zhelllyazkova

На моменти съм ентусиазирана от мисълта за промяна, но в един момент си казвам "Чакай малко, да не би да очакваш,че както нямаш приятели изведнъж ще намериш или че нещо драстично ще се промени?!". Сякаш не правя нищо съществено в живота си. Мислите ли, че четенето на книги би помогнало в някаква степен, макар че това е много индивидуално. Сетих се,че четох един пост във форум. Жена споделяше,че няма приятели и в съзнанието ми се запечата как коментира,че един ден. когато дойде време да се омъжи или й се роди дете как няма да има кого да покани (освен роднините, разбира се).

Здравейте! Преди малко попаднах на този сайт и ми се стори доста интересен, надявам се да ми бъде и полезен! Аз съм момиче на 24 години. Имам стабилна връзка и страхотни взаимоотношения с човека до мен. Не живеем заедно. Имам здраво семейство. Наскоро завърших образованието си в момента работя по специалността си. Имам акне и по лицето и това винаги ми е пречело и комплексирало - какво ли не съм правила, за да се справя с проблема. Като изключим това имам хубава визия, хубаво тяло, добре се обличам.Споделям всичко това, за да добиете бегла представа от мен преди да споделя терзанията си. Сякаш не умея да оценявам какво имам, а винаги гледам какво нямам, какво ми липсва, какво искам. Винаги ми е било проблемно да създавам контакти с хората, да се опусна да говоря, да се усмихна и да се чувствам добре. Винаги съм смятала, че съм и че изглеждам в очите на хората безинтересна, скучна, непривлекателна, притеснителна, нерешителна. Никога не съм имала много приятели или да съм поддържала компании. Все гледах да съм невидима и незабележима, за да не съм обект на подигравки. Все странях и се делях и сякаш ми беше достатъчно, че имам гадже (като по-малка) и други не ми трябват. Наскоро приятелка от ученическите години ме отлъчи от себе си и определи като егоист, користен приятел, интересчийка, мрънкащ и постоянно измисляща си проблеми и непредприемаща нищо да ги реши , човек, който не би помогнал на никого. Не смятам, че е права и не съм такъв човек. Истинските приятели не изискват от теб да бъдеш някакъв или да е укоряват.Както и да е. Дойде ми като шок, защото се водехме все двете и сякаш не забелязвах липсата на приятели, която сама си бях докарала. И сега на този етап се чувствам потисната, на моменти депресирана, че няма на кого да се обадя за едно кафе или да си кажа две думи. И никой не се и сеща да направи тази крачка към мен. Когато изляза с приятели на приятеля ми все мълча или говоря много малко. Не мога да се отпусна. На работа всички са по-възрастни от мен и там също не говоря много. Искам да съм усмихната, лъчезарна, сияеща, да говоря с хората без комплекси, да имам ако не приятели, то хора, които биха се сещали за мен, както и аз за тях. Ако аз не се сетя за някого, той също не би го направил. И всичко това ме кара да се чувствам потиснато, не съм усмихната, умислена съм, не мога да си намеря място. Никъде не се чувствам комфортно - нито на работа, нито у нас, нито у приятеля ми, нито ако изляза някъде. Пропуснах да спомена, че избягвам конфликти и рядко, да не кажа никога не отстоявам мнението си, което също много ме мъчи да изградя самочувствие. Ще се радвам да споделите Вашето мнение по темата.