Багира

Прекрасно е! Но после се връщам.

Факт е нарастването на феномените и паранормалните явления.Възможни са поне две търкувания: 1. това е признак на еволюционното развитие на човечеството, съответно- проявата на феноменални явления конкретно у някого е признак на неговата "напредналост" 2. това е признак за нова фаза в развитието на човечеството, но всъщност тази фаза е една възможност и няма да се случи безусловно, само защото времето е дошло и сме се родили точно ние и точно сега. Считам, че е вярно второто тълкуване, а първото е много изкусително и предлага сериозни капани за реализацията на възможностите на новата фаза. Защото феноменът предоставя усещането за нарастнали възможности вече като реален факт и се отдалечаваме от идеята, че имаме нужда от промени в себе си. Струва ни се, че промените вече са станали и ние само трябва да ги използваме. А промените всъщност никак не са станали и има множество примери, доказващи това. Така един феномен може да ни отвори очите за по- фините реалноси от тези, които можем да пипнем с ръка, но може и да да ни омае със заблудата,че вече сме станали нови.

Уви, много си права! А казвам "уви", защото новите и все по- новите учебни планове и програми все повече орязват възможността за такива занимания в училище. Може и да е добре, защото извън училище ще се занимават пък само заинтересовени деца. Но училището се "оголва" откъм тези занимания и това е съвсем съзнателно и целенасочено като политика. За резултатите от това пък нямам никакво съмнение. Така че загрижените родители трябва да имат предвид това и да осигурят сами музиката, движението и светлината за децата си. Масовото училище няма да им го даде, или поне- не и ако не го подкрепят и поискат.

Така е. Но това е неизбежно, след като човек решава проблемите си на парче, един вид- отвън навътре, а проблемът му всъщност е вътре. Къде? Да погледнем: Според мен и липсата на цел и това неумене са дълбоко вътрешно обусловено от сегашното състояние на човека. Той е загубил врьзката с една своя много важна вътрешна частичка, за която Иисус казва, че е по-близо от ръцете и краката. Оттук- каквото и да прави- все не е това. И напред да бяга, и назад, и в много работа и в хич - тя не е там. А в настоящето не умее, пак по същата причина.

А, броят на правилата не е определен! Написах "нещо от рода... ", а това не дава точно определение! И с радост виждам, че никой от писалите досега не си играе да брои! То и думата правило трябваше да я сложа в кавички, какви ти правила (права е Силвия! ) И така: 1. Успешното възпитанието на детето се опира на правилна представа у възпитателя за предназначението на човешкото същество (Коменски) Ако тези неща се разминават... 2. Усилията ни нека да са насочени към това, не ние да развиваме детето, а да даваме възможност това, което си го има в него да се развие (по Боян Боев и Учителя) 3. Добре е да помним, че децата не са наши. (дори и телесно да са все пак наши) Те са ни поверени. 4. Всичко от което се нуждае едно човешко същество е любов (остава да я открием у себе си) 5. Нищо не може да замени на детето човешкото общуване, добрият възпитател се стреми да осигури възможност на детето да открие за себе си света- когато трябва е до него и с него, а когато трябва- се отдръпва, за да се научи детето да действа 6. Важно е да даваме възможност на децата и да грешат и да ги учим на конструктивно отношение към грешките 7. Нито за миг да не забравяме, че детето се учи от това, което правим, а не от това, което говорим. 8. Да сме готови и ние да се учим от децата си...

Гледам, че няма такава тема, а можем да си бъдем доста полезни със споделяне, или приемане на личен опит. Нещо от рода на "Десет златни правила за...". Всеки, който се е докоснал до огромното море "Възпитание" - било родител, наблюдател, учител, ученик, може да бъде полезен, а и винаги може да се научи още! Хайде !

Сега вече съм съгласна! И все пак, за такива като мен, това е итерационен процес. Само дето никой не ми каза, че е така! Защото... "Копнеех за тази светлина! Но е прекалена за човешките ми очи!"

“Затвори окото тленно на тъмата, да съзреш с духовното лика си. Изяви тогаз намереното в тишината, да докосне други в същността си.” Каспар Давид Фридрих – художникът на светлината

E... Не мога да се съглася. Но виждам и общи неща, например- че и двете са известни, изглеждат прости имат много елементаризирани подобия- и който- каквото успее... Обаче не са прости и познатите ни от други проблемни ситуации решимост и воля не вършат работа. Като че ли наистина покаянието е първа стъпка. За да се направят Божиите пътища прави... След което може и да се смири човешкото същество. Но за мен и хората, които виждам около себе си, това е един евентуален път. За съжаление не го виждам като внезапно озарение. Макар че има приключeнrя, които много ни смиряват... Само че на следващия път откривам, че можело още...

Ах, надявам се да не е чувство! Те не са непреходни, значи- не идват откъдето трябва! Но няма значение терминологията. Все пак като че ли ни е ясно, че покаянието е много важно условие за ученичеството на ученика. Не по-малко ценно е и осъзнаването, че сами не можем да достигнем истинска дълбочина на покаяние. Но можем да се стремим към него и тогава ще го получим, все някога...

Да... Обаче- на молитва- като на молитва...

Така ми изглеждат нещата и на мен. Макар че със сигурност има "още по- високи октави" на Любовта, за които дори не подозираме. И без друго при такива ситуации изпитваме неща, които са си на предела на възможностите ни. А отвъд него има още много! Да. Ама това, за което говориш е свързано с главата. Истинското покаяние, онова, единственото, за което призовава Йоан Кръстител, ще да е от сърцето! Не изисква мислене! Даже то може и да пречи... Но е възможно да говориш всъщност за проекцията на въпросното Покаяние в главата...

Странно нещо е чувството за вина, също и обвинението. И двете обвиват, овързват и винящия се и обвиняващия. Та затова си мисля, че е необходима прошката. За отвързване, освобождаване. Иначе си седим долепени до вината, даже може би ... някак я подхранваме, даваме и живот, продължаваме я във времето.

Децата- като деца, в буквален смисъл- не съм сигурна, че знаят. Някои наистина прощават повече, отколкото възрастните, но това не е много и никак не е достатъчно за човека. Защото децата бързо порастват и възрастните заличават и малкото им днание по въпроса. Прошката ни е жизнено необходима в ежедневното общуване. Не може да се каже, че добре се справяме дори с нея. Но покаянието изглежда е нещо съвсем друго! Та Йоан Кръстител е призовавал "Покайте се!" При първите ми срещи с Библията ми беше странно- защо не казва за какво да се покаят хората, или се предполага- че който- за каквото, знае си. Което пък не ми харесваше, че някак тоталитарно ми изглеждаше. Но сега си мисля, че става дума за такова фундаментално покаяние. Не за делничната, единична вина, а за основната ни, човешка неправилност... откъснатоктта... За да не става наистина "Пременил се Илия, погледнал се- пак в тия!"

Да си представим чувството за вина като ламя. Всеки един от нас - юнак. Той ще се пребори с ламята. Ще извади меч, ще стреля със стрели, боздуган ще размахва... не е шега работа, с ламя да се пребориш... И като отреже две-три глави- юначество си е! В такива случаи в приказките ламята не умира, но може да избяга. (така става, когато приложим една, или друга техника, молитва и др.) Само че после ламята се връща. Заякнала и нахитряла. Ако искаме да решим кардинално ламския въпрос... е необходимо кардинално решение- не по главите, а в сърцето, или през вълшебния нокът за възстановяване на отрязани глави (в някои приказки се описва и такъв нокът). Прав е Valentinus. Така че всеки юнак избира подходящия метод.

Ама откъде следва, че прошката води страх за ръка? Просто не бива да гледаме на прошката като на индулгенция- изчистване на старото, в името на това, да оцапаме на чисто... Но ако прошката е истинска, откъдето трябва, чрез каквото трябва, и енергията протича правилно, и без да изпитваме чувство за вина прекрачваме неправилното поведение, и за страховете научаваме ... от другите, като интересен факт... Единственият проблем е в това- дали сме се добрали до прошката именно чрез каквото трябва... Уви, това са думи... хлъзгави, изтъркави, с отдавна забравено съдържание... А така да ни трябва истинското им съдържание ...

Тъй. Обединяваме се около положението, че чувството за вина е излишно и вредно. Това, което още не сме казали тук (но няма начин да не е казано другаде) - чрез чувството за вина много лесно ни манипулират, или ние много лесно манипулираме. Обаче с целия букет от последствия. Остава въпросът как да се отървем от чувството за вина.. Това е сложен въпрос. В християнската традиция се говори за прошка. Във форума иима такава тема. Има различни техники. Но всяко прилагане на техника си има цена. Има и възможност да мине човек без техники. Но пък за това трябва да се обърне като ръкав с хастара навън, всичко, което околната среда масово му набива в главата- да го изхвърли. Но и това е безопасно само ако се уцели правилния начин, тъй като природата не търпи празно пространство- на мястото на изхвърленото трябва да дойде нещо подходящо- да не се окаже друго, ама същото.. Ще разгледам темата за прошката подробно, да видим какво ще ни даде тя!

А-а-а-а... молитвата за дъжд всъщност не е за дъжд... А за какво? И по какво се различава молитвата за дъжд от която и да е друга молитва?

Е... Но пък сега ще има повод за молитва за бедстващите... А после- за... Защо все се сещам за приказките за ламите... Гледам си постинга и разбирам, че може някой да се почувства засегнат. Но нямам желавние да засягам никого. И се надявам всъщност това да не се случи. Само ме боли с болката на много, много болки...

Този линк, дето съм го дала, не действа както си мислех, че ще действа. Обаче нищо по- добро не мога да предложа от ето това: http://www.kolibka.com/mini/index.html---цивилизации---осмият филм е "The holi city of Perperikon" Така поне попадате където трябва. Извинете ме за дървената връзка!

Здравей, майчице! Нека към любовта и топлината, с която хопата те обгръщат, се добавят и моите! Познавам мъката ти, поемам от нея, нека по- лек да бъде товарът ти! Да приемеш, каквото трябва и да пуснеш, каквто трябва! И дано усетиш любовта, която оживява всеки от нас, и твоето детенце, и която прави светъл пътят му нататък!

http://www.kolibka.com/download.php?mid=3640- един хубав научно- популярен филм за Перперикон. Достъпът е напълно свободен.

Ами нали и аз на това се чудя! Защо да подсказваме! Що се отнася до писаното в свещените книги, нямам особени съмнения. Имам сериозни съмнения в разбирането на написаното... Напълно съм съгласна! Това мнение на Максим спокойно може да бъде поместено и в темата за молитвата за дъжд и на още някои места!Но пък това е тема за молитва изобщо, добре си е да е тук!

Ако наистина сме убедени, че Той си знае работата и въпреки това изпитваме потребност да се молим, значи всъщност искаме нещо друго, различно от това, което той е отредил. После твърдим, че желаем да бъде Неговата воля и за това се молим. Обаче дори ние самите не си вярваме... Ако е вярно, не искам да имам нищо общо с този бог. Но не ми прилича на верно твърдение. Може и да е въпрос на дефиниция (например- какво наричаме висше аз) , но целият ни живот около нас много ясно показва, че между човешкото същество (с всичките му висши компоненти...) и Бог (в случай, че приемем за необходима тази хипотеза (противно на Лаплас...) ) в момента има дълбока пропаст. Толкова е дълбока, че нищо чудно и да не я осъзнаваме. Но осъзнаваме ли, например, атмосферното налягане? Осъзнаваме ли мръсотията, в която живеем? Не, свикнали сме така с нея, че тя даже ни харесва! Е, напълно възможно е тази дълбока пропаст да ни е така привична, че да ни е по- добре с нея. В края на краищата едно пробуждане е много по- болезнено, от сладката дрямка, в която сънуваме самите себе си. Да. Развитието може да е нагоре, може да е надолу. С такива играчки... Има. Но в едно чисто сърце. Чисто от лични желания. И от много други неща. Иначе... Създаваме егрегори. мисъл - форми. С всички произтичащи от това последствия.

Да. Напълно съм съгласна с теб. За разум трябва да се молим май... А майката Природа със сигурност няма да пропусне да направи каквото трябва. Максим, но тогава излиза, че се молим ... на себе си! А това наистина ли е полезно? За кого? Тези, които секат горите, трудно ще се замислят какво правят, докато не ги тупне някое дърво по главата. Затова предлагам тези, които все пак се сещат до какво води подобно поведение, да се обърнат в достатъчна степен към каквото трябва, та да помогнат по този начин и на другите, които си не могат... Боя се, че наистина външната суша отговаря на една вътрешна суша. И тя в никакъв случай не е само в тези, които секат горите. Уви, във всички ни е. Може би най- добрата ни молитва е ... живот, в който няма място за суша...