flowerpot_pink

Ох, снощи пак имаше драми, с баща ми по нощите сме ставали, прибира се към 4 - реве (това е 90% от случаите, когато се прибира и все е защото някой нещо направил...). Отивам при нея, какво стана, да ти помогна - не, нищо ми няма, сама ще се оправя, няма значение, махай се изнервена съм. Накрая разбрах, че отишла при някакво момче и той не искал да и върне пари или нещо такова. Тя взе на баща ми телефона и се обади на някого да му каже да ходят да го бият... Аз и казвам прибери се, наспи се, не се занимавай с глупости. Не, няма да му се размине, искам да го убия.... Ще ви кажа, че подобен тип драми не са първите, това е всяко второ излизане по нощите, все са и направили нещо, а тя се държи провокативно и надменно и ходи по такива места и с такива хора (очевидно) и си проси подобни случки... 1 момче има, което е кажи-речи свестен и поддържат връзка, но тя вчера ми каза - ооо, писна ми от него, а после му звъни да му се оплаква 2 часа по нощите. Опитваме се да и отрежем максимално нещата, но и на нас ни се яде нещо сладичко или хубаво. Направим си примерно кекс, отиваме на работа, връщаме се - няма вече... тя е пълничка, обаче яде много и не се съобразява какво оставя и какво не за другите. Шегувала съм се, че ще си купя собствен хладилник и ще си го заключвам... Аз също искам като стана сутрин поне за закуска да има, баща ми не може да остави хладилника без храна, все наготвя нещо да ядем за вечеря. Но това са дреболи, нямам против да яде, просто да се държи човешки с нас, не надменно и арогантно, да се опита да помогне и да се вслуша поне веднъж. Не искам да и налагам нищо, вече съм се примирила как един ден ще и се върне всичко, защото ще дойде момента, в който ще трябва да се гледа сама, но дотогава ще ни виси на гърбовете без грам благодарност или поне нормално отношение. С нея може да не си говорим с дни, или по 1 приказка на ден и това е... Аз самата нямам желание да общувам с нея, за мен тя е все още доста глуповата, но се притеснявам, че това ще и навлече големи неприятности. Ето сега, бяха и отраднали телефона(купих и нов изненада за рождения ден, а тя каза, че не го харесва, защото нямал хубава камера...), а тя казала на полицията, че и личната карта и е открадната, опитахме се да и обясним, че това е лъжесвидетелстване и само за нея ще навлече повече неприятности и сега я викат на допълнителни разпити... Аз не се обадих повече, тайно се надявам да я хванат и да я постреснат, че говори глупости. Баща ми не е грохнал старец, даже напротив, доста е енергичен и младолик, изобщо не му личат годините. Идеята,з аради която го написах е че скоро, когато се пенсионира, ще получава само пенсия, която е още по-малка. Успяваме да се оправим, както казах, гладни не сме седяли, но това ще ме натовари мен още повече откъм пари. Имам да изплащам колата, която си купих миналата година (няколко пъти ми мина да я продам...) и още 2 дребни стокови кредита. Не е това проблема, но наистина се натоварвам и психически и финансово, не мога за момента да си позволя да излезна на квартира, ако ще продължавам да им помагам, освен ако не си сменя работата, което се надявам да се случи, както по-рано писах. Не мога да ги оставя, защото ще натоваря баща ми, не съм такава да загърбя всичко и да не ми дреме, тука едвам да преживяват, а аз да ходя да си избирам нова печка примерно... Той се опита мнооого пъти да говори с нея, караха се , заплашваха се... не и не и не... резултата е все - тя се изнервя, гони го от стаята, нищо не казва, това бил нейния живот, ние не разбираме и това е. Представете си една огромна стена, която е изградена между нея и нас - аз съм по-близка с приятелите си, отколкото с нея, по-близка съм дори с котката си... и аз и той опитахме какви ли не подходи, да се сприятелим, да се сърдим, да заплашваме, да говорим сериозно, няма никакъв вариант, в който тя дори да седне да ни изслуша за 1 минута без да се прибере в стаята си и да ни тресне вратата и да я залости или нещо такова. Исках да я изведа навън, да я приобщя към моите приятели - не, не и се излиза, не иска. Какво, да я завлача за косата?! Дори за лична карта не знам как ще отидем.... И другото притеснение, което споменах, е че не знам какво да правя с този апартамент, минават ми мисли да го продам и да и дам парите и да я оставя на улицата и да се оправя, а с баща ми да идем на квартира и след време може би, да си купя нов. Както казах - не искам сега двамата с него да влагаме усилия и средства и това да остане за нея... Знам, че не е най-належащото нещо да се мисли, но не знам защо, не мога да си го избия от главата... Не знам как звучи това, не съм се и наспала много заради снощните истории, в момента ми е много мъчно, тъжно, ядосано и като в безизходица.

Здравейте! Не бях сигурна за заглавието, всичките, които пробвах ми се сториха подходящи... Съжалявам за дългият пост, регистрирах се преди малко в изблик на емоции и депресия и смесени чувства... Накратко - аз съм на 25, имам баща на предпенсионна възраст и сестра на 20. Майка ми почина преди 9 години. Имам приятел, когото обичам с цялото си сърце и добри приятели, които ме подкрепят в трудни моменти и са винаги до мен. Работя в чуждестранна фирма, на сериозна позиция, но търся развитие и се надявам в скоро време да намеря нещо още по-добро. Причината, заради която пиша, е че просто искам да си излея каквото ми е на душата, не знам дали някой ще ме разбере, споделяла съм с близки и познати, но за съжаление още ми тежи. Имам голяма тежест по отношение на сестра ми, обичам я, но не мога да я издържам до 30 годишна възраст, не е работила нито един ден, завърши училище и дотам, безотговорна е по отношение на своето развитие, притеснявам се в какви среди е попаднала, не един и два (и за съжаление понякога - доста сериозни) проблеми и разправии ни е донасяла, за които ние трябва да сме там да помогнем... и често-да платим... Баща ми още работи, да ми е жив и здрав, но и той ще се пенсионира скоро и така аз от доста време усещам сякаш отглеждам семейство, което обаче не съм създала. Парите ни стигат тъкмо, бих казала, че взимам достатъчно да нямаме огромни притеснения, но имам желание да се отделя и да заживея своя живот. Нямам против да са около мен и да им помагам, те са ми роднини, обаче ме боли тя да си пропилява живота така. Един ден, когато сме само двете, не знам бих ли имала сили да и подам ръка, при положение, че тя сама няма желание в момента дори да учи, постоянно виждам провокативните снимки които качва по различни сайтове, не приказва почти със нас, не и се излиза с мен или баща ми, седи си по сайтовете по цял ден и това е... почти не излиза, защото от 1 година няма лична карта, която загуби, а когато и дадем пари да си подаде молба, тя ги похарчва за бельо или обувки. Понякога излиза - с кой, какво и къде - казва ли ти някой. Имаме двете апартамент, в който в момента живеем. Нямате представа колко ми е притеснено какво да правя с апартамента един ден. Няма да издържа посмъртно с нея да живея само, а не искам да и оставям готовия апартамент, които ремонтираме в момента, основно с мой средства. Да покаже капка желание, че иска да прави нещо, да работи, да помага - ще съм най-щастливия човек на земята. Искам да се изнеса (с приятеля ми или сама - не знам, просто не искам да съм тук вече, искам да съм самостоятелна), но сърцето ми се къса да оставям баща си с нея, защото аз съм му основната опора. Често като съм навън с приятели сравнявам семействата и най-големият ми грях е, че постоянно завиждам на хората, който имат и двамата си родители, ако имат братя или сестри, те са им в помощ, а не в тежест. Като една топка ми е постоянно свито - от една страна се притеснявам за баща ми постоянно, особено скоро преживяхме загуба на много близък човек от семейството и се замислих как всичко в един миг изчезва... Аз съм силна и знам, че каквото и да ми поднесе живота ще се оправя, но се чувствам като във някакъв капан относно това как един ден, ако не помагам и давам пари на сестра ми да живее, ще чуя за нея по новините или ще ме потърси полицията да ми каже какво е станало. Повярвайте, не е далеч от сегашната ситуация. Слава богу, не мисля, че са намесени наркотици, но се страхувам, че момиче без опит, без стаж и без пари и със отявлено разкрепостено мислене бързо ще намери най-лесния начин да изкара пари. Не мога да си избия от главата картинката в която апартамента се превръща в някакъв долнопробен бардак, а аз съм отраснала тука и затова постоянно питам за някакъв съвет за това какво да направя. Аз започнах работа на 19 години, работила съм и съм учила успоредно, карала съм нощни смени и през деня в университета, не искам да откача и тя... искам да е разумна и да направи нещо сега, което ще и осигури бъдеще занапред... Обаче дълбоко в себе си тая надеждата, че ще и се върне целия мързел и отношение към нас, когато изобщо подхванем темата, за да разбере колко е сериозно това. Не мога да пиша повече, напоследък и безсънието ме мъчи, не мога да се зарадвам искрено на нищо, винаги ми работи нещо и ме мъчи.... За тези, който веднага ще кажат - кажете и да започне работа - отговора е "оффф стига!!" и се тряска вратата на стаята, опитите за допълнителен разговор стигат до крясъци, а ако не - биваме изгонени от стаята със думите "това си е моя работа" и подобни. Не знам как да се справя...