добрите филми за мен, да не кажа велики филми, е Август, режисьор сър Антъни Хопкинс.
Шедьовър на английското кино по едноименната повест на Чехов - Вуйчо Ваня. 
Отделно от това, винаги ми е било странно, защо английските режисьори и актьори, имат толкова фин усет за руските автори ... А този филм - минал някак под сурдинка за публиката, която обича сензациите, тъгува тихо, но и спокойно. 
 
 
the end

По-човешко от това, има ли
 

По-човешко от това, има ли