angeldevil

Благодаря Ви, д-р Първанов. Започнах с психотерапията, миналата седмица посетих за първи път психотерапевт, но съм малко скептична как би ми помогнал, след като той не ми казва нещо по-различно от това, което знам . Оказва се, че аз съзнавам нещата на теория , но на практика нещо не ми се получават, тъпча на едно място или ако има някакви резултати, то те са са кратковременни. Е, все още е твърде рано да очаквам резултати, така че... А какво мислите относно личностните разстройства? Имам чувството, че имам повечето от тях. Дали това не е хипохондрия? Ако е свързано само с промяна на убежденията, не звучи толкова страшно, но тази работа с разстройствата някак си ме плаши.

Здравейте, пиша ви малко объркано и неподредено, защото аз самата се чувствам много объркана и не знам откъде да започна. На 20 години съм. Като цяло откакто навлязох в пубертета (тогава се разведоха и родителите ми), започнах да се чувствам зле - постоянно чувство, че нещо ми липсва и ме дразни отвътре, че нещо не е както трябва. Тези емоции понякога преминаваха и успявах да се чувствам щастлива, докато нещо не помрачеше настроението ми. Влияя се от мнението на околните и много често то е било определящо за настроението ми. До голяма степен настроението ми зависи и от външния ми вид- когато се харесвам се чувствам щастлива и обратно. Освен това постоянно очаквам хората да ми повтарят колко съм красива и не го ли каже някой, аз унивам. Бях се тровила с лекарства, заради скандал вкъщи, като целта не беше самоубийство, а сплашване и съжаление от семейството. ми В пубертета също започнах да вземам и наркотици, което беше няколко часово решение на проблема. Ставах уверена, контактна, имах желание да извършвам много дейности, бях щастлива. След преминаване на действието на наркотика се чувствах неколкократно по-зле. Това с наркотиците продължи 2 години докато не ги смесих с алкохол и "Грандаксин" и едва не се простих с живота си. След това посетих психиатър и две години пих антидепресанти. Чувствах се невероятно, особено в началото. Не бях си мислила, че мога да се чувствам толкова добре и "нормална". Мислех си, че онзи ужас преди е бил нещо нормално и че всички хора живеят така. Бях уверена и стабилна, вече не ме касаеше кой какво мисли за мен. Освен това намерих човек до себе си, който изглеждаше да е стойностен и да ме подкрепя, и най-важното беше свестен. Всичко беше добре...докато не спрях лекарствата. Пак всичко наново, този път с панически атаки. Няколко месеца издържах така и пак ми изписаха същите антидепресанти. Отново замазах положението, докато ги пих 8-9 месеца. Сега пак съм на същото положение. След като завърших миналата година изчаках една година преди да кандидатствам, за да реша добре какво искам. Уж реших окончателно, след много сътресения, а сега осъзнавам, че не искам да следвам това. Всъщност не знам дали не го искам, не знам какво искам изобщо. Всеки ден си меня мнението, чак се плаша от себе си. Решавам нещо твърдо, а на следващия ден вече не го искам..и така до безкрай. До скоро не го приемах толкова сериозно, но вече съм пораснала, т.е. искам да пораста и да знам коя съм и какво искам от живота. Постоянно плача и правя скандали, агресивна съм към близките си. Дори във връзката си съм непостоянна. Казвам край, а след няколко часа рева и моля човека до мен да се върне. И това се повтаря до безкрай. Навън умея да се контролирам, дори много хора не подозират за състоянието ми. наранявам всички и себе си, раздирам се отвътре. Понякога решавам, че съм се оправила и се чувствам щастлива и уверена, докато нещо не ме смути. Вече изгубих всякаква вяра в себе си, чак се намразих, задето правя толкова неуспешни опити да се възстановя.. А понякога в случай, че се почувствам добре, решавам, че това не е нормално и решавам да се върна към старото си състояние. Постоянно чета за някакви психични заболявания и разстройства и решавам, че ги имам всички. А прочета ли, че нещо, с което съм се диагностицирала, е много сериозно и се лекува много трудно, направо се съсипвам. Общо взето, като всичко върви по моите правила, се чувствам добре, но излезе ли ситуацията извън контрол, ако не мога да реша и да контролирам нещо, се побърквам. Не мога и да свърша нищо. Искам да направя нещо, а почвам да плача и да се чудя дали да го свърша (дори да е по мое желание и да ми е приятно) Помогнете ми, моля ви, имам силно желание да се справя с цялата тази гадория. А.