Багира

Не само, че прилича, ами и си е точно така. Ние с волята си правим, или неправим. Тоест - да бъде моята воля. А нали трябваше нещо друго да бъде ... Що се отнася до липсата и наличието на свободна воля у човеците ... Учителя е казал, че човек може да прави каквото си иска ... Но после идва каквото следва. Ето едно специфично за човека съчетание на свободна воля и пълна липса на такава. Напълно е възможно бързо да пожелаем нещо и дори и да стане бърже. Последствията се разгръщат в доста по- голям интервал от време. Няма да посмея да попитам не се ли сещате за такива неща. Вярвам, че ще се сетите ... бързо! Между другото, нашите мнения не са на хора, които считат, че са се добрали до Истината. А на хора, които съзнават, че са доста по- далеч от нея, отколкото биха искали. И като такива считат, че колкото повече хора прозрат поне положението, в което са, толкова по- бърже това положение може да се промени. Що се отнася до съвпадането на висшия аз с вътрешния човек въпросът е много интересн и не бих искала да свърши обсъждането му тук. Като едно продължение ще предложа един откъс от "Фауст" на Гьоте, преди малко ми попадна: "Съзнал един-единствен порив о, никога ти другия недей познава! Две души живеят, ах, в мойта гръд – и всяка иска от другата да се отлъчи. Едната с любовна сласт за света се хваща и корени дълбоко в него впива. А другата – от прахта мъчително въздига се към селенията висши на Отца!"

Проблемът с думите е, че човек предполага, че те служат за разбирателство, но практиката показва, че от тях се поражда неразбирателство. По най- различни причини, но не на последно място е и причината, че когато говорим за висшето в човека, за безсмъртното, просто не можем да си го представим. Нашите понятия нямат нищо общо с него. Затова Иисус все го уподобява на познати на учениците му неща. И те са все различни. Нито в един израз не казва какво това безсмъртно в човека е. Но навсякъде казва: "е като..." . Затова различни изказвания на един и същ учител, а още повече - на различни учители, изглеждат противоречиви. В същото време се отнасят до едно и също нещо. Така на места Учителя говори за висш аз (някои виждат акцента върху аз- а, за съжаление) но на други места недвусмислено говори за висшето в човека, или за "вътрешния човек" . И от никъде не следва, че това е висше азово самосъзнание. Има един проблем. За да се откажеш от нещо, все пак трябва да го имаш първоначално. Само една изградена личност, в цялата си пълнота, може да извърши процеса на трансформация, за който говори Учителя. С развитите и максимално здрави физическо и всички останали тела. Така че ако някой е твърде смачкан и нечувстваш се личност, все пак може би първо трябва да се почувства личност. Но ако остане с тези си тела и само с тях, ако остане опиянен от усещането си за азова личност ... тежко му и горко! Може да ги развива колкото си ще, да достига до неизмерими висоти вътре в тях, ще си остане клет затворник! Макс Хайндел обръща специално внимание, че всяко тяло си има предназначение. За връзката с Твореца четворната личност (физическо, етерно, астрално и ментално тяло) няма инструмент. Няма нужното тяло. Нужно е още едно, друго тяло. То не може да бъде изградено от градивните елементи на този свят . И съвременният човек го няма. Нито с висшите си, нито с нисшите си компоненти. Станимир, има много сравнително безсмъртни неща, и те никак не са Божествени. Не се ли сещаш поне за едно? Но как е възможно да има неща, които не са Божествени? Много просто. Като пожелаят да се отделят. Веднага стават отделени. Всъщност те са смъртни. Но няма проблем, да удължават живота си, колкото искат. Как? Пак не е особено сложно - за сметка на други. И ако си спомним, че в нашия свят всички същества живеят за сметка на други ... И сега ли не се сещате какво означава това? В заключение ще кажа, че може само да бъде благодарен на Съдбата този, който все пак не успее да се свърже с висшия си аз . Макар че ако би се свързал, в следващия си живот би бил много сигурен какво да не прави. Ако е вярно, че преражданията са инструмент в ръцете на еволюцията.

Ах, какви капани поставят думите ... Не може да има Истина, където е аз. Всичко пак опира до това, познаваме ли себе си. Като не познаваме себе си, като не знаем какво сме, и в храма не можем да влезем. И да влезем, все едно, че сме отвън. Защо считаме, че всичко, което е безсмъртно в човека е божествено? Не си ли спомняме чудната приказка на Горки за Данко? Големият злодей Лара е наказан с ... вечна смърт ... хем не е жив, хем това трае вечно ... Ако предположим, че човек има смъртна част (това е безспорно и го знаем всички) и безсмъртна част (това е по- малко безспорно, но поне по- голямата част от тези, които влизат тук считат, че е така) въпросът е каква е тази безсмъртна част. Несъмнено опитностите и кармичните силови линии, по които се гради съдбата на следващата смъртна част се запазват някъде. В част, която не се разпада както смъртната част. Тази безсмъртна част е взела решението "Да бъде Моята воля!" и се гордее и до ден днешен с това! Утешава се, като си казва една Господня молитва, ама така, с половин уста, че да не вземе и да стане ... Тя се моли уж, но подсказва на вездесъщия Творец какво да направи ... Тя без никакво съмнение има азово самосъзнание. Но тя си се върти в кръга на раждане и смърт на това, което създава. Бесмъртно създава смъртни работи. Нищо не може да я отклони от странната радост от този мъчителен и прекалено вечен кръговрат. Освен ... да прозре горчивината на битието си. А някъде там, в центъра на това клето самозатворило се същество има наистина още нещо, безсмъртно. Но то не е азово. Само че няма думата. Спи. То трябва да се пробуди. То трябва да порасне. Само то може да бъде разпознато от Бога. Другите части на човешкото същество не могат. Така, както нашите човешки очи не виждат нито ултравиолетовата светлина, нито гама лъчите. От което съвсем не следва, че такива лъчи няма. И ако е много лесно да се удавим в много термини, учения, учители, уши ... то все пак имаме и шанса да чуем съвсем простите думи на Йоан Предтеча: Йоан 3:30 Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам. Как можем да го следваме? Ами има и Път и Истина и Живот, има и пример! Въпросът е дали има очи да го видят и крака, да го изминат! Ама ... Има време за всичко. Само дето ... понякога времето за някои смъртни компоненти свършва. Както са установили атлантите.

В цитата съм подчертала конкретни изрази, които, според мен, правят паралел между висшето в човек и Бог. За да стигнем до Бог, няма как да не минем през Висшето Аз. Колкото до задачите, които Учителят посочва в беседата по темата, една от тях е вътрешното пречистване на мисли и чувства. Друга задача или по-точно условие за връзката е изпитването на благодарност и радост. А самата връзка ще донесе знанието, което ни е нужно за правилното разбиране на живота. "Едно от условията за възстановяване на вътрешната връзка с Бога е благодарността........... И тъй, днешния ден ще посветим на мисълта, че ние сме направени по образ и подобие Божие, Който ни е дал власт над по-нискостоящите от нас същества. Това се отнася до вътрешния човек, до Божественото у него. Благодарите ли на Бога, давате предимство на Божественото у вас, всичките ви желания ще се постигнат. Не признавате ли реда, по който светът е създаден, нищо не можете да постигнете. И религиозните, и учените хора трябва да вървят по пътя, който Бог е определил. Бог създаде света, но още не го е завършил."- пак там Исках да съкратя нещо от цитата, но просто не виждам какво. Много е хубав и много точен! Остава да го прочетем под малко по- различен ъгъл. Няма как да не минем през Висшето аз. Ще минем. Ще минем, няма да останем! Не то ни трябва, не то - развито, защото нещо друго е "навито" и трябва да се развие - вътрешния човек! Той е,който е създаден по Божий образ и подобие. И всъщност ние не можем да го развием. Защото нито Го познаваме, нито знаем как да го развием. Но това не е и наша работа. Нашата работа е да дадем предимство на Божественото у нас. Както е призовавал Йоан Предтеча - да сторим прави пътищата Божии. Светът не е завършен. И човешкото същество също не е завършено. Въпросът е да се започне работата от правилна отправна точка. От Вътрешния човек. В различни времена е наричан различно: Божието царство - което е в нас, Иисус в нас, скъпоценност в лотосовия цвят, спяща розова пъпкаq спящ атом, праатом и много други. Дали Вътрешния човек следва да бъде разглеждан като висш аз? Ако Учението на Буда е истинно - не. Където има аз - няма Истина. Където има Истина - няма аз. Приемам безрезервно предложението на Станимир и няма да говоря повече за Висш аз. Щом е аз- не е кой знае колко висш. А и да е много висш, няма отношение към Божественото, към вътрешния човек.

Ето две задачки. Едната е да открием смисъла на живота. Другата - как да го постигнем, изпълним реализираме. И понеже не за пръв път се изправяме и пред двете, и понеже не само ние се изправяме, а някои даже и са намерили отговорите, нека да видим какво казват тези, които са намерили. Не че и ние ще намерим същото, най -малкото може да не искаме, но да знаем поне ... В тази бесада са поставени задачите. Точно и ясно. с това половината от работата е свършена. Остава точно другата половина. Намирането на отговора. Обаче това е индивидуално. Това е самостоятелната работа, която всеки от нас трябва да свърши. И ние запретваме ръкави, тръгваме отново и отново. Не се замисляме защо точно отново и отново. Та ако успеем и един път, ще бъде ли необходимо да е отново и отново?!? Какво изпущаме? Дали не е това? Йоан 14:6 Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. И така, оказва се - че НЕ АЗ. Хем аз, но всъщност - не аз. В глава 12 , стих 17 на Евангелието на Буда, публикувано през 1894 г. от Пол Карус, се казва: "There is self and there is truth. Where self is, truth is not. Where truth is, self is not. Self is the fleeting error of samsara;" "Има аз и има истината. Където е аз - истината не е.Където е истината не е аз-ът Себето е мимолетна грешка в самсара" Тогава остава да открием към каква висша същност призовава Учителя да се върнем. Обаче това се оказва трети въпрос. Нека да е за друг път.

Бе хубава ти е играта на думи! Не е ли достатъчно, че тук я оценяват? Със вяра, или без вяра, изглежда това е предназначението на човешкото същество да се завърне в Божествения свят. Което не значи, че се е разбързало за там . Но пък останалите задачи са съвсем безсмислени без тази.

Да, това имам предвид! Абсолютно! Що се отнася до лютивината ... Закачката ти е хубава! Но, разбира се, това са представи от нашия свят. Значи - не вървят за Там.

Той достижим ли е ? Бих добавила : Достижим ли е от нас в този вид? Дали доброто и злото са условия за достигане до Абсолюта? Ами ако доброто и злото са точно в обратна посока? Та който познава доброто и злото ВЕЧЕ няма връзка с Абсолюта ... Тоест - който се среща с доброто и злото се среща със знак, че на този път няма да срещне Абсолюта.

Това ми хареса много! Този поглед върху нещата поставя всичко на своето място! В книгата си "Езотеричното християнство" Ани Безант дава подобна картина - религиите са прозорци към една много по- голяма от нашите представи действителност. Има различни прозорци ... Затова има и различни религии- дават различни гледни точки.но това, към което гледат, не е различно, нито пък е временно. Временни са прозорците и гледащите през тях. А някои и изобщо нямат потребност да гледат през прозорци. Това ни най- малко не променя тази действителност . Така, ако съумеем да видим нещо от това Едно, нищо чудно и други преди нас, също и след нас, да са го видяли. И нищо чудно да са видяли и други неща, които сега и през този прозорец ние не виждаме. Въпрос на прозорец ... А какво би станало ако няма стена, на която да има нужда да има прозорци? В тази посока на размишления можем да говорим за Универсално учение, което е учение за това Едно и за връзката на човека с Него. И затова то не може да бъде нито записано, нито изказано с думи от един на друг човек. Предават се само маркери, пътеводни знаци. Въпреки това и Едното и Учението са съвсем реално съществуващи. Указателите са достатъчни. Стига ... някак да бъдат премахнати стените. (веднага мислено виждам линк към темата за висшия аз ... Защо ли ... )

Представата за свят, в който няма развитие е наистина една лентяйска представа. Но тя си е ... на лентяите. Какво развитие е възможно , ако "развиващият се " е отделен от фундаменталните закони, от фундаменталното Познание? Всъщност - виждаме какво. Мислим си, че е развитие. А то ... Самсара.

Ако това е така, не разбирам с какво би могло да бъде по- различно Божието царство. И тогава делото на Иисус Христос е нещо като работа на туристическа агенция. Някой ни призовава да попрескочим до още един остров, малко по- различен от нашия. Но не считам, че е така. Неотделимите противоположности на мен ми говорят за друго движение, чиято проява те са. Животът се дължи не на противоположностите, а на движението зад тях. Не зная, дали противоположностите са навсякъде в проявения свят. Това е много интересен въпрос. Нека бъдем искрени и да си признаем, че всъщност ... не знаем. А не, че няма. Последното твърдение се прави по силата на логиката на граховите зърна в шушулката, както с много любов и хумор ги описва Андерсен в известаната приказка. При всички случаи, с противоположности, или без, коренът на злото е отделеността от основните "природни" закони, от Познанието за Твореца и за липсата на връзка с цялото Творение, както и с Твореца. Така се казва и н Библията: Осия, гл.4: 6 Людете Ми загинаха от нямане знание; Понеже ти отхвърли знанието, То и Аз отхвърлих тебе да Ми не свещенодействуваш; Понеже ти забрави закона на твоя Бог, То и Аз ще забравя твоите чада."

Ако става дума за една долна земя, откъдето излизат отвреме - навреме разни лами, ясно е, че за любов, доброта и любовни връзки не може и дума да става, освен ... по някакъв ламски начин. А ако става дума за любов, доброта и желание за помощ ... нещата са други. Оттам не ще да идват лами, обаче. Ако принципно може да има свят, в който на другия край на любовта да не стои непоклатимо омразата, на другия край на добротата да не стои жестокостта и т.н., то този свят е несъмнено отделен от света на полярностите. Тъй като е принципно невъзможно да съберем едно снопче от хубави полярности в нашия свят, като се изолираме от другите им краища, ясно е, че освобождаването от "лошите" полярности е възможно само и единствено като освобождаване изобщо от полярностите. Преодоляване на отделеността. Към това зове и учението за завръщане към Божието царство. Което не е нито горната, нито долната земя.

Древни са българските корени. Много древни. Далеч назад, преди гръцката митология ... Може и спомени да имаме. не от райове и адове, а от различни светове. Невероятна е дълбочината на българските народни приказки. И може да се разбира толкова по- добре, колкото по - не се опитваме да окалъпим тълкуването им, а се оставим на течението на необятната им мъдрост да ни води. Представата за рай е ад е доста ... очовечена представа. И елементарна. Опростява нещата. Но ако си представим, че някъде, близо до нашия свят, не много различно от него, има един друг свят, от който доста добре ни наблюдават, макар и да не подозираме за това, и понякога идват при нас, и използват някои от нещата, които създаваме ... че има тънко пътче между тези два свята ... че съществата, които обитават този съседен свят, знаят малко повече от нас, познават в по- голяма степен тънките нишки на битието от нас и в по- голяма степен го контролирот ... Само че не са съществено по-различни от нас, например- също са смъртни, но по малко по- сложен начин ... Да ... може да открием интересни предупреждения в приказките. Интересното е, че ако се развие точно тази идея, всъщност, нямаме работа на долната земя. А на горната е почти същото. Нашето място ще да е другаде.

Боя се, че това е едно очовечаване на нещо, което е надчовешко. Приписваме му качества и стремежи, които са характерни за нас, хората. Може би за да заглушим огромното безпокойство, което предизвиква в нас подозрението, че има такива неща. В старите български приказки се говори за Горна и Долна земя. че един юнак може да мине от едната в другата. И има разни юначества да извърши. Те си живеят отделно, отвреме навреме имат и някакви действия, взаимодействия. Но като цяло са отделени. В християнските представи се говори за "този свят" и за Божието царство. Говори се за светлина, която свети в тъмнината, но тъмнината не я познава ... При това отделеността и я има, и я няма, защото царството Божие е в нас. И нищо друго не е по- близо до нас. И въпреки това ... сме отделени . Тъмнината си живее сама за себе си. И нарича някои неща в себе си светлина. Парадоксалното е, че в нея наистина има Светлина. Но не е тази, която тя сама вижда.

Мисля, че зад нея може да се открият общи закономерности. Те са малко страшнички, но като ги прозре човек, това му носи единственото спокойно спокойствие. Това се вижда, ако се замислим не зедната, или другата крайност, а за общото между тях. Общото е отхвърлянето. Дали човек ще отхърли семейството, като една от формите на най- близък досег със света, или дори и света, все едно, става дума за отхвърляне. На съществуването на човека, такова, каквото е сега. Семейството, света, образователната система, културата, обществената структура и т. н. Не го ли виждаме в поведението на т.нар. млади хора? На децата? В себе си? Нека, нека да мислим, защо отхвърляме, какво отхвърляме, към какво се стремим, като отхвърляме ...

Обръщението ти не е към мен, но пък като член на компания ... Всъщност, като гледам, броят на членовете е около 3. Но Интересното е, че Кристиян явно е стигнал до същите изводи, до които стигаме ние с Венци по съвършено различен път. По принцип това може да е критерий за истинност. Ще се измъкна елегантно, като обърна внимание, че темата е за висшия аз, а не за измъкването от лапите му. То си има начини и те са описани на много места, стига човек да иска да ги види. Обаче това е втори въпрос. Първият е какво да разбираме под висш аз, дали търсещият единение с Твореца странник следва да се свързва с него и какво би последвало от това. Защото ако считаме, че връзката с висшия аз е път към извисяване и развитие, защо изобщо да говорим за това, как да се спасяваме от него. Ще се задоволя само да кажа, че човек не може да бъде убеден във фаталността на такава връзка. Хорове от гласове пеят за точно обратното. Но може сам да се убеди. Има късмет и е благословен ако все още му остане друг ход. Абсолютно вярно е, че нещо като призив - "Да обърнем гръб на илюзорнните осезаеми и не толкова осезаеми засега неща" неща звучи кухо. Човек както и да се върти, пусти илюзии, все пред него се оказват. Точно затова толкова се очудвам, че хората повтарят отново и отново тези безплодни опити и наричат това духовно развитие. Какво може да ни измъкне от този кръг ... Трупане на достатъчно горчиви опитности, за да имаме готовността да се разделим с всичките тях накуп, пожелаване от дълбините на цялото същество помощ ... Но след това ... разпознаването и приемането и. Нима християнството се свежда до ядене на козунаци по Великден, палене на някоя и друга свещичка, евентуално - минаване под венчило в църква, ядене на череши по черешова задушница и т.н.? Ами ако не е само това - ето - и Път, и Истина и Живот ... Уви. Живото християнство не е отлично познаване и спазване на набор от ритуали, набор от литература. И следването на учението на Учителя не е само отлично познаване на беседите, размисли върху тях, спазване на съветите, участие в Паневритмия. Всичко това има една невидима, почти недоловима, но много съществена страна. Но за нея ... в подходяща тема. Не мога да претендирам, че зная истината и истинното поведение, или правилния път за себереализация. Но мога да споделя кои неща съм се убедила, че не работят. Което и правя.

Харесва ми, когато нещата са ясно казани! И е ясно общото и различното, разбира се, различното е ... илюзорно ... Въпросът за същността на всичко съществуващо не е така лесен, както изглежда. И е едно, всичко, и не съвсем. Всичко зависи от гледната точка и от определението. Реално в човешката същност може да се открият две същности. Едната е съвсем едно с всичко, което виждаме около себе си, с целия видим и осезаем свят. Но другата не е. Тя е от друг свят. Така в християнството се говори за Иисус Христос. И са двама, и е един. Когато човек усеща импулси от частта, която не е от този свят, а се опитва да ги реализира със средствата на този свят, в него стават тягостни неща. Така идва вечното неудовлетворение, вечното търсене без намиране, огромната празнота, която се опитваме да запълним с какво ли не. Но не става. Запълването е успешно за някакъв интервал от време, за да лъсне после липсата с още по- голям блясък. Висшият аз някога е бил там, в този друг свят. Тогава е бил с друга структура. и е могжело да бъде там. А сега не е - нито с тогавашната структура, нито там. Опитва се "тук" да направи като "там" . Не става. Но не приема, че не става. Опитва отново и отново. Не може лесно да бъде убеден, че принципно не става. Предпочита да измисли разнообразни теории. И отвличащи вниманието действия. Докато един ден не му омръзна да се прави на развиващ се. Тогава прозира бедата си. но в нея не е оставен никога сам ... Що се отнася до уточнението на Станимир за илюзорността, напълно съм съгласна с него. Възниква въпросът - какво да правим с нея? Къде виждаме границите и? Ето, тук виждам разликата в концепциите: привърженичка съм на концепцията, че са илюзорни (в смисъл, че сами по себе си не са това, което виждаме на пръв поглед, а зад тях се крие нещо друго, съвсем различно) както раждането, така и развитието и смъртта. Обаче и всичко останало, което осезаваме. Тогава достигането до каквото и да е "висше" ниво си е илюзия. Оставане в рамките на това, отвъд което са истинските неща и развитие. Струва ми се, че нещо такова е имал предвид Иисус Христос, когато е казвал, че Царството Божие не е от този свят. А висшият аз е нещо, което се опитва да го направи в този свят. И иска да го владее. Ясно е, че това са два съвсем различни пътя. Пътят към Царството Божие означава обръщане на гръб на илюзорните осезаеми неща. Пътят на утвърждаване на висшия аз в този свят е съвсем, съвсем друг. Точно в обратната посока. С изключение на случая, когато натрипа наистина достатъчно горчиви опитности. И се предаде.

Действително е трудно да говорим, да разберем, да си представим неща от по-висш порядък от нас самите. Например- Абсолют. С неабсолютна същност. Обаче това е невъзможно както за мен, така и за всеки друг. С неабсолютна същност. Затова тук най- уместно е мълчанието. Нещо в нашият свят е илюзорно, наистина. Ако стареенето, растенето и умирането решим, че са илюзия, може да бъдем много неприятно изненадани, когато се окаже, че те не подозират за нашето убеждение. Оказва се, че те се случват, независимо от нашето убеждение, че са илюзия. Пътят, който Гаутама Буда сочи на хората, започва от констатацията, че има страдание. Не от убеждаването, че страданието го няма. Напротив, има го. В някакъв смисъл обективно. Иначе ... направо си е за чудене защо Буда, когато се "срещнал" с болния, с мъртвия и стария човек не си е рекъл, че това е една илюзия, ами тръгнал да търси незнайни и неизбродени пътища. При това не само за себе си. За всички хора. Да си припомним, че в основата на учението на Буда са 4-те благородни истини. И първата се отнася до страданието. Но не твърди, че е илюзорно. Такова твърдение няма и в останалите истини. Та в духа на разговора за илюзорността и на темата за висшия аз ми се струва подходящо преди да решим да се свързваме с т.нар. висш аз, да се опитаме обективно и честно да преценим (не да се заровим в море от авторитети, книги и ниформация) а да се взрем в експерименталните данни - какво е състоянието на света и на човека в момента, кои са причините, които го обуславят. Да се опитаме да видим ефективността на моделите за мислене и действие, които виждаме около себе си. Ето, сега е модерно да се правят проекти. Там има съществена част: отчитане на резултатите. Нека да видим резултатите на експеримента "Homo sapiens". Изглежда ми, че в обозримата човешка история има достатъчно експериментален материал. Оттам нататък да избираме и действаме.

Висшият аз не създава нисшия аз, поне не така, както си го представяш. Включи и материята с нейните свойства в разсъжденията си. Все пак всичко се проявява чрез материята. Ама ... аз не съм казала как висшия аз създава низшия. тогава какво е "не така" ? Мисля, че е достатъчно това, че низшият е принуден да живее в рамките на кармата, която се съхранява във висшия аз. По този пункт, обаче, не забелязах да имаме различия. То и това са факти, които няма как да се отхвърлят. И в цялото това творение нито за миг не е изключена материята. Това са съвсем материални явления. Но наистина, как можем да твърдим, че нещо, което е смъртно, е Божествено? На всичкото отгоре се оказва, че има и безсмъртни неща, които не са Божествени. Например - висшият аз. Носи се през времето и пространството, като изгубил управление космически кораб ... Отлично направен, но изгубил управление ... Пак ще кажа: Изправете се пред децата си, или пред някакви деца, като тези, които имат смелостта да се изправят пред представители на много страни на международен форум, и ги питат, защо светът, в който живеем, е такъв, какъвто е, защо ги ограбваме, като ги принуждаваме да живеят в такъв свят. И пак им кажете, гледайки ги в очите, че този свят е божествен. Та тяхната памет не е ... толкова ... погребана под камарите илюзии на възрастните ...

По някое време бяхме единодушни, че терминологията не е много изяснена и еднозначна. От тази гледна точка е странно да се стреми човек към свързване с нещо, което няма представа какво е и какви ще бъдат резултатите от това. Нека да разгледаме един такъв не много сложен модел на човешкото същество: Явно е, че има безсмъртна част, която се запазва въпреки преражданията и разгражданията, които са същността на това, което наричаме смърт, която съхранява опитностите, на- труп- ани от смъртната част, струва ми се, че без особени проблеми може да се споразумеем да наричаме именно нея "висш аз". Явно е, че има и една смъртна част, която се разгражда и изчезва напълно при смъртта. Тя е творение, продукт, инструмент на безсмъртната част. Продукт - доколкото битието и се определя от въпросните на - труп- вания. Малко идиотско изглежда някой, който всъщност няма никаква заслуга за въпросните натрупвания да живее и да действа по силовите линии, определени от някой друг. Но всъщност тази смъртна част няма кой знае каква самостоятелна стойност. Тя наистина е просто инструмент. Тя има много важна роля, но не бива да излиза извън нея. Когато отъждествява себе си с работата, за която е предназначена, с това само закопава повече себе си и безсмъртната част, на която е рожба. Това, което е същественото в човешкото същество, е безсмъртната част. То има задача, то има мисия, която се разгръща във времената и през многобройните инкарнации. Няма никакъв спор, че смъртната част е егоцентрична. И понеже по плодовете ще ги познаем, ясно е, че щом творението на тази безсмъртна част е егоцентрично, то значи тя това може да сътвори. Не може да сътвори друго. Почти е излишно да се питаме защо. Ако можеше да направи нещо друго, неегоцентрично, със сигурност щеше да го направи. Можем да отидем и малко по- далеч. Светът, в който смъртната човешка част съществува, е не по-малко егоцентричен. Между този свят и тази личност има пълна хармония. това е причината смъртната личност сравнително дълго време, в течение на много инкарнации, да се чувства съвсем комфортно в един такъв свят. И да не и минава през ум, че има и друг свят. Или, че живее само в една малка част от един съвсем различен и много по- голям свят. Спокойно можем да предположим, че безсмъртната част има участие и в създаването не само на смъртната личност но и на смъртния свят, в който тази личност обитава. Тогава егоцентричната и същност става съвсем ясна. Ако наречем тази безсмъртна част висш аз, става ясно, дали си струва и какъв би бил резултатът, ако успеем да се свържем с нея. (впрочем, Станимир не оспорва тези атрибути на една такава безсмъртна компонента - . И точно с тях по никакъв начин не бива да се свързваме. Картината на човешкото същество, обаче, в тази схема, не е пълна. Ако предположим, че съществува още една съставка, също безсмъртна, носеща спомен и знание за първоначално величие на Творението, но намираща се абсолютно заспало, латентно, неактивно състояние, ще стане ясно, че наистина има безсмърна част, с която трябва да се свържем. И да се върнем към истинската себереализация. Но това не е добре да бъде наричано висш аз, защото е безлично. И дължи заспалостта си, латентността си на структурната промяна, която е настанала с цялостното човешко същество, която в християнството се нарича грехопадение. И която можем наистина да наречем смърт. Смърт, за която първите обитатели на Божествената градина Едем са били изрично предупредени, че ще се случи, ако вкусят от плодовете за познаване на доброто и злото. Нека да спра до тук, засега, с уговорката, че за една много съществена част все още не е ставало дума, част която всъщност е и цяло, без която не може да стане въпросното пробуждане. И без която напъните на структурно осакатената безсмъртна част на човешкото същество биха били напълно обречени на провал.

Не виждам нищо страшно, или негативно, в това, когато има труп - да се осъзнае, че има труп, или - когато капе кръв, да не си мислим лежерно, че става дума за сапунена вода. Тезата ми е съвсем друга. Че няма защо да преминаваме през азовете, защото ще потънем в тях, което и се е случвало до сега. Грозно и ужасяващо може да бъде само оставането в тази джунгла. Напускането и носи само свобода и радост, както и се казва в Блаженствата. Ако посоката на движение е към висшия аз, това си е въртене в същата тази джунгла. Което не е лошо, защото преди да разбере човек, че се е заблудил, няма как да реши да търси правилен път. Но нека сме наясно, че докато търсим освобождение в посока към висшия аз ще намерим само заробване. Съзнавам странността на това твърдение, както и това, че не се споделя от огромен брой автори, но все пак, поне да знаете, че има и такава гледна точка. Поне може да си я припомните, когато се срещнете ... с някое ... нележерно и непозитивно фактче.

Защото егоизмът не може да бъде преодолят ТАКА. Егоизмът е елемент именно на висшия аз. На съществото, което е пожелало да бъде неговата собствена воля, а не волята на Твореца. И което вследствие на този избор вече не може да бъде това, което първоначално е можело да бъде. Не може да живее в първонално замисленото за живеене жизнено поле. Прогонено е оттам и е самозатворено в един самосътворен от него свят. И докато не започне цялостна структурна промяна, за никакво преодоляване на егоизъм не може да става дума. Може да става дума за игра на преодоляване, при което азцентрираното същество плува в блажено доволство колко вече е преодоляло самото себе си. Ама ... как ще се преодолее... Ах, от колко понеделници сме ставали нови, съвсем нови, други, съвсем други, все по- малко егоистични ... Колко пъти сме се пременявали, пък се в тия сме се оказвали ... Ето, това са натрупвания ...

Ясно е, че това имаш предвид, разбираемо е. И ... наистина е заредено с много болка. Че стават натрупваниа- стават. Че се записват и носят от нещо, което можем да наречем висш аз - и това е така. По-нататък настава драмата. Какво носят тези натрупвания? Ами ... на-труп ... на-труп ... труп ... Сами по себе си тези на-трупвания не са никак духовни и не извисяват нито един от азовете на човешкото същество. (ето тук е основнатаконцептуална разлика, но не е само концептуална, просто човек трябва да гледа, да гледа, пък докато провиди ... ) Например, как едно силно и аз-центрирано същество, което минава през света като конквистадор и се гордее с кръвта, която капе от ръцете му може да бъде убедено в ценноста на живота ... Но има една съществена полза от тези натрупвания. Като стане достатъчно смрадно и трупно, висшият аз може да позволи на смъртното си творение да види нищетата си. И ако Божествения кълн, който микрокосмосът носи, започне да се пробужда, това виждане може да се случи. (ето и една възможност за проверка - ако по пътя на себепознание в главата ни звучат горди и радостни трели, не е Това себе познание, още ще се труп- трупа, това са сирените, за които трябва да си запушим ушите ) Тогава смъртното същество може да позволи изправянето на Божиите пътища. Да се отрече от горделивото и гибелно своеволие на създателя си, да открие Служенето на Създателя, да позволи да бъде открито като служител, да се посвети на него и когато му дойде времето да положи главата си. Тя му трябва, но не за друго.

Въпросите, свързани с висшия аз са много интересни и далеч не така ясни, както изглежда на пръв поглед. Може би и при този въпрос, както и при много други сложни въпроси, за които е по- вероятно да имаме ограничена и непълна информация, е добре да считаме, че всяка система от идеи относно висшия аз има хипотетичен характер, а не е последна дума от трибуната на истината. И когато видим, че една теория не работи, да я изоставим своевременно. Какво е висшият аз? В много теми и постове е ставало дума за това. Концепциите са разнообразни и дори противоречащи си една на друга. Звучи добре: Хем като част от същността на личността, хем като нещо висше. И изглежда примамливо: щом е така - който иска да се развива, да се извисява- значи, трябва да се свърже с висшия аз. И ще се извиси. Ще чете преражданията си, ще има поглед към минало и бъдеще, към неизчерпаеми дълбини на мъдростта. И като че ли хората, които постигат една, или друга връзка, действително започват да виждат повече, като че и по- мъдри стават. На този светъл и разширяващ се хоризонт има само няклко тъмни облачета. Едното е странният егоцентризъм на хората, които съумяват да постигнат подобна връзка. Някак и той се оказва "висш" . Поне - достатъчно голям, точно като за висш. Друго тъмно облаче е, че такава връзка не оказва ни най-малко положително въздействие върху останалата част от света. Факт е, че хора, които човечеството е почитало дълбоко, увличало се е от пример, живота и словото им, наричайки ги Учители, са свързани с нещо наистина висше, извън възможностите за възприемане и разбиране на обикновения човек. Само с края на сетивата си той може да осезае отблясъци на това величие. Но те са достатъчни, за да знае, че ги има. Тогава можем да предположим, че това Висше, с което мировите Учители са свързани, не е това, което наричаме висш аз. Можем да отидем по- далеч. Учителя казва, че съвременният човек няма нищо общо с първоначалния човек (за съжаление не мога да се сетя къде точно го е казал, но е възможно дори тук във форума да съм го цитирала точно). Това би трябвало да означава, че нито това, което той вижда като "низши" , нито това, което вижда като "висши" съставки има нещо общо с този първоначален човек. А това ще да значи, че няма никакъв смисъл да се свързва с която и да е част от тях. Защото ще си остане все така отдалечен от първоначалното Божие творение. Нещо повече, свързвайки се с тях, може да се окаже още по- отдалечен. Ако обърнем поглед към изворите на християнството, ще видим, че там не се говори за подобни възможности. Говори се за радикална промяна, която Иисус Христос нарича Новораждане от Вода и Дух. А радикална промяна не значи свързване с разни неясни части на все същото откъснато от Твореца и паднало същество. Разбира се, преди това трябва да сме приели предположението, че сме част от това, което в християнството се нарича грехопадение. Е, може да се възрази, че в будизма изобщо не се говори за грехопадение. Обаче това изобщо не значи, че такова събитие, процес, състояние, не съществува. Това значи само, че някой не говори за него. А може и да няма нужда да говори. Може той да си има начин да го преодолява без да говори. Така че считам, че всеки, който намира в християнството указание и опорни точки за своето развитие, който гледа на Христовото Слово като на пътеводна светлина в живота си, не ще да тръгне да се свързва с висшия си аз. А ще се опита да разбере каква е радикалната промяна, към която призовава Христос. И как тя да се случи с него. .

Преди време тук, в Портала, доста дълго стоеше линк към речта на едно 12 годишно момиче, с която тя разтърсила света. 12 годишно момиче накара света да замлъкне . Наистина, разтърсващо е това, което момичето говори. Всъщност е доста меко. Ще могат ли застъпниците на тезата, че Бог и човек са едно, да застанат пред децата си и без смут в душата си да ги погледнат в очите и да им го кажат? Какъв свят им оставяме? Какъв свят оставяме на техните деца? Какво общо има той с Божествения? Какво ще кажем за кървавия залив, облян от кръвта на избити делфини? Какво ще кажем за живите скелети на неща, което би могло да бъдат деца, ако не бяха живи скелети в Сомалия? На децата, които се задушават от градския въздух, който божествените възрастни им осигуряват? И още много, много ... Отделеността на човека, във вида, в който е сега, не е илюзорна. Илюзорна е липсата и. Е, може да се каже, че няма отделеност, ако под "бог" се разбира нещо, което сами сме сътворили по свой образ и подобие. То е точно такова, каквото сме си го измислили. Грижовно, или гневно, любящо, строго, закрилящо, могъщо ... Но точно толкова небожествено, колкото и ние самите. Но пък всеки от нас (надявам се) носи в себе си Божествен кълн. Спящ. Той чака своето пробуждане. Идеята не е моя. Древна е. И добре обяснява картината на света, която наблюдаваме. Хвърля мост между твърденията, че човек е Божествен, и - че не е божествен, като дава една много по- пълна, величава картина на възможности за развитие. Но ...