aisling

Благодаря.

Здравейте. Пише ви едно момиче на 16 години, ако възрастта е от значение - скоро навършвам 17. Не мога да назова конкретна причина защо пиша това и ми е малко трудно да подредя мислите си, защото по принцип изключително рядко говоря открито за това, какво чувствам. Имам навика да се самоанализирам или поне си мисля, че го правя, не знам доколко стигам до правилните заключения. От известно време (около 2 години) имам чувството, че съм във война със себе си, трудно ми е да се разбирам и като цяло има едно постоянно чувство на неспокойствие и нервност, чийто интензитет е на периоди, но не мисля, че е изчезвало напълно за повече от 2 седмици. Така, в момента съм в 10-ти клас. Като бях в 9-ти клас имаше един момент, който ми е като черно петно в съзнанието. Не знам на какво се дължеше точно, но продължи около 3-5 месеца, които, ами, направо ми се губят. Помня как не желаех да говоря с никого, не желаех да виждам никого и общо взето прекарвах времето си в училище на чина сама, блуждаейки и занимавайки се с не помня какво, а в къщи общо взето същото. Живеех си в свой свят, гледах, четях, правих всичко, което може да ме отдели от реалността. Спрях да говоря, спрях да се усмихвам, спрях да имам желание за каквото и да е било. В началото не мисля, че съм била тъжна, струва ми се, че просто не изпитвах почти нищо. Не исках да ме "закачат" и да се занимават с мен и аз не го правих с другите. Изолирах се. Карах го по инерция, без да мисля много какво правя.Имаше приятели, които се опитаха да общуват с мен, но аз не им позволих и те се отдръпнаха, но така и не скъсахме отношенията си изцяло. Тогава не ме интересуваше имам ли приятели, близки, нямам ли. Времето от този период ми е като мъгла. От един момент нататък непрестанно се анализирах и се чудех какво се е случило толкова у мен, че да стана такава. Не мога да си спомня точен отговор, само една мисъл постоянно ми се въртеше в главата - че сама мога да се справя с всичко. И в крайна сметка някак се стегнах. Общо взето, никога не съм имала особено доверие на хората, мразя да съм зависима от някого, изпитвам страх от това, някой да ме познава наистина. Имало е случаи, когато ако почувствам, че някой човек започва да се привързва към мен, моментално поставям дистанция. Имам чувството, че повечето хора, от които аз не се нуждая, няма и да развия някаква загриженост към тях, която да оправдае очакванията им, и това единствено ще ги нарани. В подобни моменти ми се догажда и сякаш всичко се върти, а аз нямам земя под краката. Когато емоциите ми станат толкова силни, имам усещането, че губя контрол, и гледам бързо да ги туширам. Вглъбявам се в някаква дейност, която да ме отдалечи от тях, и така, докато нещата утихнат. Да покажа емоциите си изцяло, за мен е табу. Все едно да се разхождам без дрехи на публично място. Срамно, в някаква степен отвращаващо и ме застрашава. Отскоро отново се чувствам като онези 4-5 месеца и една приятелка ме попита дали отново ще ставам като преди. Разговорът ни стигна дотам, че тя ми разказа неща, които откровено нямам спомен да съм правила. Малко се стреснах. Това настрана, не помня как точно излязох от тази черна дупка, но след нея всичките ми отношения с хората бяха страшно охладнели, а и самата аз също. Мога да се усмихвам, да се смея, да слушам проблемите на приятелите си, но не мога да говоря за своите, трудно ми е да съм наистина загрижена за повечето от хората около мен. Преди време се чувствах добре, когато хората ми се доверяваха. Чувствах се нужна и това ме радваше. Сега си мисля, че просто съм била душевен отдушник, но не ме интересува особено. От няколко месеца не ме е грижа дали хората ще ми имат доверие или не. Родителите ми ме смятат за безчувствена и високомерна, и неведнъж майка ми ми го е казвала. В началото отричах, но вече знам, че не ме слуша, и съм се отказала да я убеждавам или да обяснявам себе си. Често казвам неща, без да помисля предварително, хората възприемат честността и тази речева импулсивност за грубост и липса на загриженост. Реално, никога, абсолютно никога, не съм казвала или извършвала нещо с намерението да нараня или оскърбя някого. Не мразя никого, не искам да нараня никого. Влюбена съм в идеята за добро. Доскоро давах всичко от себе си, за да разбирам другите. Вече не се старая толкова, но в известна степен е започнало да става от само себе си. Осъзнавам, че хората имат своите лоши моменти, и когато са ядосани или тъжни, в повечето случаи мълча, давам им пространство, чакам да им поотмине, за да не стане по-лошо, няма смисъл да се натрапвам. Ако някой стори нещо, което не ми харесва, наранява ме или нещо подобно, трудно ми е да се ядосам, по-скоро се чувствам тъжна и търся проблема у себе си. Тревожи ме, че реално погледнато в момента ме е грижа за много малко хора. Имам приятели, но не ги чувствам близки. В повечето случаи не изпитвам нищо към комплименти и критики. Предпочитам да прекарвам времето си сама; по принцип, когато съм сред хора, възприемам държанието си един вид като задължение и действам на автопилот. Историите, които чета и гледам, за няколко дни ме карат да изпитвам много повече и по-истински чувства от тези, които съм изпитвала в последните няколко месеца. Мисля, че избягвам отношенията от страх да не нараня и да не бъда наранена. Това съществуване, което водя, е безопасно за мен и другите, но чувствам, че е непълноценно. Имам ли нужда от помощ, как да се поправя? Благодаря.