mpetrowax

Благодаря за съвета, въпреки желанието ми за самоизлекуване, може би ще се обърна към някого.

Здравейте, името ми е Мария Петрова и съм на петнадесет години. Много се радвам, че намерих този форум, имам нужда от консултация с някого. Имам съмнения, че страдам от депресия. Състоянието ми е такова, че обикновено вечер започвам да усещам живота си безмислен, нищожен. Не откривам смисъл в нищо и тогава си спомням изминалите месеци и се чувствам като боклук. Налягат ме съмнения, че всичко , което съм направила до сега е отвратително и мръсно , срамувам се и се самосъжалявам. Обикновено седя по цели нощи, докато не заспя от преумора. На пръв поглед не мисля , че лошите мисли са основание за депресия, но започнах да се страхувам. Страх ме е да ходя по рожденни дни , непрекъснато се притеснявам да не би приятелката ми да ме покани да отидем някъде. Понякога нямам избор и отивам насила. И си прекарвам хубаво. Но след това отново не намирам смисъл, сякаш се случва на етапи това състояние. Страхувам се и от приятелката си , запознахме се тази година и станахме доста близки, но в последно време не мога да спра да се притеснявам, ако тя поиска да направим нещо, което ще ме кара да се чувствам зле. Но не е така, тя не го прави. След около две седмици ще ходя на летен лагер с нея от училището и наистина се страхувам. Страхувам се , че тя ще иска да отидем на дискотека или да лудеем или дори да се смеем постоянно, а аз няма да мога.Просто няма да мога и тя ще се оттегчи от мен. Освен това, мисля че само тя ми е приятелка от целия клас, чувствам се ужасно, защото непрекъснато се чувствам отхвърлена и незначителна. Понякога майка ми ми помага за тези състояния, казва ми , че аз съм най- важната и се чувствам по- добре. Но тогава осъзнавам, че няма нищо значително в живота ми, нищо което да ме прави щастлива по някакъв начин. Дори не съм особнячка, просто съществувам, без да живея. От няколко години забелязвам, че не усещам начина, по който времето върви. Сякаш не усещам нищо, премигвам и съм на почивка, премигвам и съм отново вкъщи седмица след това. Всичко просто си върви, докато аз съм заклещена и не осъзнавам нищо. Сякаш наистина съм загубила всякакъв усет за нещо. Това ме влудява истински, наистина имам чувството ,че ще се побъркам точно от това. Мисля, че от доста време страдах от стрес , но вследствие прерасна в булимия ( от която се отървах), а сега незнам, просто ме е страх да живея, да се радвам. Освен това съм вегетарианка от четири месеца и се чувствам горда, но мисля че трябва да го спомена. Понякога развивам перфекционизъм, например за нещо глупаво като неоправения диван. Седя си и забелязвам, че е разхвърлян, казвам си спри, остави го , но започвам да треперя отвътре. Надявам се , че не звуча прекалено наивно, но просто не мисля, че бих издържала още дълго, за това имам нужда от съвет как бих могла да се справя.