Багира

Е, като начало на проява на Любовта не е зле! Айде и нататък! Напълно съм съгласна! И отношението (любов: Любов) = ( проекция: към това, което се проектира) . Не е мръсно, не е и чисто. Проекция е. По- мръсен ли е северния полюс на един електромагнит от южния? Просто си е полюс. И когато го има, има го и другия полюс. Има го и токът, който е причина електромагнитът да действа. Не че не можем да си мислим, че същественото са полюсите. Само няма да е верно. Ама това да ни е единствената илюзия! За мен става дума за любов, когато мине по добре познатия път- изгрее, грее, залезе. Или пък ни в клин, ни в ръкав се превърне в противоположността си (типична проява на полярно свързаните проекции на нещо, което си няма полярности). Кой може да каже кое как е? За нас, свъртните, вероятно само времето... Въпросът с школите е някак измислен. Наистина не виждам да има някакво значение някой от някаква школа ли е, или не е, на чий авторитет се опира. Има значение какво прави. Може ли да бъде свързан с Любовта? Ами за какво говори Иисус Христос (слава Богу, не само той!)? За утопия? Който е повярвал в тази утопия и я счита за реалност, който я е открил вътре в себе си, по какъвто и да е начин, не спори има ли я, или я няма. Спорят тези, за които я няма! Бедата е, че който я е открил, може само да каже: "Да, има я!", но не може да я опише, не може да я докаже, не може да я предложи на другите! Може само... да ги огрява! Чрез лъчите на слънцето, изгряло вътре в него! Обаче и за да се види то, пак очи трябват... Нека да бъдем от неспорещите!

Донка, много ми харесва образът ти за слънцето и лъчите! Сещам се даже за един барелеф с изображението на Ехнатон и слънцето, от което се спускат множество лъчи към него и към другите същества, изобразени на този барелеф, на края на всеки лъч имаше... май ръка? Но се сещам и за друг образ- на Семела. В мита за Семела пък виждам предупреждение: Божествената светлина не е за очите на смъртните. Тя ще ги разруши! И Зевс е знаел това, уви, и ковварната Хера... Но смъртното същество може да роди в себе си безсмъртно- Дионис. За него е Божествената светлина! И така, когато се роди това безсмъртно същество, то може да действа чрез смъртната личност и да облъчва с лъчите на Божествената Любов без да изгори... С всичко това не принизявам ни най- малко проявите на любовта. Но те са прояви на любовта, а темата е за Любовта... И все пак, какво би бил животът ни без тях?!? Но любовта е, като всичко останало в нашия свят, едно с другия си полюс и е съвсем, ама съвсем смъртна... Нищо лошо. Просто фактология. Орли, ще ти напиша лично съобщение, не те пренебрегвам, но тук е друга тема!

Ми то на его-съществото всичко му е его. Обидата- ясно. Обаче и прошката. Което не мисля, че я омаловажава. Има различни нива на прошка, както и при много други неща. Но обидата наистина разяжда човека. Спасение от тази беда си е прошката- да простим на обидилия ни и на себе си, че сме се обидили. Ако не простим се обвързваме с обидилия ни. Пречим на себе си и на него. От тази гледна точка наистина прошката е като защита! И си е и знание и умение! Ах, дано не сме като мечката от приказката! Иначе ще сме винаги вързани за този, който ни е обидил!

Добромир, този въпрос ми напомня за един друг въпрос: "Крокодилът по-дълъг ли е, отколкото зелен?". Иначе казано- нещата са несъизмерими! Приличат си само имената, с които ги наричаме. И любовта си има своето място, и Любовта... Не мислиш ли? Но Любовта ни липсва... Сигурно защото не сме Учители... А без нея любовта е съвсем смъртна, като самите нас! И само това да беше! Навсякъде, във всичко ни липсва тя! А ако беше с нас, така ли щеше да изглежда светът, в който живеем? Това ли щяхме да сме, което сме сега?

Е, хубаво е, че всеки получава това, от което има нужда! Кой- неспокойствие, кой- спокойствие. Определено думата равнодушие звучи хубаво като словосъчетание, но има съвсем неприятен оттенък. И не буди у нас възторг. Докато спокойствието е нещо много важно. Поне за търсещите Пътя ... Без него няма среща с истинските Радост, Любов и много други хубавини. Има само среща с проекциите им в този свят, а те са с два полюса. И където е радостта- неотлъчно е и тъгата. Където е любовта- идва и омразата (и то доста бързичко!) ; нежността е неразделна с грубостта и т.н. И не може едното да се отдели от другото. Можем най- много да се правим, че не виждаме другото. Ама пък то само ни напомня за себе си...

Това, от което аз имам нужда (обаче си мисля, че всички хора са като мен!) друг човек не може да ми го даде. Ще го търся от хората и ще го стигна, когато стигна ... Сините планини... И по- лошото е, че ще искам да им дам това, от което си мисля, че те имат нужда, а всъщност само ще наранявам тях, или себе си, или и тях и себе си. Това, от което имаме нужда, ние, хората, е едно съкровено зрънце да се пробуди и да покълне, да разцъфне. То е скрито и очакващо своята пролет в сърцата ни. Когато то се пробуди и ние му предоставим ролята на водач, можем да обичаме и даряваме обич на другите без да нараняваме и да бъдем наранявани, можем да изпълним предназначението си и да поматаме на другите да правят това и много други хубави неща. Или както се случва със спящата красавица- тя може да владее своето царство, но след като целувката на принца я събуди. Ако се опитаме преди това пробуждане да правим нещо, може да сме пълни с най, ама най- добри намерения, ще жънем горчиви плодове ... Зрънцето е частица от Любовта на Твореца и Слънцето на Любовта му може да донесе дългоочакваната пролет. Така че наистина всичко, от което се нуждаем, е Любов. Но не бива да се бърка с любовта... А, да не пропусна: Помощта на другите търсещи като мен е много важна. Сама мога да се заплесна другаде и да се пробуди не спяща красавица, а спяща грозница, макар че за това няма приказка. Сигурно защото вместо приказка има действителност... Нека това пробуждане се случи в сърцата на всички, които се сетят, че им липсва!

Чудесна идея! Но уви, лесно се приказка разказва, мъчно се работа върши... Между другото, добре е да се замислим защо нещо, което е толкова просто, всъщност не става.

Хубаво и необходимо е да се садят тървета. Хубаво е и да се чисти. Обаче някой може ли да ми каже какво се случва със събраните боклуци? А с неподходящо засадените растения? (не че всички опити биха били точно такива!) Нали си мислим, че искаме да гледаме по-глобално, отколкото в рамките на 2-3 квадратни метра? И 2- 3 дни? Ще ви дам един пример: от години над Симеоново в София има един много хубав извор, за него казват, че Учителя е казал, че водата минава през сребърна жила и е с особени качества. Не знам какви са и качествата, но наистина е много вкусна. Само че нещо каптажът и се е разбутал и по- голямата част от водата тече не през чешмичката, а по пътечката. Намериха се ентусиасти, които боядисаха камъните около чешмичката. Първо- с бяла боя, после - даже със синя. но не се намериха ентусиасти да оправят каптажа. (Аз не смея, защото чешмите са от нещата, които като не знаеш, по- добре да не пипаш. Вече една чешмичка развалих, добре че след мен я оправиха по- вещи хора. ) Бояджиите явно бяха с много добри намерения, но намеренията и боята не промениха положението с водата от чешмичката. Та да се стремим да не плескаме камъните около изворите, а да разчистваме самите извори... Така можем да бъдем полезни на природата, поне според мен.

Ами така е. Да си родител не е само биология, както вероятно повечето читатели тук ще се съгласят. То ест не се раждаме със знание как да бъдем добри родители. Може да си мислим, че е така, но някак си не е. Да. Нито обичането ни е Обичане, нито истините- Истини. Защото нямаме Знание. Всичките ни знанийца събрани накуп не правят това Знание, без което препускаме така бодро наникъде... Остава да си направим извод - какво ни струват тези обстоятелства и какво да правим.

Eх, юнаци! Внимавайте с Ламята!

Eдни многго невъзпитани и вредни гости... http://www.bidstrup.ru/images/comicses/0602.gif

Много болезнена тема. Обаче все си мисля за приказките с ламите. Многоглавите. Да, автомобилите са една глава. Глупавото изхвърляне на отпадъци- друга. Нездраввословното хранене- трета, и т.н. Проблемът е в ламята, не в отделните глави. Това, че аз се движа с велосипед няма да намали глобалното замърсяване (макар че много упорито го правя). Да не говорим, че е ужасно опасно. Но всичко е съвсем закономерно. Не е въпрос на добра и отделно взета воля. Въпрос е на качественото състояние на съвременния човек. Той може да направи само това. Колко бих искала да не е така! Но просто боклукът, който творим навсякъде около себе си е израз на боклука вътре в нас! И ако искаме да спасим планетата си, трябва час по- скоро да бъде унищожен този вътрешен боклук!

Напълно съм съгласна! Тази нужда някак я свързвам с неизтощимото желание на егото да се изявява, да действа. Докато егото желае да действа, ще съществуват "силови линии" в безсмъртната част на човещкото същество, които ще създават нови и нови личности (но все от същия смъртен вид!) и след смъртта на старата личности ще им намират нови и нови задачи и работата наистина никога няма да свърши... И колелото на ражданията и смърт ще се върти...

Според мен интуицията е едно от нещата, които не можем да дефинираме, но за сметка на това използваме- кой по- зле, кой- по- добре. Възможно е отчасти да е въпрос на спомен, но това ще да си го представя като "спомен" от нещо като свръхпространство, в което събитията не следват линейността на времето, а съществуват в една едновременност. Но това си е моя представа, която съвсем случайно много се доближава до представите на Вадим Зеланд. По- просто ми е да си представям интуицията като следствие от обстоятелството, че осъзнаваме една съвсем малка част от информацията, която идва от действителността около и в нас. То ест в тази представа интуицията се дължи на неосъзнатата част на информацията, която, така или иначе, "регистраторът" (да използвам терминологията на Виктор) долавя. И тук вече въпросът опира до интерпретацията. Дали личностното съзнание правилно и практично интерпретира тези сигнали от несъзнаваните си части. Има и още един сериозен проблем. Идеята за развиването на интуицията като самоцел, или като представа, че така вървим по по- духовен път може да бъде сериозна пречка за реалното вървене по Пътя. По- верно ми изглежда твърдението, че "правилната" интуиция ще да се появи в следствие на вървенето по Пътя, отколкото да можем чрез развиване на интуицията (например- чрез техники и упражнения) да вървим във все по- голяма степен по Пътя.

Да. Точно това е. Всичко започва от семейството. Обаче нещата не са толкова елементарни. Не е разумно да кажем присто: "Не се обичат родителите!", защото обичането в семейния живот е нещо съвсем относително. Ако се сетим, че съвременното човешко същество, изгубило Любовта, търси да замести липсата и с всевъзможни видове любови, че и сдруги неща, които даже на са и любови, ще видим, че проблемите с децата са върха на един твърде голям айсберг. Но обикновено ни е по- приятно да не се сещаме за това. Бихме могли да закърпим нещата поне ако приемем, че хората нямат подготовка за професията "родител". Ако поне ни хрумне, че трябва да се подготвяме за тази работа не по- малко, отколкото за която и да е друга. Тези дето по рождениеу са перфектни родители, в качеството си на изключения, само потвърждават това твърдение...

По едно време изчетох в захлас де каквото ми попадна от Морган Скот Пек- "Изкуството да бъдеш Бог" -1,2,3 и др. Вероятно повечето от хората във форума са чели нещичко от него, един великолепен автор, много интересен психотерапевт, описва огромен спектър от човешки проблеми и дава много хубави обяснения и решения. Няма да говоря повече за него, радост за всеки интересуващ се читател е срещата с книгите му. Поне 5 негови книги изчетох, във всички тях той разглежда случаи от практиката си като психотерапевт. Не видях нито един случай, в който травмите и деформациите в човешката психика да не се дължат на нещо, което се е случило в семейството. Споделям тревогата и недоумението на автора на темата - aratron относно отношението на съвременните родители към децата им. Но за какво ли не се учи и подготвя човек, за какво ли не търси и може да получи помощ от специалист, но за родителската си работа- не. Това си е наистина голяма беда! Но "по- добре е да подгониш вятъра, отколкото да седнеш и да плачеш...", както е казал Вапцаров... А то си е за плач твърде често... От моя гледна точка трупането на важния за детето опит не е задължително да се постига с директни ограничения и забрани. Всичко опира до това- как детето ще получи този опит. С викове и забрани- може да се постигне нещо, но никак не е трайно, да не говорим, че даже и обратен ефект има. Лъжите и манипулациите също дават сериозен, дълбок и отрицателен ефект. А и създават лъжливото убеждение у възпитателя, че видиш ли, той си е свършил работата, но това, проклетото... Мисля, че най- важното е родителят, или учителят, да иска да се учи. Също и да подкрепя възпитаника си. Което, естествено, не значи да му позволява всичко. Е, пак стигам до Лао Дзъ... "Разпусни, за да свиеш!". То ест не може все да свиваш...

Не ти ли е достатъчна като диагностика самата поява на обидата в теб ? Ако не ти е достатъчна, значи можеш да си представиш до колко принципно е възможен честен поглед върху себе си... Но помощта на другите наистина е неоценимо съществена!

О, най-хубавата позиция по въпроса за смъртта! Офф! За по- ясно- off! Така да бъде! За всичките видове! (без първата, тя вече се е случила, на промяна подлежи ситуацията с останалите видове- разбрани и неразбрани, но които си ги има)

Да. Излиза някак твърде несамостоятелна. Но все пак това е от ТАЗИ гледна точка.

Така е. Точно това имам предвид. Трудно може да се приеме, че съвременният човек живее истински. И смъртта му е такава. Наникъде. Нито край, нито начало. Така, връткане, докато човекът не се пробуди. Или докато не дойде "втората смърт". Ако чувахме гласа на родната ни планета, мислиш ли, че бихме чули твърдението, че човекът живее истински ?!? Май други неща ни казва? И все по- силно? А ние още не чуваме?

Бих казала, че виждам и гледни точки, от които темата не е безсмислена. Например за човешките същества, които не са едно със Знанието, проблемът с правилния въпрос и правилен отговор винаги ще е актуален. Уви, и обречен... Освен това в условията на едновременност на събитията е напълно възможно да се появят едновременно и правилен въпрос и правилен отговор. Наистина, в моделите на линейните представи това е невъзможно. Но нали има и други представи...

Според мен смелост се иска, преди всичко за да разбере човекът, че нещастието му не идва от другия. Не че другите не могат да му направят живота неприятен, и че трябва да им се робува, но вътрешното нещастие е нещо, от което никой развод не може да спаси... И не бива да се оставяме щастието ни да идва от друг, защото който го носи, той ще го отнесе. Но по принцип кратките и категорични сентенции са колкото уязвими, толкова и неверни... Така, за пълнота си пиша...

E, каквото повикало- такова се обадило... Сама съм си виновна! Не е вярно твърдението, че животът и смъртта са като сън. Вярно е твърдението, че аз съм стигнала до такъв извод. Съжалявам, че не съвпада с извода на Толстой... Но не съвпада. За мен те са това. За някого смъртта може да е пробуждане. Всъщност от тази гледна точка най- важното е пробуждането. Който когато може, но да се пробужда!

Животът ни е като сън. И смъртта ни- като него. Уви, не е пробуждане, а все същия сън! Като се замисля- доста страшничък. Сцената е малко по- различна, ролята- също, но все си е сън. Верно, правото за пробуждане се придобива, не се дарява безусловно.

А, Мона, изглежда говориш за една от формите на любовта. Тя наистина е вихрена и мълниеносна, не пита ... и всичко останало, за което говориш и много още. Но е форма. И то - смъртна. Като всички форми. Да, пленяваща е, могъща е, изглежда фундаментална, непреодолима. Казват, че може да бъде спасена... от Еликсира на Безсмъртието. Един символ, който, като всички останали символи, има много етажи- по един за всяко стъпало на осъзнаване на човешкото същество. Като така няма да обсъждам какво точно е той (особено с Орлин! ) - всеки колкото го разбира- толкова е за него... Но имало такъв... и който милее за своята вихрена, изпепеляваща любов, ще да трябва да намери Еликсира на Безсмъртието, за да не умре любовта му, колкото и красива, уникална, чиста и дълбока да е точно неговата! Иначе... ще си подскача от една форма на друга. Като се омърля, или като умре едната- ще си търси друга... А като намери Еликсира на Безсмъртието (то ест- когато може да каже с основание: "О, Смърт, де ти е жилото?", тогава Любовта, която е същност, ще се проявява във всичко, което той върши- и в любовта, и в музиката, и в строенето на къщи, и в готвенето... във всичко, във всичко!