bubito

Здравейте Напълно ясно ми е че другия живот не ни принадлежи и не съм и чак толкова голям егоист за да го искам. Може би се събраха твърде много фактори които утежниха и без това тежката загуба , наред с вината която изпитваме. Тя ни учеше да бъдем добри и ние ще продължим.Това е един от начините тя да остане с нас въпреки физическата раздяла. Аз не правя разлика между загубата на близки същества/хора . Загубата си е само загуба. Що се отнася до мен аз съм готов да понеса всякакви несгоди, но състоянието ми започна да застрашава семейство /бъдеще/ За това и се обърнах към вас и с надеждата да бъда разбран и посъветван. Не бих искал да ви отегчавам повече със състоянието си и постингите си , въпреки че възможността да мога да споделя с някого мисли/чувства ми помага много. Съветите на didi_ts и д-р Първанов са различни но като че ли се допълниха един с друг и ми помогнаха да погледна на нещата и по друг начин.Тепърва има да мисля още по тези съвети. Благодаря и на Avidila за подкрепата - ценим я много . Любовта ни към всяко живо същество никога не е спирала. Дори и сега. Но остана една голяма празнота и не искам да обещавам нищо за т.12 . Все пак съм прагматик и знам че това е писано от човек , нищо че може и да е вярно. Знам че нашето кученце ще ни даде знак , и дано имаме усета да го "видим" . Ще отварям често темата с надеждата да има още мнения . Благодаря Ви

Здравейте Благодаря за отговорите -До сега не съм изоставял /замествал/ нито един приятел. Дори мислено.За мен е недопустимо. -Няма как да изоставиш някой, който пръв си е заминал. Помисли за ситуацията като - допълване, развиване, обогатяване. Това което сега ми предлага околното е по скоро връщане назад /според мен/ .Това което би могло да ми даде развитие и обогатяване вероятно не се намира в обозримото и доказаното. Липсата на опорна точна определено ми липсва много. -Както вече написах дори да си взема друго кученце се опасявам че би могло вече да не е същото като отношение и разбиране. -Да, така е, и точно това е хубавото, Няма как човек да е научил всичко в рамките на едно общуване. Съгласен съм с това но цената на едно предателство ми се струва прекалено висока и егоистична.. Март 2013 приех работата по един 6 месечен проект на 140 км от тук. Прибирах се всеки уикенд за да си бъда със семейството си. Нямах търпение това да свърши и бях обещал че повече никога няма да приемам работа която да ни разделя със семейството. Когато някой от нас го нямаше тя винаги се оглеждаше и чакаше другия да се върне. Не исках да и причинявам това защото по себе си знаех как се чувства. -Не намирам такова обкръжение от приятели от които да усещам същата пълнота на разбиране. -Общуването с хората и общуването с животните са две съвсем различни реалности, компенсирал си единия контакт с другия. Какво се случва с приятелите ти? Съвсем различни са въпреки че теоретично не би трябвало да има големи разлики. Според мен болшинството на човешкия род се е запътил към "9-ти глух коловоз" през последните 20-100 години. Животните и хората имат доста общи потребности но обикновено хората не са свикнали да ги забелязват. Никога не съм се дистанцирал от природата. Приятелите ми са в България. Тук имам само познати и колеги чиито интереси се свеждат до какъв нов модел смарт телефон да си купят или проблеми свързани как да визуализират жалкия си социален статус пред околните. С тях не мога да споделя нищо и от това защото рискувам да се обадят на 112 . Не бих изтърпял и реплики - "това е само едно куче" , и др подобни. Следват някакъв Американски анти-социален и консуматорки модел който е много чужд за мен.Единствения човек с който мога да общувам е съпругата ми , но и тя страда не по малко от мен и всеки разговор свързан с това неминуемо стига до въпросите и самообвиненията защо не успяхме да и помогнем и какво пропуснахме. С приятелите в България определено губя връзка. Аз се промених и ти те се променят . Единия от най добрите ми приятели започна да намира щастието си в алкохола заради семейни проблеми , другия предполагам заради заема за жилище който взе, и започна да се страхува да не загуби работата си , което доведе да проблеми подобни на моите.Все решими проблеми за които мога да им завиждам. За мен решението на проблемите се състои основно в четири вида Проблем 1 - лесно намерено решение Проблем 2 - решение има но е свързано с чакане , много усилия,средства, което е във възможностите ми. Проблем 3 - решение има но е свързано с усилия, средства които не са във възможностите ми,но все пак съществува решение. Проблем 4 - Не е открито решение . Такова не съществува. Аз се намирам в проблем 4 , и въпреки че знам че решение няма се опитвам да открия такова. Предполагам и се надявам че решение все пак има но не е в рамките на обозримото, и в знанията които .имам за момента. И тъй като нея вече я няма остава възможността аз да го направя.Не знам как ... Давам си сметка че това изглежда доста налудничаво ,но е факт. Благодаря Ви

Здравейте Трябваха ми 2-3 дни да опитам да разбера себе си . Открих че съм много объркан и сам /не физически/ точно заради загубата на учителя както и отправната точка която ми даваше. Празнота не само от физическата загуба но и от липсата на алтернатива. Общуването с "двукраките" приятели не носи същата пълнота и сигурност която тя даваше. Голяма част от това което давах също сега "увисна" във въздуха. Не намирам такова обкръжение от приятели от които да усещам същата пълнота на разбиране. Всъщност "приятели" не е точната дума. Не бъркам приятел с познат както е прието да се приема напоследък, и това е много специална дума за мен. Алтернативата от тук нататък да нямам вече такова чисто общуване и приятелство е плашещо граничещо с паника Открих в мен едно голямо противоречие може би между логика /мислене/ и чувства и усещания. Логиката не е в състояние да отговори на много въпроси , а пълнотата на усещанията вече е сериозно нарушена. Това отне чувството за сигурност което имах и сериозно "разклати" увереността на това което правя , както и бъдещи планове. Определено не съм забравил наученото от нея до сега но липсата на потвърждение сериозно разклаща цялото ми "аз" Като човек съм доста неуверен което води до мнителност, и доста често е спирачка когато нещата не са "строго дефинирани" или "напълно видими". Тези противоречия както и някои други мои "качества" биха могли да ми попречат да продължа с ученето и да изгубя всичко до момента. Причината е в противоречията между логиката и чувствата.Би могло да има и друго което не съм открил още. Взимането на други учители е под въпрос поради няколко причини До сега не съм изоставял /замествал/ нито един приятел. Дори мислено.За мен е недопустимо. Мога да се обзаложа че тя не би го направила дори и след смъртта ми , дори да остане сама. Не съм достатъчно голям егоист за да направя това, дори и след време. Както вече написах дори да си взема друго кученце се опасявам че би могло вече да не е същото като отношение и разбиране. Случилото се би могло да затвори тази "врата" в мен. Аз съм израствал с тези животни, но едва наскоро започнах да ги разбирам толкова добре. Нещо повече - тя ме научи да разбирам по добре и хората. И за това не горя от ентусиазъм да остана единствено в техния кръг приятелство. Ако въобще може да се използва тази дума. Така че основното чувство е самота което генерира страх и паника. Докосването до спомените е много болезнено и почти невъзможно за момента. Междувременно забелязвам някои нови неща в мен . Това са лесна раздразнителност , нервност , особено към силни шумове , звуци Когато се събудя ставам мигновено , обличам се за 1 мин , правя кафе и и всичко това в рамките на 5-6 мин, като че ли бързам за някъде. Денят е сравнително поносим , ходим всеки ден го гробчето и , но вечерите продължават да са тежки . Понякога имам по 2-3 "атаки" и те ме карат да излизам навън. Лягам си определено със желание, защото така се изключвам от действителността , но и я сънувам понякога. Това е за момента Благодаря Ви

Здравейте отново д-р Първанов Дълго време мислих над това изречение , но не съм сигурен че го разбирам. Бихте ли разяснили малко повече. Неразбирането ми може би идва от това че не съм в състояние да взимам каквито и да е било решения в момента. Може би и това че всяко едно решение би променило статуквото , т.е страх от промяна. Трудно ми е да разбера какво всъщност става с мен . Светът като че ли се раздели на две. Този преди Бубка и този след това,. Във този втория като ли че категорично отказвам да вляза , и изглежда подсъзнателно отхвърлям всичко което ме тласка към него. Макар логически да съм наясно със всичко нещо в мен отказва да го признае и го отхвърля. Иска ми се последното което помня да е всичко преди онази дата на когато това се случи Благодаря Ви

Здравейте д-р Първанов Далече съм от мисълта че знам и съм подготвен за всичко Всъщност се оказва че това което знам е неприложимо , и само теоретично. Дори когато тя бе още с нас съм мислил за този момент , и още тогава не съм намирал решение за това как бих продължил след това и вече разбирах колко съществена част е тя за нас. Вие разбирате че за нас тя не бе само част от интериора, както много други хора възприемат, и другото неразбиране че "кученцето е с нас защото го храним" На мен ми трябваха много години да разбера тези същества ,но и до сега не съм намерил отговора защо са толкова всеотдайни към хората след като рядко получават разбиране. В момента взимането на друго кученце е неприложимо. Не само заради това че го считам за вид предателство, а и не съм сигурен че бих допуснал друго същество вече толкова близо , и тази връзка вече няма да има тази стойност. През годините и докато бяхме в България сме взимали кученца, бездомни , или като приемно семейство за определено време , но Бубка ревнуваше много, и се стараехме да не показваме това пред нея, Не приемаше с ентусиазъм присъствието на друг обект който разделяше нашето внимание с нея. Това го отчитам като грешка донякъде защото изградихме у нея едно много чувствително същество което от своя страна увеличи стреса и в последствие. Даваме си сметка че тя бе като "гръмоотвод" за отрицателната енергия която събирахме през деня , и нещо повече тя с радост правеше това. До голяма степен ние сме нейни длъжници , едва ли успявахме да даваме в същата степен това която тя даваше на нас. Като прагматичен човек няма на какво да се опра. Не вярвам на църквата въпреки че вярвам /виждам/ че има огромна територия която не познаваме , че няма нищо случайно , но вярата ми не може да се опре само на предположения. Някаква увереност че нещата "не са свършили" би ми дало силата да продължа в очакване на момента в който ще сме отново заедно. Буби бе едно спасително островче за нас където "бягахме" и получавахме спокойствие и разбиране. То бе място където ние можехме да сме нашето "аз" без да се притесняваме от субективни оценки , неразбиране , и самота.Сега сме сами "сред океана" и се чувстваме много сами и безпомощни. За много от нещата дори трудно се намират думи за да бъдат изразени. Опитах се да сложа за аватар нейна снимка, но това ме хвърли в паника когато погледнах снимките. А тя има хиляди. Благодаря за разбирането Поздрави

Това за което говориш е чувството ти за вина. Важно е да знаеш, че в твоето състояние тя е неизбежна, но е два вида - истинска и мнима. Ако за първата е необходимо време и изживяване, то за втората е нужно осъзнаване на нейната нереалност. Това може да се случи с преподреждане на настоящата "картина" : - Какво ти липсва сега, когато него вече го няма - има ли нещо което не ти липсва толкова много - напиши писмо, адресирано пожелание - с какви проблеми се сблъскваш сега - какви решения са възможни в този момент Здравейте Определено чувство на вина има. И то е в няколко посоки. Мисля че е истинска защото бе свързана с конкретни неща които пропуснах, недооцених и се предоверих. Все "качества" които не мога да си простя особено в този случай. ако говорим конкретно то трябваше да бъда по внимателен, мнителен и то за нещо което можеше и стана фатално. В случая Буби си отиде от вероятен сърдечен проблем който не бе открит дори след 3 прегледа , но за който имаше симптоми както по късно се изясни. Трябваше само да почета повече сам. И щях да прочета ако не се бях доверил. Ако не бях - опциите щяха да бъдат значително повече , от друга страна лечението което започнахме / с кортикостероид заради Асцит-а/ съвсем не бе подходящо при сърдечен проблем.Всички тези неща / а и още много/ разбрах когато вече бе много късно. Какво липсва когато вече Бубка я няма : - Усмивката и , радостта и да ни види, вечно търсещи внимание и разбиране очи , Обичта с която ни даряваше, усещане за присъствие,истинското непринудено приятелство типично за кучетата ,радостта от новия ден когато се събудя и видя очички които питат "днес на работа или на излет". Мотива който ми даваше да се боря с негативните и безчувствени явления в ежедневието си. Дори стойността и причината да се занимаваме с безсмислени неща в името на по стойностните и значими такива в бъдеще. Очите и които следяха моите и се опитваха да разберат как се чувствам и какво мисля.дори когато ходя да пуша на терасата се местеше така че да може да ме гледа през щорите Увереността която даваше че живота не се състои само в материалните неща и еснафско самоцелно съществуване. Енергията и любовта с която бе обградена и бе оценявана от нея с типичните си нейни критерии. Липсва ни водача който тя бе, и важните неща които тя ни научи да забелязваме и които пропускахме преди в забързаното ежедневие. Дори физически с ненатрапчивото си но силно присъствие което нямаше как да остане незабелязано. Още много много други неща които си отидоха с нея , и сега остана огромна празнота. Очевидно са били много. - има ли нещо което не ти липсва толкова много Много неща след нейната загуба загубиха "яркостта" си и значението. Не намирам нещо което да не ми липсва което да е свързано с Буби. - напиши писмо, адресирано пожелание Ако имам адресант бих написал писмо с молба да ми се даде шанс да мога да се погрижа правилно за нея.Дори за един ден повече. - с какви проблеми се сблъскваш сега Нежелание, липса на стимул да се занимавам с обичаните ежедневни неща.Апатия. Липса на концентрация , разсеяност , представа за изминало време. Липса на радост от нещата които обикновено предизвикваха радост. Редица въпроси свързани със смисъла и значението на живота и моето място в него. Подлагане на съмнение на някои от нещата които съм смятал за правилни до сега. Невъзможност /нежелание/ за планиране на бъдещето. Загуба на мотивацията да продължим по план - преместване на по добро място и по добра работа. Чувство на огромна загуба и празнота. - какви решения са възможни в този момент За момента не виждам реално приложими решения или такива които мога да приема. Чудо .. стига да бе възможно ... Поздрави ПП Физическото натоварване помага донякъде , но е само временно. Вечер обикновено е най тежко

Здравейте Благодаря за подробните разяснения Ще се опитам да спазя препоръките , макар че всяко излизане е свързано и със спомени , защото почти няма място където да не сме били заедно. Допреди това да се случи нищо не ме задържаше на това място , и чаках с нетърпение времето когато ще се приберем, но случилото се промени много нещата. Все още не виждам как мога да преодолея и факта че ще трябва да я "оставим" тук Това си е вид предателство което също не е приемливо което носи и допълнителни фактори. Аз не обичам да бягам. а да се боря, но в този случай борбата е предварително обречена на неуспех ... Благодаря за отделеното време

Здравейте Прочетох доста от темите за да намеря признаците на моя проблем, но като че ли не открих точно същото. За това си позволих да отворя нова тема с надеждата някои да ми даде мнение и съвет за справяне.Ако е възможно. Всичко започна със смъртта на нашето любимо кученце Буби на 21 Декември 2013. Тя почина съвсем внезапно въреки че 10 дни преди това бе на профилактичен преглед и никой не откри какъвто и да е проблем.Тя бе голяма част от нашия живот и ежедневие. Пълноправен член на семейството. С нея бяха свързани всички планове за в бъдеще както и всеки един отделен ден. Тъгата от загубата е огромна но се появиха и други проблеми които за момента изглеждат нерешими. Ще се опитам да бъда максимално обективен И до моментента не мога да приема/повярвам че това се е случило и живея като в някакъв сън , където очаквам да се събудя и всичко да си е по старому. Получавам пристъпи на паника, тъга , страх когато помисля че всъщност това е реалното. Особено това се усеща най силно вечер. 'Най силния пристъп е в 19:15 /като по часовник/ изгжелда че тогава това се е случило. Нямам представа за час, дата , ден от седмицата а когато погледна часовника се учудвам че вече е месец февруари. Забравям елементарни неща , най често ключовете от външната страна на вратата почти всеки път когато влизам , а това никога не ми се е случвало. Въпреки че когато отключвам си мисля да не забравя ключовете, и въпреки това ги забравям. Понякога се сещам за неща които е трябвало да направя по рано или предния ден, но съм забравил. Казвам си ще го направя днес, но отново забравям. В състояние на пристъп желанието ми е да изляза навън което често ме успокоява Паника предизвиква всяка вещ. място ,мисъл която е свързана с Буби. Не мога да погледна нито една нейна снимка без това да предизвика силна тъга и паника. Паника предизвиква и чувството на безпомощност, че не съм в състояние вече нищо да направя или да променя. Страха е свързан с почти всичко , с всяка една промяна , дори да вляза в банята или да отида до магазина. Често ми е студено въреки че околната темпертура си е постоянна. Ежедневието е като сън , нямам представа за времето, колко е часа , и всичко наоколо е като на кино и отделно от мен. Нямам желание за нищо освен да чета по форуми и да се опитввам да разбера какво всъщност се е случило с нея, и какво пропуснахме да направим. Свързах се с лекари където в диалог се опитвахме да разберем какво всъщност се е случило с нея , и докато чаках отговори това ми даваше някаква надежда и смисъл чувствах се по добре , но това вече приключи. Не остана почти нищо което да ме мотивира и да ми дава желание да продължа. До първата седмица след смъттра и бях някак си склонен да приема това което се случи , както и сега логически разбирам нещата , но не мога /отказвам/ да ги приема. Точно една седица след смъртта и имах ярко сънуване. Това стана след събуждане , но просто не исках още да ставам и затворих очи . Тогава се появиха ярки образи , съвсем релани . Не знам дали това бе точно сън защото чувах какво става около мен. Отворих очи и всичко това изчезна, но се появи отново когато ги затворих. И така 3 пъти. След този ден нещата определено се влошиха когато се прибави тази апатия , нежеланието да приема реалността и страха /паниката/ Единственото спокойно място което намирам е съня , но дори вече ме е страх да заспивам защото знам че пак ще се събудя сутринта като "опарен" и ще дойде следващия сив и безличен ден. И всичко това ще се повтаря и повтаря, както и че нищо вече няма да е същото. За това преди лягане взимам половин таблетка от 3 мг лексотан който помага да си легна без страх, но това едва ли е решение .. Пиша ви това тук защото живея извън България , и би било много трудно да обясня всичко това на местния език. Надявам се на някакъв съвет , помощ Ако имате някакви въпроси които биха могли да допълнят "картината" ще ви отговоря. Благодаря Ви