indexman

Благодаря за мненията ви!

Много ти благодаря @didi_ts за думите от които имам нужда в момента. Проблемът при мен (лично мнение) е, че имам чувството че не оправдавам ничии очаквания, най-вече своите. Преди имах способността да мисля в перспектива, да възприемам всичко адекватно. Според преподаватели и познати бях дори "блестящ" усвоявах материята в училище много бързо, а сега в главата ми е една голяма празнина. Дори речника ми обедня. Усещам че губя психическите си способности, и мисля че това е заради стреса. Доста често се осещам че мисля за глупости, дори че говоря глупости.. и когато го усетя сякаш се стряскам и се питам - Това аз ли съм? Аз ли казах това? Не е присъщо за мен. Старостта ме плаши защото родителите ми, например, винаги са биле много силни хора, а сега са неуверени, отнесени.. Плаши ме, това че в крайна сметка единствения смисъл на живота е да намериш смисъл, и накрая докато се ориентираш и докато разбереш какво има значение и какво не, си направил твърде много грешки, живота те е смачкал или ако все още не е .. си остарял. Чувствам се като най-самотния човек на света, дори когато съм с голяма компания. Хората ме харесват, според тях съм ведър и забавен, но дълбоко в душата ми не е така.

Не знам как да започна и какво да напиша. От известно време търся напътствия от близки, познати.. дори професионалисти, но облекчението е временно и непълно. Изгубих смисъла и целите в живота си, и което е по лошото - не мога да ги върна отново. Мъж на 25 години съм, без реална представа накъде съм поел. Проблемът може би е че се борих за някакви идеали, а след като изкарах висшето си образование, разбрах че всичко е една голяма пародия, имам предвид действителността в която живеем/живея!? Борба за оцеляване, в която рядко има човечност и разбиране. Трудим се, прецакваме се един друг в името на някои лев, накрая осъзнаваме че сме изгубули онова което ни прави хора - любовта към живота и хората.. Действителността ме удари доста силно, в момента съм без никакви средства, явно в тежка депресия, осъзнах дори че това което съм си мислел че искам да уча преди години, е това което в последствие намразих. Късно е вече да уча ,това което искам, защото съм в положение в което най важното е осигуряването на първични потребности, които в момента за мен са лукс а и съм вече на възраст в която не е момента да започваш всичко от началото. Това което обичах е толкова далеч от мен, на светлинни години.. Не осъществих нито една моя мечта. Освен това промените и старостта ме съсипват. Говоря за старостта на родители и близки. Страх ме е от старостта и това е нещо с което не мога да свикна. Бях много добър в училище, а сега не мога да запомня две имена, например. Всеки от моя набор отдавна е поел по някакъв път, а аз на който бяха възлагани огромни надежди се провалих. Имал съм 2 възможности да за реализация, но съм ги отказал защото работата беше такава, че моите пари щяха да са изкарани "на гърба" на добри и скромни хора. Много се старах и желаех да избягвам лошите емоции и мисли през изминалата година, но сякаш всичко вървеше наопаки.. Имам чувството че изпускам нещо съществено, изпускам живота си, който вече е извън контрол и преминава помрай мен, а аз съм по скоро страничен наблюдател вместо главен герой. Моля хората които четат това и са над 40 години, и са минали през подобни изживявания да споделят как са преминали през този етап, какви са им вижданията за живота.. Благодаря!