Ins0mn1a

От малък изпитвам големи затруднения при фокусиране на вниманието, разсеян съм, забравям доста често, дори неща които са ми казани преди десет секунди и съм дезорганизиран. В началното училище до влизането ми в гимназията, имах доста проблеми особено при по-практически насочените предмети като математика, труд и техника и изобразително. Винаги изоставах от връстниците в материала, който учехме, непрекъснато обърквах учебната програма, забравях си бележниците, часовете и общо взето живота ми бе пълна бъркотия. Също така не разбирах инструкциите, които много от учителите ми даваха и очакваха да изпълня. В това отношение дори и сега доста често на елементарни въпроси отговарям обстоятелствено и обширно, но не и за това за което ме питат. За известно време като че ли тези проблеми бяха утихнали, но това по-скоро се дължеше на факта, че материала в гимназията бяха предимно теоритични. Всичко се промени след като започнах работа, проблемите от детството и училище се завърнаха с пълна сила. Допускам груби грешки, не обръщам внимание на детайлите и съм разсеян, като всичко това се случва дори когато не съм поставен под стрес и съм спокоен. Колегите от работата ми дори шеговито подмятат изрази от сорта на "Да не си влюбен", "Какво ти става", "Вземи се в ръце" и прочие. Проблемът е че колкото и да се старая не мога просто "да се взема в ръце" , защото умът ми непрекъснато блуждае някъде другаде. Ето и един свеж пример за една от многото глупости, които правя - на излизане от супермаркета вчера вече запътил се към колата, приятелят ми ме спира и ми казва "И кошницата ли ще вземаме с нас?" като съответно виждам, че съм изнесъл кошницата за пазаруване, която по принцип се оставя в магазина, с мен. Не влизам за първи път във въпросният супермаркет, не бях под стрес и не си мислех за нещо кой знае какво. Друг проблем, е че непрекъснато губя вещите си или ги забравям на различни места. Също така има неща, които извършвам ежедневно по едно и също време, но когато имам някаква задача или работа, тотално изключвам за тях. И докато е нормално да губиш представа за времето когато си затрупан от работа, не мисля че е нормално когато това се случва при извършването на тривиални задължения след приблизително две години една и съща рутина. Kато допълнение към всичко това, ще добавя само че майка ми притежава всички от гореописаните симптоми и явно съм го наследил от нея. До преди няколко дена изобщо не ми е минавало през ума, че бих могъл да имам ADHD, просто защото не съм хиперактивен и импулсивен. За мое изненада след като се разрових установих, че при един от трите субтипа на разстройството (inatenttive) не е необходимо хиперактивността да присъства като симптом и че покривам всички останали симптоми. За още по-голяма моя изненада обаче, също така открих че от 2012г. в петата редакция на DSM вече не съществуват различни субтипове на болестта, а се говори по-скоро за изразеност на симптоматиката. От тук стигнах и до тази брилянтна презентация https://www.youtube.com/watch?v=XYmPWq8QPQg в която се прави разграничение между АDHD и CST (cognitive slugish tempo), за което за жалост към момента се знаят прекалено малко неща и официално дори не присъства като разстройство в DSM. Най-големите ми опасения са че никой няма да приеме оплакванията ми насериозно и ще бъда отпратен и обвинен, че си създавам оправдания. Към тези страхове прибавям и факта, че в България не се говори много за това разстройство, учил съм психопатология и куп други психологични дисциплини, и никой дори дума не обели за разстройствата на вниманието и в частност ADHD. Молбата ми в случая е да ми препоръчате добър специалист, който да заключи дали наистина страдам от подобно разстройство или не. И ако да, какво тогава. Също така бих искал да знам как стоят нещата при разстройствата на вниманието според МКБ, просто информативно.

“Loneliness does not come from having no people about one, but from being unable to communicate the things that seem important to oneself, or from holding certain views which others find inadmissible.” К.Г. Юнг или " Самотата не се поражда от липсата на хора около теб, а от невъзможността да изкажеш нещата, които за теб изглеждат важни, или от задържане на определени виждания, които останалите намират за недопустими" Ако си в среда сред хора, които не споделят общи интереси и виждания с теб, не очаквай да бъдеш разбрана от тях. Проучвания показват, че едни от най-самотните хора в света са именно тези със семейство, точно поради същата причина. Щом тези хора се държат осъдително с теб и те намират за скучна, едва ли са твои приятели. Всеки човек има различни виждания за света, това,че в една група те смятат за скучна, не означава, че в друга няма те сметнат за купонджийка или прочие. Най-важното в случая както споменаха и останалите, е да промениш начина по който гледаш на себе си.

Нормално ли е при силни емоции в тялото да се отделя допамин ? Когато изпитвам силна емоция (при разговор, слушане на музика, гледане на филм) усещам нещо като силно потръпване в цялото си тяло. Същото се случва и когато получа награда за нещо, което съм извършил, от тук и предположението ми, че това усещане се дължи на отделянето на допамин. Въпреки затихването на натрапливостите и страха от полудяване, когато се случи нещо подобно отново възниква тревогата, че съм на път да отключа психоза.

Интересува ме дали състояnието което имам се класифицира като окр или нещо друго,защото нямам натрапливо поведение.Натрапливите образи са почти изчезнали,но преди ниаколко дена за 1 ден имах 5-6,което ме наведе на мисълта,че вероятно никога няма да изчезнат напълно.От както всичко това започна,всеки път когато се отпусна или спра да мисля се появява мисъл от сорта на "спря да мислиш ще полудееш" и започвам да мисля отново.Първоначално така избягвах тревогата,но в момента мисълта ми просто не спира.

Не защото града в който живея няма психотерапевт,а и все още не се издържам сам за да мога да си го позволя без всеки да разбира за това.

Здравейте Преди няколко години започнах да получавам натрапливи мисли под формате на образи,че убивам близък човек,усъществявам инцестни желания или удрям някого.Когато това се случваше се стремях да не подържам очен контакт с близките си,защото когато го правех това генерираше нови натрапливи мисли,когато държах нож го придържах към себе си с острието срещу торса си (нещо което правя и до днес),защото се опасявах,че ще наръгам някого.След като известно време се опитвах да подтисна натрапливите мисли главно мислейки си позитивни мисли , те намаляха,но не изчезнаха напълно,на тяхно място се появиха ПА,хипохондрията и натрапливият страх от полудяване-на няколко пъти бях "убеден",че съм луд,страдам от нарколепсия,енцефалопатия,имам тумор и т.н. Нямам натратпливо поведение и натрапливите "образи" намаляха,но за сметка на това страхът от полудяване е тук всеки ден и чака удобен момент да се превърне в поредната ПА или да започна да се ровя из интернет и да си поставям несъществуващи диагнози. Благодаря ви за отделеното време.