Багира

Само пет изречения съставят тази мисъл. Но всяко е цяла бездна. Свързано е с много и съвсем не толкова ясни на пръв поглед неща. "Сега, каквото и да се говори за онзи свят, е много добре, но въпросът е тук какво трябва да се прави." За тук и сега е почти ясно. Имам съвсем конкретни задачи, сега, не някога си и някъде си. Но за да реша задачата, трябва да ми е ясно каква е тя. Дали имам безброй задачи- да изпера, сготвя, намеря пари, оцелея, обичам, да се грижа, да проумявам, или всички тези неща са елементи на една единствена задача? Дали ако се разпилея да гоня всички тези, несъмнено важни задачи, но забравям за Едната, не се случва, че нито Едната, нито многото задачи решавам? За мен тук и сега човек има Една задача, но с доста подусловия. Мога да се справя с всички тях, ако не изпускам от внимание Едната. А, и ще се справя... ако не се опитвам да"върша" сама цялата работа. Ще се справя дотолкова, доколкото съумея хем да решавам задачата, хем да се "пусна" от от нея. Защото... " Не моята воля"... Това е за мен , което трябва да се прави тук и сега. По- нататък: кой е Оня свят? Това ще да е Божествения свят. В който ние НЕ СМЕ. За да попаднем в него, трябва "всинца да се изменим" (по апостол Павел) Къде е - това е съвсем отделен въпрос. И даже считам- безмислен. Той има смисъл за нашия свят. За Оня, Другия- къде -то може да не съществува като понятие, което сега познаваме. "В другия свят човек може да бъде свободен." - Уви. В нашия- не може. А ние живеем не в другия. Ако копнеем за свобода- ясно е къде да я търсим, за да я намерим. Иначе можем да търсим къде ли не и колко ли не, но пък няма да я намерим. "В Невидимия свят има преливане на душите. Там може и двама, и трима, и десет, и сто, и хиляда души да се прелеят, в едно тяло да се съберат и после излизат." Явно представите за ииндивидуалност са доста различни от нашите. Възможно е Там да има общуване, общение, получаване на общности, за нивото на близост, сливане, дори нямаме представа. Та трябва някак образно, картинно да ни се обяснява. И въпреки това такова съединяване, общуване, единение, не означава обезличаване. Означава общуване на друг вид личности, за чиито особености дори нямаме понятия. Защото нашите понятия са свързани с едни отделности. Твърде скъпоценни за нас. И в основата на отделеността ни от въпросния Друг свят. " И накрая... дали това е имал предвид Учителя? Не знам. Това аз разбирам от думите му. Обаче намирам повече, или по-малко пряки потвърждения на своето разчитане в други негови мисли.

Ще пробвам и аз да задам няколко въпроса: 1. Да си представим следния модел: човечеството се състои от контингент безсмъртни същества, които имат да учат уроци, но могат да ги учат само работейки с много специфичен "инструмент", с който могат да разполагат само през някакви периоди от време - смъртна личност. Те разполагат с краен интервал от време за приключване на обучението си, и този интервал приключва. Обаче много от човеците още не са си научили урока. Ако някой ги наблюдава и има известен контрол върху събитията в живота им, какво ще направи за постигане резултатите от обучението в максимално възможна степен? (този въпрос не означава, че твърдя, че има такъв, само питам какво би направил такъв хипотетичен "свръхнаблюдател") 2. Ако техническият прогрес досега отваря поне толкова проблеми, колкото проблеми решава (а той отваря много повече, но да разгледаме по- опростен вариант), можем ли да очакваме "накрая" на този обучителен интервал внезапно да се "обърне" и да спаси човечеството ? 3. Ако техническият прогрес е съществен инструмент на доближаването до "края" на обучителния период, но в същото време е абсолютно немислимо човечеството да му обърне гръб (например-за да спаси планетата си), какво може да означава това?

Колкото и да си повтарям тази мисъл, в измеренията на конкретните ежедневни проблеми, не мога да я поставя като централна за себе си. Това, което се случва около мен и с мен няма нищо общо с представите ми за добро. Но зад конкретиката стоят други неща. Така в същата беседа чета: "Сега аз засягам този въпрос от гледището на новото в света. Старото вече си отива, но онова, което ще дойде на негово място, ще хване ли новия път или пак ще тръгне по пътя на старото? Ако речете да хванете пътя на старото, вие ще имате същите резултати, каквито досега сте имали. Никой не е доволен от сегашния живот. Защо? Защото сегашните хора живеят в една полубожествена култура. Те не са още в Божествената култура" Ако всичко, което ми се случва, ме води в края на краищата до един нов път, до път, от който ще изляза от полубожествената култура, ще получа тласък да потърся и попадна в Божествена култура (като опозиция на "полубожествената"), тогава всичко, което се случва, е за добро. Но не това ежедневно мъничко добро, на което на другия край е едно ежедневно, мъничко зло. Едно Добро, което е много повече и което няма нищо на никакъв друг край. Защото то няма край. То е същностно и вездесъщо. Но по старите пътища го няма.

На мен ми се струва, че не сме млада цивилизация. Стара сме. И часовникът ни сочи малко преди 12. Може да е твърде малко. Възможно е по пътищата, по които вървим, принципно да не са възможни много по- големи духовни успехи от тези, които така или иначе имаме.

Човек очаква винаги от другите повече, отколкото трябва (то ест, отколкото е справедливо, според някакви универсални норми на равновесие при даването и вземането) Това е особено силно при отношенията деца- родители. Също така това е темата, която може да стигне до съзнанието на повече хора. Зад тази конкретика виждам големия проблем на човека. Той очаква от света много повече, отколкото получава. Някъде в човека има един огромен дефицит.Човекът живее, както може, колкото счита че може- толкова дава от себе си. И е справедливо да очаква да получи това, на което има право. Но не го получава. Защото е забравил каво всъщност трябва да даде. Не помни и какво трябва да получи, а само го гризе споменът за нещо, което е трябвало да бъде. Търси го навсякъде. Естествено, най- вече в околните. Още повече- в тези, които са най- близо до него. (като оня, дето търсил ключа под лампата. Ключът не бил изпуснат там, но пък там му било светло, няма да го търси в тъмницата, я! ) И опитите да се запълн този дефицит, ще бъдат винаги обречени, докато търсим навън от себе си. Ами... каквото намерим и получим от себе си, това имаме право да получим и от другите. Но като е тъмно...

Май имаше тема за това- как да помагаме. Без вътрешното Знание- както и да помагаме, няма много да помогнем. даже може да попречим. Много хора имат нужда да се повръткат хубавичко из това състояние, за да пожелаят достатъчно силно да излязат от него. Ако се опитаме да помагаме, може да счупим черупката на пиленцето преди то да е готово да излезе сред света. Може би образът на едно такова загиващо от невежа помощ пиленце може да ни възпре да не се бъркаме когато не трябва.

А... Не е ли по- интересно не да определим това състояние, а да знаем как да излезем, а още по- интересно- направо да излезем? Невежеството, за съжаление, е навсякъде около нас. И в нас. Защото нямаме духовното Знание. Който се сдобие с него, няма какво да го изплаши, или затрудни. А това духовно Знание трябва да се появи вътре в нас. Трескавото трупане на външни знания показва както липсата на това Знание, така може да е израз и на страх да не би да се открие, да е израз на желание да се заглуши... Не че са лоши външните знания, но без Вътрешното Знание с външните знания човек само бели прави.

Това е много важно за всеки родител, за всеки възпитател. И е най- трудната им задача (според мен, разбира се) - да пуснат детето да върви само. Човешкото същество иска да има деца, но като че ли го иска до немалка степен за да се отразява то самото в тях. Доста вътрешни промени трябва да настанат в родител,или възпитател, за да осъзнае, и то в дълбочина, че децата ни не са наша собственост. Че ние сме само проводници. И дори да изрича човек това твърдение, пак не се смирява с него лесно. Тук говоря от собствен опит, а не за назидание на някого около мен! Но проблемът с децата е част от глобалния проблем на човешкото същество. То иска нещата да започват от него, а не да преминават през него. Сещам се и за моцартовата "Вълшебна флейта" . Има дори хипотеза, че именно изнасянето на съкровени масонски тайни в тази опера е съществената причина за тайнствената му гибел. Така че тук се проектираа наистина един ключов проблем за човека: Чия воля да бъде?

Да, и аз считам, че не за ежедневните човешки отношения говори Учителя. Колкото и да се обичат в едно семейство, или близки, или приятели, отношенията им се развиват по законите на този свят- зараждане, разцвет, упадък. И човешката любов така... Но ето ключът: Пак оттам: "Щом влезете в Божествената Любов, всички ще обичате. Разногласието не седи в пълната любов" И тогава може и съпруга/съпругата, и дъщерята, да бъде обичана, и сина, и приятеля и неприятеля. Живот в пълнота, Любов, която е пълнота...

Много интересно! Аз говорех за методът проба- грешка като контролно за това, дали пътят води наистина към Бога. А не като доказателство за Бога! Който има нужда от конкретни и емпирични доказателства за Бога (само по себе си странна идея), изобщо и не се сеща за вървене по някакъв път! Той си прекарва времето в търсене на доказателства! И това е специфичен номер, впрочем. Дава голямо самочувствие. Все ми се струва, че съветът "По плодовете ще ги познаете" не се отнася до овощари, а за търсещи, или даже- опитващи да вървят по Пътя. И за още нещо си мислех, но не помня, може и да съм го споменавала другаде, извинете ме: математиците използват математическа индукция за доказване на едно свойство (твърдение). Доказват твърдението за n=1, после- за произволно n=k, после- за n=k+1. И толкова. Не си играят да го доказват за всяка стойност на n поотделно. Та за всякостта на пътя и прекалената му продължителност... подозрително е. Да... С математиката шега не бива...

Съжалявам, надявам се да не внасям дисонанс с твърденията си. Прав си, съмнението като самоцел е и вредно и скучно. Но не считам, че изказвам съмнения. Не винаги са приятни, но въпросът е дали са верни. Ако са верни, човек може да прецапа през неприятното и да открие съвсем други неща. Иначе би трябвало такива съмняващи се да се саморазпаднат, задушени от собствения си негативизъм. Така че методът проба- грешка ще покаже истината.

Да. Логично звучи. Обаче... Ако този свят, във вида, в който го познаваме, не е Божествено творение (ами чие творение? Не зная! Например- нечия ... дипломна работа... ) , тогава нито един тукашен път няма да ни отведе до Бога. Това е като да се движиш по сфера. Можеш безкрайно да го правиш. Но няма да излезеш от нея. Тогава е ясно, че по- скоро всички пътища са еднакво отдалечени от Него...

Мда-а-а.Не съм сигурна, че знам как функционира новородения от Вода и Дух човек, но ми се струва- наистина ще да е обединил вътрешното и външното, ще да е направил "долу" както "горе" , така че гледайки Едната цел ще да вижда всичко останало в степента, в която е необходимо. Само за неновородения човек нещата са фатално разделени и както и да размества събираемите, все не се достига лелеяната сума... Защото не събира Тези събираеми...

Ако новораждането е цел... Ако копнеещият за нея се прицелва... Преразказан откъс от "Махабхарата": "...Една сутрин мъдрецът Дрона наредил да забият в един от дворовете на палата стълб,на върха на който да вържат жив лешояд. Тогава извикал юношите (принцовете, неговите ученици) - Знатни принцове - им казал той, -искам да подложа за последен път на изпитание вашата ловкост и в същото време да ви доверя една голяма истина. Той се обърнал към Юдищира -Приготви се! Юдищира нагласил стрелата и се прицелил. -Какво виждаш в този момент, мое дете? - го запитал Дрона. -Виждам тебе, учителю, - отвърнало момчето, -и виждам стълба и лешояда. -Ти не ще улучиш целта.- промърморил Дрона...."

Наистина не е лесна тема. Изглежда ясно: " (Йоан 3:5 ) Исус отговори: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от Вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. ". Ако някой иска да влезе в Божието царство- ето, това е начинът. Но излиза, че въпросите са много повече от отговорите: 1. Защо да влизаме в Божието царство? Нима този свят, в който живеем, не е достатъчно божествен? 2. Ако някой иска да влезе в Царството Божие, трябва да се новороди. Нещо ще се запази. (някой- все пак звучи като възможност за идентичност) . Но новораждането изглежда изключително категорично твърдение- нищо от това, с което човек си мисли, че разполага, което толкова грижливо развива, излиза, че не върши работа. Но тогава... 3. Къде отива теорията за безкрайното развитие на човешкото същество? Тя не е лоша ( и е толкова популярна! ) Но пък излиза, че няма нищо общо с това изречение от Библията. 4. От Вода и Дух... Всъщност от какво трябва да се новороди този някой?

За култивирането е верно донякъде. Същността на човека е толкова дива, че без малко култивиране верно ще се изпоръфяме. Но култивирането май е като другите отрови. в малки количества лекува, в големи... Но продължавам да мисля за всичките пътища... Бе не водят всички към Бога... Ето, из вълшебните приказки се казва: "Наляво ако тръгнеш- коня ще загубиш, надясно- главата си ще загубиш, конят ще оцелее. Направо... ще се ожениш" (Ама това в една приказка. В друга- други работи ще ти се случат. ) така или иначе- явно не всички пътища водят към едно и също място. Иначе защо ще има указатели... Интересното е, че в една от версиите за трите възможни пътя Иван царският син избира пътя, по който ще изгуби коня си. (за да не загуби главата си, все пак решава, че тя повече му трябва.) И този път го отвежда до това, което търси, че и намира повече, отколкото първоначално е тръгнал да търси...

Хъм-м-м... Дали мисълта е "Всички пътища са пътища към Бога" ? Ако е така- ще кажа, че не ми звучи еретично, а много "удобно". Каквото и да правя, все ще стигна до Бога, значи. Може да се помисли, че това е призив направо за вседозволеност. Или за развихряне на огромен (безкраен, практически) брой вериги от проби и грешки. На кармични връзки, които се пораждат взаимно с единствената цел- да не хрумне на жертвата им да реши да се измъква от тях. Което изобщо не е еретическа мисъл, а много изгодна за тези, които ... Бе сещате се на кого това е изгодно. Считам, че ересите обикновено търсят пътища в обратна посока. Не в посока оплитане, а в посока разплитане. И затова ги преследват, де. Иначе на кого пък му пука кой какво си мисли, и как смята да живее, след като не го касае.

Ах... Неведнаж ми се е струвало, че Учителя иска да говори на слушателите си за едни неща, но те не са готови още за тях, затова той им говори за едни други, по- предварителни, по- подготвителни неща. Само понякога така, споменава, че има още мно-о-ого да се върви, учи, а най- вече- прави. Но и най -дългият път започва с една стъпка, после с още една, със следващи... Всички търсещи искат да говорят за Любовта, да живеят в нея. Тежък, страшен е животът в безлюбие! Който на каквото ниво разбира думата любов, дори ако на няколко нива наведнаж я разбира- пак без нея е страшно! Не е страшно, а направо не е живот, просто- смърт, не- битие! Може, разбира се, да се излезе от това не- битие (в смисъл- обратното на Живот, каквито и процеси да се случват, всъщност), но пътят минава през едно прекрачване. Прекрачването на егото. Защото какво значение има, че си направил едно добро дело, или две, или десет, а егото ти си властва непоклатимо... Даже и се гордее, колко добро е свършило, без никак, ама никак да чака отплата! Колко е безкористно! Милото то! Да... Истинското безкористие всъщност може да се постигне след прекрачването на егото. Тогава може и за Любов да стане дума... Само че... До скоро си мислех така. Не знаех, че истинското прекрачване на егото не мога аз да го направя (само как звучи.- аз да прекрача аз-а- си! ) Оказа се, че за да се смали егото... ми трябва същата тази Любов, която мога да достигна само при смаляващо се его. Няма първо и няма второ. Има една много странна едновременност. Казва си го Йоан: " Аз да се смалявам, Другият да расте" И тук не виждам първо и второ, освен при изписването. И все пак има една последователност. Все пак поне трябва първо да пожелая всичко това да се случи- смаляването на егото и докосването до и на Любовта...

Тънко, колко тънко е острието на бръснача... Ето какво ми казва тази мисъл: В обусловения свят страданието е неизбежно. То може да послужи за отправна точка на урок, в същото време неизбежно се явява проява на действието на закона за кармата (или на действието на безпристрастната, но и безмилостна по традиционните житейски представи Немезида) Отношението на един човек към страданието на друг е и пробен камък за първия. Може да бъде безразличен, може да увеличи страданието му, може да се втурне да помага, изпълнен с ежедневна представа за състрадание, като на другия край на проявата на този вид състрадание ще стои друго страдание Може и ... да не се смути. В този случай може реално да помогне, дори да не помръдне пръста си. В този случай би могло чрез него, несмутения, да се прояви Божията Воля, Любов и Милост. Но... ако не се смути.

За първия метод знам със сигурност, че води до катастрофални резултати. Винаги съм считала, че йога и будизмът са системи, които се много дълбоки. То ест не си представям да използват такъв по условие обречен метод. Може да става дума за някакъв вид неразбиране на системите, или известни терминологични несъответствия. Християнството в някакви повърхностни и изкривени нива на разбиране и приложение може и да използва подтискане, обаче резултатите не са от тези, които такива християни ще да очакват. Вторият метод приложен дилетантски също води до потъване в същото това его, от което уж бягаме. Но пък потъващият е щастлив от потъването си... до някое време. Недилетанстки... може би добър и истински учител може да издърпа ученика преди да потъне окончателно... Третият като че върши най-добра работа. И все пак сам по себе си всъщност пак не освобождава. Все пак- като го разгледаме хубавичко- какво да правим после (или поне заедно с това) ?

Човешкото същество има предназначение. Смъртната човешка личност- също. Но тя първо трябва да осъзнае и да приеме безрезервно това предназначение, тази мисия. След това трябва да тръгне по кръстния път- да изпълнява тази мисия. Тя е една. Единствена. По този Път ще има и свободна душа, и силен дух, светъл ум и топло сърце! Ще има правилна обмяна! На този Път няма как единия само да носи, а другия да маха ръце! Това вече си е признак на състояние извън Пътя! А и извън този Път няма как да ги има и другите така говорени, така бленувани неща! Но може да има илюзия за тях. Човешкото същество носи в себе си един Божествен потенциал, потенциал на Любовта, но не бива да го разплисква но цели и действия извън Пътя. Може и да опита, тогава ще научи трайно урока, че Любовта не се разлива. Защото и без нея оставаш, и без нещата, по които си мислиш, че си я разлял... На всичкото отгоре най- често човек вижда в това някакъв вид неблагодарност. Може да му хрумне да се чувства жертва, или дори герой...

Да. Пробуждането на съзнанието на човека минава през изпитването на истината, към която той се стреми, от семия него, от неговото преживяване. От превръщането на истина отвън- навътре, в Истина отвътре- навън. В откриването и (евентуално) като нещо, което не преминава, а остава непроменливо. Такива истини не може да се облекат в думи. Съвременния човек открива истини с ума си. Но ако не започне да мисли със сърцето си, така и няма да стигне до непроменливите и неизречими истини. Само че пътят към това минава... през изчистване на сърцето. Но не са лесни за отговаряне въпросите : "От какво?" и "Как?" Тук мнозина юнаци са оставили костите си...

Това за свещениците трябва ли да ни интересува? Те са не по- малко смъртни от нас. И не по- освободени. Но и едва ли по- несвободни. Иисусе казал: "Няма ни един добър... " и едва ли го е казал с укор. По- скоро- констатация. Това състояние на човешкото същество дава това положение. Всъщност мога и трябва себе си да гледам. И да направя така, че да се промени моето положение, в случай, че не ми харесва. Ако се промени, и за други може да бъде полезно. Даже и за някой свещеник. Разбира се, и обратното е верно.

Да Не се предава доброволно човешкото его. Някак всичко около него го убеждава: "Давй, ти си, ти можеш! Ти си божествен! Опитай така, или онака! " И човек опитва. Отново и отново. По начини, които му изглеждат привлекателни. Обаче... са изкуствени. Резултатът е осеян с недоразумения. Отново човешкото същество си мисли, че знае как да ги оправи. Но и знанията му са изкуствени. И методите. Не са естествени. Какво може да значи естествено (освен обратното на изкуственото) ? Превеждам го като нещо от сорта: според както е заложено първоначално. Но човек знае ли как е заложено първоначално? Това надхвърля и ума му и сърцето му. Но той само тях си знае и първоначално те си му изглеждат достатъчно големи (а и му нашепват много: "Големи са! А и да не са - ето ти начини да се увеличат! " и човекът пробва ли, пробва...). Изобщо има шанс при някакво количество недоразумения да се пусне от изкуствените си методи за решаването им и да каже (почти доброволно) : "Да бъде Волята Твоя!". Всъщност тогава може да успее да се оттласне от собственото си приемане. И недоразуменията като по вълшебство да изчезнат- поне в една посока, или един детаил. Зависи от пускането. Колкото повече- толкова повече... А и да не се разсеят- нямат значение. За съжаление изглежда необходимото количество недоразумения не е малко и има възможност и горкото твърдоглаво същество да се счупи. Тогава - отново отначало... И това все пак е шанс...

Крехко, съвсем крехко е равновесието между истината и заблудата по този деликатен въпрос- служенето на другите. Изглежда лесно и ясно- служиш на другите, самоотвержено, всеотдайно и се освобождаваш... За съжаление служенето може да бъде много изкусна игра. И да няма нищо общо с освобождаването, а точно обратното. Нито една благородна цел, кауза, намерение, няма смисъл да влиза в ролята на ново вино в стари мехове. Каквото и да решим да правим- трябва меховете да не са старите. Иначе - все тая ще е. И даже няма да разберем бедата си...