Искам_ да_ се_успея

Здравейте, Отдавна не съм писала по темата си. Искам да Ви споделя и пак да помоля за мнение и съвет. Ходя на психотерапия от около 6 месеца вече. Добре ми влияе терапията. Чувствам се много по свободна изпитвам - радост, тревога, гняв, смея се,подтискам се, има моменти в които се чувствам щастлива. С родителите ми позатоплихме отношенията - опитвам се да говоря с тях, шегувам се, караме се прегръщаме се, плачем и тн. Просто дадох израз на натрапчивите мисли за самоубийство и даже мога да се похваля, че не са натрапчиви даже изчезнаха бих казала. Обаче се породи следващия етап на моето състояние... депресия според МЕН, която е моментна или по точно повлияна от някой фактори/ комплекси мой си. Както мисля, че съм писала като дете много се подтисках от фактите, че ми се подиграваха в училище и за това, че нямам най - приятелка и компания, гадже, мислех се за грозна. В последствие имах ги да, но никога не ги приемах за истински, мислех си, че ме използват,което е благодарение на родителите ми, всмисъл с тях когато говорих ми каза че от стремежа си да не страдам, когато съм имала конфликти с хората са ми обяснява ли, че хората мислят само за себе си и не им пука за другите. Тъй като имах конфликт с едно момиче в у-ще и ми беше казала че ще ме убие, а по новини почнаха да дават сензации как 15 год. момче/ момиче убило / заклало наранило приятеля си и почнах да се страхувам от това нещо. Родителите ми веднага застаха зад мен намеси се и психолога( скойто не говорех много много) и в у-ще заради тези изказвания Винаги съм мечтаела да съм в центъра на вниманието и до ден днешен също мечтая да имам среда от много хора да общувам да споделям знанията си да се забавлявам и тн....... Та сега... след като преминах натрапливостите се появи желанието у мен да общувам да излизам и да се изявявам, но не знам как .... и ... се депресирам от факта, че поради страхливостта си до този момент не съм изградила много запознанства и приятелства... в общи линии сега кръгът ми е от малко хора, които ми помагат знаят ми проблемите, една от близките ми приятелки винаги ме изслушва опитва се да ми помага, но е далеч от мен не живеем в един град заради образованието ни. Това много ме подтиска и не знам как да осъществя контакт с хора.. т.е. да се запозная с тях... не мисля че е окей да почна и да ходя по улиците и да се запознавам като лудите с случайни хора... хахах.... Въпросът ми е как да почна да си набавям контакти? (притеснявам се, че срещнах много хора с които не можах да осъществя някаква връзка съученици и тн., поради комплекси, а и винаги съм била много затворена, а сега си мисля, че все пак всеки познава някой на някой приятел и си мисля че хората имат лошо мнение за мен, защото не съм говорила с тях и съм се държала като сдуханячка - а и винаги съм се приемала за такава) Депресирам се също и заради това, че не учих в училище в университета пък изпаднах в тези кофти състояния и нямаше как да почна да си чета по спец. просто мозъка ми не беше свободен... Да, сега чета набавям си знание, но си мисля че е твърде късно, сега завършвам магистър и баща ми ми помага да си напиша дипломната, която според всички с които съм споделила е интересна но и много трудна тема и ме е яд че не мога сама защото нямам нужните познания... И за цялото това нещо обвинявам родителите си, че не са ме направили по уверена, че можеха да ме научат да бъда по сигурна в себе си, и да ми дадат по положителна нагласа за света около мен.... гледам сега сестра си и ме е яд на мен си....Тя е по малка от мен на 18 и е толкова уверена или поне дава такъв вид... винаги ми е казвала аз не искам да страдам както ти страдаше Понякога за себе си си мисля,че е твърде късно да градя тези неща... Можете ли да ми кажете нормално ли е това състояние и как да се справя след натрапливостите, като сега мислите за самоубийство ги имам само като се депресирам,но гикоментирам мисля си, че в крайна сметка ще нараня много хора, близките си и че положих толкова усилия заа да се измъкна от натрапловостите и сега новото двайсе... а депресирам се (най - много, когато гледам как хората около мен са изпълнени с хора около себе си)?

Здравейте, Мина доста време от както Ви бях писала. Искам да споделя своя опит и да прочета още някой друг съвет от Вас. Определено блокажа, който имах преди сега не е такъв. Сега по скоро е изнервеност. Правих това, което ми написахте, казвам го почти всеки ден на майка ми. Отпуснах се пред нея, вече се опитвам да говоря с нея, да споделям и тн. Обаче всяко нейно мнение го приемам за остра критика дори и за най - малкото нещо. Тя се чувства виновна, аз се чувствам виновна и като цяло функционираме кой кой е виновен, като аз се опитва да й кажа, че просто имам нужда някой да ме изслуша и да ме подкрепи и да ми каже да давай напред, а не да ми дава критики. (като нейните критики са много остри и като цяло интонацията й е много остра не само към мен, а и по принцип). Мечтая си за майка като от по филмите да ме изслушва и да ме подкрепя... много наивно... Можете ли да ми дадете съвет как да преодолея това чувство за вина, че я нападам (един вид нападам я като, че си браня мнението със зъби и нокти) и да приемам нейното мнение като просто едно мнение,а не като критика?

Мисля си, че след като мога да имам една седмица спокойна и да съм изпълнена с енергия и позитивизъм мога да го постигна да съм постоянно така. Прави ми впечатление, че това се случва все по често да се чувствам добре от както почнах да се замислям за миналото си кое ме е карало да се сковавам и да не си показвам истинските емоции. Имам и един въпрос свързан с това, че вече почвам да разсъждавам по различен начин, като голям човек, от както бях в пубертета и емоциите ми не са толкова силни както преди, даже съм прекалено спокойна и това не ми харесва, даже ме плаши... усещам, че имам нужда от емоции, но положителни. Това нормално ли е ? Например днес майка ми и сестра ми се скараха, аз не потрепнах да се намесвам в ситуацията, единствено се поставих на мястото на сестра ми и се почувствах така както се бях чувствала аз на нейно място, за момент се уплаших, че й сестра ми може да изживее същия кошмар, който аз изживях с ПА и че няма да може да се справи, и че ще умре и тн. после поговорих с двете по отделно, че не са прави да се държат така. Също така мисля, че майка ми доста незряло и емоционално реагира на много ситуации, които не й харесват някак си като дете е, тя не работи и знам че живота й се върти около мен сестра ми и баща ми, обаче и за нея се плаша да не получи този кошмар и да не може да се справи, когато ние си поемем по пътя... и заради това днес пак се почувствах безсилна и неуверена и си помислих, че може да се метна от балкона... Да вметна последно правя това, което ми казахте казвам й всеки ден по веднъж два пъти, че я обичам... и уж добре за сега

Замислих се върху това, че преди съм приемала със страх много аспекти в живота, сега в момента се опитвам да си сменя начина си на мислене. Нормално ли е в момента да изпитвам несигурност върху новите ми убеждения, че живота не е опасен, а е изпълнен с предизвикателства и всеки проблем може да ми бъде трамплин, за да израствам? [изпитвам чувство на тревога... след като се замисля и се наблюдавам, забелязвам, че в съзнанието смътно ми изникват стари картини - на опастности и след което си мисля, че тази тревога е благодарение, на стари разяждащи чувства, които са ми останали... ] И възможно ли е старите ми убеждения да бъдат изцяло заместени с новите, които се опитвам да си наложа?

Много Ви Благодаря на всички! След месец ще се включа да кажа какво се случва с мен. :* Страхотни сте!

Просто исках да чуя и Вашето мнение. Може би не съм се изразила правилно...

Добре. От днес почнах да го правя. Гушнах я и и казах, че много я обичам, и казах за мислите ми че няма да ги осъщевя, защото много я обичам... така ми дойде от вътре... И само последно кажете ми какво ми е като наименование на диагноза/ състояние... това ме обърква много.

Ами от два месеца намалявам хапчето първо на половинка после на четвъртинка и после през ден почна да ги пия. И сега от три дена не го пия. Спрях го на своя воля, като се консултирах преди това с лекари/ фармацевти разбира се. През тези месеци се чувствах добре, имаше си тревога, но тя се засилваше най - вече преди цикъл, после се оправям. До сега съм ходила 3 пъти на психотерапия. Сега пак имам малко по силна тревога, защото покрай празниците бях болна и си седях повече вкъщи и наскоро почина роднина и се засили тревогата ми точно, защото първата си криза я получих следствие на такова събитие и застой вкъщи. Но се надявам да удържа фронта. Искам да Ви попитам следното, както споменах в предния ми пост, мъча се сама да открия корена на проблема още от детството ми, сама работя вкъщи върху себе си, спомняйки си, разсъждавайки и тн. много ми е хубаво като разбера откъде тръгва всичко. 1. Това състояние как се нарича, което имам? и Хронично ли е ? Заболяване ли е или е просто състояние? Начин на поведение ли е? Това ли е моят механизъм, който съм си изградила следствие стрес за справяне с него?! 2. Мога ли напълно да постигна хармония със себе си и да спра да се тревожа, страхувам и мисля, че ще получа криза че ще полудея и ще се самоубия или убия някой? Постоянно съм натръни кога ще ме връхлети отново и ще извърша налудничевите си идеи.... най - интересното е, че ми се е случвало да имам криза обаче се справям сама.... просто мислите са останали или е страх?! Наясно съм, че мислите не са факти и че на всеки му минават такива мисли.... и на мен са ми минавали в пубертета и съм заплашвала с това с цел да постигна своето и сега направооооооооо ме е яд много на мен си, че се уплаших от това. Изпитвам някакво чувство, че ей сега ще прищракам и край почвам да лудея, това на какво се дължи? 3. И как да се справя със страха и насгроението, че всичко ще е ок да си седя в нас, а не да се чуя къде да избягам?

Здравейте, Пиша Ви във връзка с това, че не знам какво се случва с мен от около две години насам... Аз съм на 23. Преди две години получих криза, която се състоеше от мисли, че ще се самоубия, че ще убия родителите си, че полудявам, че съм шизофреничка, че много болна от рак... с две думи от ВСИЧКО! Всичко това беше гарнирано с треперене, изпотяване, и всичките психо - соматични симптоми. Същата вечер викнах майка ми да спи при мен, където ми се накара страшно много, че прекалявам с цигарите, кафетата, което беше факт (аз не се и хранех тогава нормално по веднъж два пъти на ден... и много 3 в 1 и цигари.) Страшно много ме изнерви въпросната вечер, просто наистина си мислех, че ще полудея и ще я убия. Почнах да ходя по лекари физически здрава, много здрава ( само калцият ми беше с дефицит, но май го оправих). Ходих при един невролог, който ми каза дистония на вегетативната нервна система, пих фиторелакс, който грам не ми вдъхваше доверие че ще ми помогне, после ми изписа неолексан пих го ама и нямах вярата, че ще ми помогне, много се бях фиксирала върху това, че съм болна от тежка психическа болест при най малкото разтупване на сърцето си казвах ето краят дойде полудях, някак си удържах фронта. Един ден не издържах и ревнах пред родителите ми, че това много ме мъчи казах им че искам да отида на психиатър, те разбира се скептични към това. Въпреки това отидох, ходих каза ми да си купя нещо с жълт кантарион аз отказах и казах че ще си пия неолексана. Пих го, пих го и накрая на психиатърката ми каза, че съм инфантилна от нещата които и споделях, че са ме засегнали, много се засегнах. Майка ми от там взе нещата в свой ръце и отидох при друг психиатър, който ми каза да пия серопрам, и че имам ПР, аз го знаех това и не го приех много трудно. Желанието си да помогна почнах да го пия серопрама макар да си мислех, че съм тотално куку обясниха ми разликите, че човек, който е луд не го осъзнава, каза ми да го пия 6 месеца, така и стана, да ама на 6тия месец ми каза да го пия още 6 месеца. Когато стана година ми каза аааа трябва още една година ти имаш ОКР ?! (слагам тези знаци защото нямало разлика според нея окр и ПР) и разочаровах се от лъжите и пак рев и пак сополи и отидох при на психотерапевт. Вече три пъти съм ходила. Уж добре ама не знам искам час по скоро да се оправя. Тя ми казва търпение, а аз не съм от най - търпеливите. По време на цялата тази драма четях много книги за самопомощ, който ми помагаха, само защото си мислех, че всяка следваща прочетена книга ще ме избави от това състояние. Докато пих лекарствата ходих при психиатърката и на терапия, но загубих доверието беше ми неудобно срам от самото начало още. беше ме страх да кажа дори аз имам мисли/искам да се самоубия мислех, че ще ми каже отивам на 4ти км) и за това я смених пред новата пак имам неудобство, но се старая да говоря за проблема. Разбрах и откъде идва всичко това анализирайки себе си от дете до сега.. като дете бях много стеснителна притеснителна, свита, не исках да се изявявам пред света. Децата в училище страняха от мен често бях обект на подигравки, за което много страдах... едно момче ми беше казало, че съм пинокио, вкопчих се в носа си и си мислех, че всичко идва от носа ми за това не съм харесвана в последствие направих си операция и слава богу мина периода с носа дойде нов, беше ме срам от семейството ми а то е перфектноот всяка една гледна точка, дойде ново 20 че съм грозна и няма да ме хареса едно момче от нета като се видим.. е видяхме се с триста зора... тръгнахме.... изпитвах недоверие в него, все си мислех, че ми изневерява и това дойде от неговите фукни, че е голям плейбой бил с тая и оная, зверска неувереност в това да се срещна с приятелите му е като ми се случи всичко това се срещнах почнах да излизам с тях беше ми яко, но да благодарение на това което така ме люлее и до ден днешен. Видях, че не е толкова трудно и ако не беше това състояние в което изпаднах нямаше да го направя,а аз все си мислех, че нещо не е ред с мен с външността ми и тн, но никога не се замислях, че просто аз самата не съм давала шансове на себе си да се покажа пред другите, че и аз мога да съм забавна, да съм от "готините" и тн. Дразнех се на всичко това тогава и бях изградила образа, който искам да съм... пусках си музика и почвах да танцувам да си представям, че и аз мога да направя всички неща, които исках да правя да съм от готините да говоря с тях да ходя по кафета да излизам на дискотеки да съм непокис пред мъжете,но те бяха само в въображението ми в действиетелност НЕ Е благодарение, на това което ми се случи се научих как да не съм притеснителна, свита, научих се да бъда комуникативна, по лесно адаптивна съм с хората. Беше ми много трудно минах през страшни паники. Адски много ми се промени живота почнах да правя всичко за което бях мечтала. Макар, че не знам колко е окей всяка нова ситуация с нови хора изпитвам доза страх... че ще бъда отхвърлена... отивам изправям се срещу страха и то се оказва обратното. Хората ме приемат страшно добре. Основното да пиша тук е искам да Ви попитам, след като разбрах откъде идва всичко това, разбрах, че с хапчетата не става само,...да помагаха ми до няква степен пак съм имала кризи, но психиатърката ми обясняваше, че хапчето ме предпазва, също така експериментирала съм че ако мисля черногледо - деня ми е отврат изпълнен с страх от самоубийста/убийства и бла бла бла, ако мисля положително деня ми е чудесен. Знам че всичко е в главата... На моменти имам кризи и се справям с автотерапия казвам си " мислите не са факт", просто мисъл или добре 10 минутки и всичко минава, лягам и заспивам... но вътре в мен е останала една малка или може би не малка доза безпокойство, че всичко това ще ме връхлети отново и няма да се справя и че ще полудея и при най малкия стрес особен след смърт на някой близък роднина получавам такива мисли. Забравих да кажа, че първата си атака я получих следствие на стрес караници с гаджето, недоверие в него, цигарка от цигарка и кафенца много и котка ми почина и дни след това беше налице кошмара. Понякога както сега например се чувствам безпомощна че един вид не мога, след два дена ми идва силата и аз знам че мога и има лека нотка на страх да не се случи пак. ( само да вметна повреме и преди цикъл съм страшна злоба към себе си и околните, а сега съм в такъв период плюс това почина роднина преди няколко дена и първата ми реакция беше ооо не не не се предавай това са нормални неща няма страшно и тн. ) Даже спрях да говоря с родителите си, а живея с тях, под спрях имам предвид, че не мога да се отпусна пред тях както преди заради тези мисли, а и майка ми е властен човек и пред нея се чувствам всякаш трябва да направя всичко което тя каже всякаш нейната дума е закон и за най малкото нещо подскачам по нея и почвам да я хокам. А така ми се иска да я прегърна да я целуна да й кажа мамо обичам те.... Още много ли ми остава да извървя път към това да се оправя от ОКР/ПР/Тревожно разтройство/ Криза на ранна зрялост... вече и аз не знам какво е ... Какви са Вашите съвети върху какво да работя най - вече? Надявам се не е хаотичен поста ми и се разбира за какво иде реч..