Багира

Ха! "И нека това ви вдъхнови за нови подвизи!" Действало много ободряващо, според авторката на "Нагоре по стълбата, която води надолу"!

Във филма са пропуснали да споменат за обратната страна на сбъдването на желанията, на моделирането на събитията. Не е много чудно. За цивилизация, в която се толерира идеята, че човек е щастлив, когато му се сбъдват желанията, или че е свободен-тогава, когато се случва това, което той си е наумил- не е чудно. Но при подходящо натрупване на последствия от сбъдването на желанията си имаме шанс да открием и обратната страна на медала. Що се отнася до активността- ако сме ние- ще продължим да жънем от плодовете за познаване на доброто и злото. Но това не се проумява лесно и изведнаж. Необходимо е да имаме търпение към себе си и другите. Азбуки, това имах предвид, когато говорех за опъващите се. Когато се задълбочим в "Аз да се смалявам, а другият да расте" (уви, написано е на авторитетно място, но дори е важно и вярно!) , мислиш ли, че "аз" винаги с радост приема идеята да се смалява? Подозирам, че не мирясва, докато не го смалят!

Считаш ли, че Екхарт е имал предвид лично теб? Трябва ли да се отчиташ за взетите от теб лично решения пред когото и да е? Полезно ли е да се забожда човек в една конкретика, която, очевидно, има само маркиращ и примерен характер? Толкова е точен Екхарт, посочвайки къде е проблемът с желанията на човека! Но част от този проблем е нежеланието и невъзможността на човешкото същество дори да го призане като такъв ... (я да взема да поясня, докато не е видял още някой- общо, и в частност- азбуки, личностно насочен намек- в числото на "опъващите се" поставям и себе си! Това е същностен проблем! )

Да ... Дидактика. Ако разровим достатъчно добре, ще открием и "Великата дидактика " на Коменски. И ще открием... че повече няма какво да се каже. Що се отнася до обучението по религия- може. Но когато е предмет- просто не е религия. И от желанието да се постави духовен намордник на децата ще остане само един намордник. както и да го наричаме- това е. Образованието у нас е такова, каквото е всичко останало. Напълно основателно може да не ни хареса. Дано да е достатъчно, та да започнем да се питаме "Защо?"! Само ще вметна, че за да се развие нещо у едно дете в процеса на образованието му, преди това трябва да се навие нещо ...

Майстер Екхарт, Речи за наставление (мой превод от руски език)- 14 в. "Където човек в послушание излиза от самия себе си, отрича се от себе си, именно там слиза в него Бог" В истинното послушание може да се открие не "Аз искам така, или иначе", "това, или онова"но само съвършено отричане на самия себе си. Затова най- добрата молитва на човека е не "Господи, дай ми това, или онова, самия себе си, или вечен живот! ", а само : =Господи, дари ми не нещо друго, а само това, което искаш Тии направи, Господи, така, както Ти желаеш! " " Хората казват: "Ей, ей, господине, аз искам да стоя в истината пред Бога и да имам това благоговение и примирение с него, каквото имат и другите хора, и аз искам с мен да се случи същото, или да бада и аз беден", или " няма да съм щастлив, ако не бъда еди къде си, или не постъпя еди как си! Трябва да живея в чужбина, или да се скитам, или да съм в манастир" Наистина,в тези теща навсякъде си ти самият и нищо друго! Това е своеволие, дори и сам да не съзнаваш това, или да не ти изглежда така. Никога не би възникнал в теб конфликт, който да не произхожда от своеволието, независимо, дали се вижда това, или не. А какво си мислим ние? Човек се оказва, че трябва да бяга от едно, да търси друго, да тича от едно място, от хора, от път, от община, от занятие- на друго. не е в това причината- че този път, или тези неща ти пречат, защото към нещата ти се отнасяш извратено. Затова почни от самия себе си! Наистина, ако отначало не избягаш от самия себе си, то където и да отидеш, където и да се хвърлиш, навсякъде ще се препъваш и срещаш раздори и така ще бъде винаги. Хората, които търсят покой във външните неща- било то места, начин на живот, в труд, чужбина, бедност, аскетизъм, колкото и велико да е - всичко това не дарява покой. Тези, които търсят така, търсят съвсем не там: колкото повече придобиват, толкова по- малко имат това, което търсят. Вървят като този, който е сбъркал пътя- колкото повече върви, толкова повече се отдалечава.

И кога? Също, къде?

Не намирам нищо. Не гледам. Ни наши, ни чужди. Отвреме- навреме- някой филм. Холмарк, Дискавъри, Мецо. По веднаж на 5-6 месеца. Обсебва. Масово. Внушава. Създава Матрица.

Наистина потребността да бъдем обичани е първична, изначална. Става егоистична, поради човешката отделеност от Бога. Понеже това е его- действие (отделянето), всичко, което след това прави човек, е егоистично. което не значи, че принципно няма и друг вариант. За едно неегоцентрично същество със сигурност има друг вариант. Но ние явно не спадаме към тази група. Така че и любовта и потребността да бъдем обичани са егоистични. Поради същата причина и имаме проблеми с исканията си. Не знаем какво искаме. Защото сме отделени. Ако не сме отделени, може би няма да има нужда от понятие "искам".

Изключваш ли необикновени варианти?

Може ли човек да затъне в сивота и поради това да не иска да мърда оттам? Може, разбира се. Това е толкова добре познат феномен! Със сивотата, с мръсотията и с тъгата така се свиква, че ако някой рече да подсеща, че всъщност може и по- добре, по- чисто, по-весело да е, затъналият приема твърдението му като агресия и реагира от бурно по- бурно. Неадекватно бурната реакция е един косвен показател, че нещата наистина не са наред. И че има вътрешно гласче, което е споменавало на затъналия същото. И при среща на слабо вътрешно собствено трептенийце с незначително външно трептенийце със същата честота, се получава резонанс. Човек с всичко от този свят може да се отклони. И го прави. И всичко, което човек прави, може да бъде част от пътя, въплътяването му. И това прави, При едно единствено условие, разбира се. Че има какво да се въплътява. О, наистина е абсурдно! Но това, за което говоря, не е на това махало. Изобщо не е на махало. Правилният отговор не е в единия, или в другия край на люлеенето на махалото. Не е и в равновесната точка. Истински правилният отговор е извън махалата изобщо. (имам предвид концепцията и терминологията на Вадим Зеланд). Като така, явно е, че за вървенето по Пътя е необходим и личен опит (както от всички предишни инкарнации, така и от настоящата), също и малко обучение. Естествено, обучение, което подминава собственото преживяване не е полезно с нищо друго, освен с това, да се убедим безвъзвратно да го избягваме. В процеса на обучение е необходимо и още нещо, уви, съществено е, но не му е тук мястото да бъде казано. Тия, дето не щат да се обучават ... може да бъдат определени като необучаеми ... Не е категорията, към която се стремя, макар да ми се случва да открия, че би трябвало в по- голяма степен да бъда обучаема.

Много е важно да се радваме на пътя. Но е възможно да се радваме и изобщо да нямаме нито желание, нито намерение да вървим накъдето и да е. И защо да вървим, ако ни е толкова хубаво! И наистина е важно да знаем какво искаме. Ако е да приличаме на Учителите- ще приличаме, повече, или по- малко. А това ли е, което искаме? Струва ли си да искаме това? Ах, не случайно има толкова много приказки, в които главния герой получава правото да си пожелае три желания, и те ще бъдат изпълнени! И обикновено главния герой не пожелава много разумни неща. Наистина е важен собствения опит, но нали не се предполага всеки човек да преживява цялата човешка история? Все пак, има и процес на обучение ... Само че трябва човек да разбере, че иска и процеса на обучение ... А виж, това откритие вече действително става единствено и само на базата на личен опит!

Виждам поне две възможности за задавщия си този въпрос: 1. Да измине съвсем същия път на откривателство сам, за колкото време му е необходимо и да открие същото; 2. Да използва откритото вече от Буда и тогава му остава само да поеме по Благородния Осморен Път Що се отнася до методиките за получаване на каквото искаме- има много добри сред тях, но пък най- големият проблем на човека е не, че не се случва каквото иска, а че му се случва, каквото иска... Но това спада към първата възможност.

Да не искаме е добре. Но не става с "трябва". Искането и получаването са си пътя на страданието. Както е известно, според Четирите Благородни Истини на Буда : 1. Съществуването във феноменалния свят е неотделимо от страданието и скръбта. 2. Причината за страданието е желанието за съществуване във феноменалната вселена. 3. Прекратяване на страданието се постига чрез изкореняване на желанието за феноменално съществуване. 4. Пътят към прекратяване на страданието е Благородния Осморен Път.

Много интересно! Темата не е съвършено нова. Преди време излезе на руски (и из интернет я има) , а след това и на български, книгата на Хилда Кларк- "Неизлечимых болезней нет". Споменах за авторката и за метода и в една тема "8 херца", но в друг контекст. Изследвания с резонанси на електромагнитни вълни с високи (спрямо звуковите) честоти са правени още през 20-те, 30-те години в САЩ. може би поради световната конспирация против здравето изследванията са спряни (обаче след доста впечатляващи резултати! ) , някои лаборатории са унищожени, някои изследователи- тайнствено позагинали, някои научни колективи- старателно разбити (за утеха на тези, които считат, че такива безобразия стават само у нас). Апаратите, които стават и за диагностика и за лечение наистина се произвеждат и продават с голям успех в Русия. Ние вкъщи си направихме такъв апарат по схемата на Хилда Кларк, но нямам сериозни резултати- нито положителни, нито отрицателни. Ще чакам по- сериозни изследователи от мен да си кажат думата!

Даже не че трябва, а изобщо нямат смисъл извън дълбоката символика. Но ето, виж какво си написала: "все още като жива душа"- тук вече няма алегория. Има конкретика. Какво става след това? Вече не е жива душа. Еволюция? Да? Да, това е мнението на Мариана Везнева. От него следват изводи, с които считам, че действителността не се съгласува. Това ми прилича повече на сладка приспивна песен на изгубилия корените си разум, заел място, което не бива да заема. Между другото, в Библията не се споменава човекът да вкусил от плодовете на живота. А скритите сили в човека не са толкова скрити. По- скоро приличат на далечен спомен за нещо друго, което е имало друго предназначение и е атрофирало. А който вкуси от дървото за познаване на доброто и злото- просто се среща с тях, познава ги. Става част от тях. И "бездруго умира". Що се отнася до моралните устои- нима съвременните оръжия за химическо, бактериологично, генетично, ядрено и др. унищожения говорят за еволюция ? Несъмнено се развиват, и посоката е несъмнена... Кое е съмнително? Защо е необходима приспивна песен? Какво носи будността? Какво говори?

И аз считам така. Материята ще да е нещо по- общо от това, което познаваме като физически свят. Освен това дори и него не познаваме в цялата му пълнота. Но полюсна неделимост ( а равнопоставеност?) означава проява на нещо трето. За духа се досещаме. Но за нещо отвъд него- не. По- скоро физическия свят с неговите полярности е проява на духовния. Отношението дух- материя не би трябвало да се обяснява с нашите полюсни представи. С други представи. Обаче в тях май забравя основата си. Цикличността на изграждането на телата не помага за освобождаването от забравата, а я подпомага. Тогава наистина може да се окаже, че тя не е необходима. Обаче е факт. Считам, че той означава нещо друго, сам по себе си не доказва своята задължителност и необходимост. Ако предположим, че участието в циклите на раждането и смъртта (което оприличаваме на инструмент на еволюцията, но по- скоро не е, поне, ако се съди по развитието на човешкото същество в обозрим интервал от време) не е задължително, това би трябвало да означава, че е възможно развитие извън тях. Какво може да ни послужи за опора в тази теза? Виждам следните основания:1. В Библията се говори за божии синове. И това не са хората. 2. Да допуснем, че инволюцията (като слизане във физическия свят) и след това- еволюцията (като излизане от него) наистина са необходим етап. Какво ще се случи след изизането от физическия свят? Ще спре развитието? Ще пребиваваме във вечно блаженство и съвършенство? Не изглежда нито блажено, нито сериозно! 3. Събитията в райската градина, описани в Битие, по- скоро говорят за възможност за живот и развитие на човешкото същество (не това, което сега познаваме) в друго състояние. Но то има право на избор. И в резултат от този избор може да се появи този вариант на развитие- инволюция- еволюция. При това е гарантирана инволюцията, а еволюцията отново е възможност. Която не е автоматично задължителна. А Беа Нади в "Приказки за богове" дава още едно тълкуване: няма смисъл този цикъл, някой се забавлява така...

Всъщност не може да се счита, че у нас имаме добра представа от това, как е при йога. За съжаление. Но тук виждам едно много хубаво тълкуване на въпроса за инволюцията и еволюцията. Да си призная, не бях срещала такова тълкуване при моите занимания с йога. Но пък е много близко до сегашните ми представи за това. По- разпространения възглед наистина е, че едно слизане на духа в материята е необходимо. После би трябвало да има издигане нагоре. Дали е в посока излизане от материята? Но тогава защо изобщо е необходимо слизането? Не може ли да има развитие без такова слизане (инволюция) в материята? Защото сякаш нищо от нашия живот не ни подсказва, че от подобно слизане се получава реално развитие (освен някакво не много умно упорство). Иначе няма как да си обясним това, което се случва на нашата планета. Не е ясен и призивът за "завръщане", който наистина само много предубеден човек няма да види в почти всички "сериозни" духовни учения, религии. Дори самата дума "религия" говори за възстановяване на връзка (която някъде по "трасето" се е изгубила) . Но призивът го има. Ако инволюцията и еволюцията са циклични процеси, и няма нищо друго извън тях- това е ужасно бесмислено. Повече ми харесва хипотезата, че е възможно развитие извън тази цикличност. Така това, което наричаме материя е нещо като капан за духа. Той трябва да се освободи от него. Да се завърне там, откъдето е произлязъл. А не да се развива вътре в материята, или да я развива самата нея. Как се е озовал в материята? Дали не можем да намерим отговор на този въпрос в мита за Нарцис?

Кухнята (втори откъс от "Рила, когато проговори") Обичах да навестявам кухнята. Не само защото около казаните е топло и уютно, въпреки пушека, който никога не улучва комина и дълго се върти на едри кълба из кухнята, въпреки големите дъждовни капки, които намират пролуки през плочите на покрива и улучват точно врата на посетителя в самата минута, когато вън дъждът е спрял. Не само защото тук можеш да намериш най- голямото богатство на планината- едно канче топла вода. Не. Който познава живота на тия хора тук и се е вживял в него, лесно разбира притегателната сила на тая опушена каменна сграда. Последния път, когато ходих в кухнята, валеше дъжд. Въздухът и земята бяха нагизнали от влага. Галошите ми едва задържаха нашествието на водата от всички страни. В самата кухня беше малко кално- трябваше да стъпвам по плочите. Бяха дежурни добрите познати А, Б, В, Г, и Ж, а дядо Благо носеше вода с лодката. Водата беше вече донесена и се грееше в големия казан. Чайниците клокочеха. Основата на трапезата на тоя ден беше зеле. В единия ъгъл беше стоварена цяла грамада зелки. Трябваше да се очистят горните листа, да се очистят кочаните и да се накълцат. Готвеше се обяд за триста души здрави хора, на които никога не липсваше апетит. Всичко в кухнята беше в движение: ножове, ръце и уста. Отначало, докато се започне работа, се водеха оживени разговори. После нямаше какво да се приказва. Започнаха песните. Изпяха се един подир друг всичките куплети на първата песен от песнопойката – “Зора се чудна зазорява”, с всичките възможни повторения. После се навлезе в сериозната гама на песента- “Ще се развеселя”, после- “Напред да ходим смело”, после- “На учителя покорен” и така нататък. Не се достигна даже до песента “При извора”, когато всичкото зеле беше вече очистено, нарязано, влязло в казаните и наполовина сварено. Идваха, разбира се, и братя. Те не вършеха нищо полезно. Само слушаха, пъхнали ръце в джобовете, грееха се на огъня и тук-там поддържаха песента с някоя и друга басова нота. Минути и часове вървяха, към зелето бяха прибавени и картофи, музикално очистени при помощта на втората част на песнопойката. Ако бих бил малко повечко вярващ, бих почти повярвал, че това е магията на тихото озарение, любовта и радостта, които се примесват при готвенето и.

По страшна от смъртта е причината за нея! Самата смърт е следствие. Разбира се, под причина нямам предвид начина, или оръдието, чрез която се случва смъртта. Причината за самото явление.

"Еднообразието убива човешкия дух, а разнообразието го повдига и оживява. Убийствено е за човека да повтаря едно и също нещо много пъти. Коприненият конец

Това е един чудесен въпрос! Отдавна очаквах някой да го зададе, защото естественото му място е именно тук, в този форум. Отдавна се канех и да направя един паралел. Обаче това не е лесна работа, та нищо чудно, че никой не го задава, че после трябва и да му се търси отговор... А отговорът може да не искаме да го получим ... Излезе сега една много хубава книга на Влад Пашов- "Богомилството. Път на съвършените." Всъщност това е първата книга, която ми попада, като за богомилството се говори сравнително "отвътре" . Богомилството е всичко друго, освен социално движение. Но то е неудобно за тези, които не изпитват тежнение към него. Защото нещо в тях знае, къде е истината и каква е. Но те се плашат от това нещо. И полагат всички усилия то да не звучи, да бъде заглушено. Затова е яростната истерия да бъде заличено с много усилия и кръв нещо, което по всякакъв начин трябва да престане да изобличава, да сочи, да говори без думи, да зове ... Богомилството може да бъде разбрано правилно и достатъчно дълбоко само от гледна точка на идеята за Универсално учение, съпътстващо човечеството от зората на съществуването и развитието му. Учението на Беинса Дуно - Учителя Петър Дънов- също.

(това е откъс от книгата "Рила, когато проговори", написана от автор с псевдоним Орион. Това е псевдоним на д-р Стефан Кадиев, мой дядо) Беше зимен ден, когато отидох при него. Навалялият от преди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа. Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на "Шестдесет и шест" (Къщичката на ул. Опълченска" №66 - бел. е на Багира) Той говореше от прозореца своята "беседа". Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се подскача от крак на крак, за да не се измръзне. Над всичко изпъкваше неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец. Ставаше тихо чудо. Душата се откъсваше от самия мен и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място.Там, пред моите нозе, минаваха на върволици 7 египетски царе, принцеси, оживяли мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно изглеждаше естествено и красиво:широк, величествен живот в милиарди ликове. И сред този живот, стояхме ние, хората, пробудени, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно къде и устремени към непозната цел. Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на неизброимата чудна реалност, от която сме частички. Сред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и самия аз- беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолюбив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще. Когато го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка; светлината на някакво странно проумяване. някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение към цялата загадка на живота заедно с всичките му противоречия. Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сърцето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствах по- рано, на засмени доброжелатели. Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост. Това беше преди много години. Аз живеех и работех, проучвах живота, сравнявах и мислех. И всякога, когато наближавах потока на неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най- голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най- дълбоките и бездни от изобилна, слънчева светлина. При всички случаи на живота, когато наближавах към него, аз чувствах свобода и подем. ............ По- рано Учителят разгъваше палатката си до големия камък край второто езеро. Тая година палатката му беше горе на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. От там лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене. Като шума на морето, морето на живота, шумящо пред нозете му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му.

Марк 1:3 "Глас на един, който вика в пустинята: Пригответе пътя за Господа, Прави направете пътеките за Него". Пътят... Един мистериозен автор от миналото- Аполониус от Тиана описва един странен, тайнствен път, състоящ се от дванадесет стъпки- "часа" в почти напълно "заключената" си творба "Никтемерон". В първият: "В единство демоните пеят, възхваляват бога; те изгубват своята хитрост и своя гняв". Но първо човек трябва да тръгне. А после ... има още единадесет часа...

Напълно съм съгласна. Но проблемът е кой да извърши тази радикална промяна, какво е участието на личността в нея.

Съкращаването на учителски места е най- малкият ни кахър.Истерията с детските градини в училище принципно не може да се повтори. Но това, че стандартът на българския учител остана все така мизерен, все по- малкото читави хора остават, които желаят да работят като учители; недостатъчно подготвеното преминаване на делегирани бюджети, което поставя под въпрос оцеляването на училища с по- малко от 500 деца, продължаващата деформация и профанизация на учебните планове, при това - под благовиден предлог за реформа, която наистина е необходима, само дето все не я уцелваме, това са много по- страшни неща. Само да се опитате да научите физика, химия, или математика по новите програми, от новите учебници, о, какви изживявания ви очакват! А срещата след 10-15 години с деца, които са имали единия срок 1 час музика и изобразително изкуство, а другия- два часа ще бъде повече от вълнуваща! Е, може и да не са така драматични нещата, но не защото имаме държавна политика в тази посока, а въпреки нея. Моля да ме извините за мрачния тон. Исках само да кажа, че съкращаването на учители наистина не е съществена беда.