Бони

БЛАГОДАРЯ ВИ !

Благодаря много за отговора, но как по-конкретно да се справя с този проблем...?

Здравейте! Реших да споделя моя проблем тук, защото имам нужда от помощ! На 25г. съм, омъжена от скоро, дете съм на разведени родители (като самия развод не съм го преживяла, понеже съм била бебе, но последствията....), отгледала ме е майка ми, винаги е полагала прекомерни грижи за мен, което аз не одобрявах, явно се е стараела да се грижи за мен и като баща и като майка, не ме е лишавала от нищо, но не ме е оставяла и да бъда самостоятелна и да се справям сама с някои неща, винаги съм разчитала на нея, писала ми е домашни, когато съм се затруднявала (което не е много добре), веднъж дойде с мен на екскурзия, когато бях 4ти клас (звучи смешно, но предтекста й беше да се разходила и тя, а всъщност тя се страхуваше да ме пуска на екскурзии, понеже беше прекалено загрижена за мен... Като дете аз бях много притеснителна, срамежлива, затворена, трудно общувах, но не осъзнавах, че това е световен проблем за мен! Веднъж в класа ми имаше номинации за НАЙ..еди си какво - оказа се, че аз съм най-мълчаливата! Никога не съм искала да съм такава!!! Винаги съм се потискала от факта, че нямам пълно (в истинския смисъл на думата) семейство....най ми е тежало, когато съм виждала приятелките си с бащите, когато са разказвали разни случки с бащите си, но иначе детсвото ми беше хубаво, като изключим тези неща! В университета имах 2-3 приятелки, с останалите се притеснявах да общувам и ги избягвах, когато се организираха разни събирания аз се чудех какви оправдания да измислям само и само да не отида..голямо притеснение! Като цяло- притеснявах се да изказвам свободно мнението си, срамувах се от себе си, винаги мислех какво ще кажат другите, дори в главата си имах филми и "знаех" кой какво мисли за мен (не бяха хубави нещата).. Най-комфортно се чувствах у дома, обичах да си мързелувам, да гледам филми, домошар човек си и останах ! Завърших университета и веднага започнах работа като детска учителка... и тогава усетих моя проблем като световен... В началото като нова в работата е нормално да се притеснявам, докато опозная колеги, деца...но имах желание за работа...В момента вече съм от година и 4 месеца на тази работа и нещата вместо да се успокоят, вместо да стана по-уверена, по свободна в комуникацията, по-добра в това, което върша.....става обратното... пълен крах! През последните 4 мес. се чувствам ужасно, дори ми минават мисли да напусна ... Притеснението ми да общувам се задълбочи - станах по-скована, премислям не по 100 както досега, а по 1000 пъти предварително какво ще кажа в един най-обикновен разговор с лелята на групата, когато директорката влиза на проверка си гълтам граматиката, държа се налудничаво, устата ми пресъхва и се чувствам като най-тъпия човек на света! Притеснявам се да попитам колежките за съвет относно работата, пред тях се чувствам като малка уплашена стажантка, която представа си няма от работата, комплексирам се....аз наистина нямам техния опит, но усещам сякаш нямам никаква представа как да се справям с работата, сякаш тази работа не е за мен, прекалено голяма лъжица е за мойта уста! Не съм уверена, че се подготвям добре за следващия ден, трудно ми е, наистина не се справям добре... вечер не мога да спя, имала съм моменти преди да тръгна за работа започвам да плача, сривам се, имам чувството, че не мога да направя и една крачка... постоянно съм напрегната ,дори събота и неделя, когато не съм на работа и се водят "почивни дни" аз постоянно мисля за моя проблем и се напрягам все повече, усещам как дишам плитко, понякога имам болка в гърдите от цялото напрежение, изражението ми се променя, не мога да се усмихна, да се зарадвам, нямам удовлетворение, отчайвам се, виждам само най-лошото и всичко това ме срива всеки ден и не знам как още отивам на работа....съпругът ме успокоява, бърше ми сълзите и ме приземява малко, но успокоението е временно, а проблемът си остава! Та аз не мога свободно да общувам с родителите на децата, на родителската среща не казах и дума, притеснявах се много и се чувствах ужасно от това.... така не може да продължавам...на какво ще науча аз тези деца - как да се притесняват като мен ли....детския учител трябва да знае и да бъде много неща, а аз едно, че нямам опита и второ - постоянното ми притеснение от всичко и ето ти задънена улица, мисля си как директорката ще ме уволни най-накрая! Аз губя всякакво желание да работя това, нямам инициатива за нищо, много съм потисната, а и самата група е много трудна, преобладават деца от ромски произход, не мога да ги овладея, плаша се, че това може би не е моето призвание...! Работила съм като студентка други неща съвсем малко и винаги винаги ми е било притеснено....повече отколкото трябва, но сега направо преля чашата и съм много объркана и не знам какво да правя...идват празници, малко ще си отдъхна, но проблема ми няма да се реши, той е дълбоко вкоренен в мен! Най-странното е, че аз не мога да се отпусна дори и в нашата компания, общувам свободно само с двете приятелки, а с приятелите(момчета), с които се познаваме вече 8 години аз не мога да общувам свободно, много пъти не съм излизала, за да не се излагам, не че те не го виждат. Усещам голям дискомфорт, когато трябва да отида до магазина, до банката, до зъболекаря, по улицата вървя и ме е срам да погледна с кой се разминавам! Не знам хора, не мога така, разбирате ли...чела съм книги за усъвършенстване на личността, писала съм положителни утвърждения..не става и не става! Искам да избягам в гората или да се заключа вкъщи и да нямам допир с хората! В същото време искам да се променя, да стана нормален човек, защото живота е ад за човек с моите проблеми, аз умирам всеки ден от страха си, аз не живея, аз съществувам някак...