Vector

Хмм...наистина не съм поглеждам нещата от такъв ъгъл. Първото, което ми идва на ум е: Убеждение: Че не е трябвало да се раждам, че не съм достоен, че съм заел мястото на някой достоен ; Чувства: Вина. Някои други мои убеждения: Убеждение: Че съм неадекватен и странен, когато съм сред хора ; Чувства: Срам, яд. Убеждение: Че нещо в мен липсва ; Чувства: Тъга, срам. Убеждение: Че няма да успея в живота, че съм неспособен и некомпетентен ; Чувства: Страх, срам, гняв. Убеждение: Че съм непривлекателен, нежелан и че съм досаден ; Чувства: Срам, вина. Убеждение: Че съм наранил много хора като съм ги отблъснал ; Чувства: Вина, гняв. (Тук бе моментът, в който прочетох някои от убежденията си по няколко пъти и се плеснах по челото задавайки си въпроса "Абе ти сериозно ли бе?"... след което избухнах в смях.) Като ги видях черно на бяло осъзнах колко малко или никакъв смисъл имат някои от тях, но все пак остават някои, които все още виждам като логични и верни убеждения поне до някаква степен и тук изниква въпросът - Какво следва? Имам предвид, не мисля, че съм променил убежденията си дори и да съм осъзнал колко нелепи са били някои от тях. Има ли правилен / грешен начин да се подходи към въпросната промяна на убежденията?

@АлександърТ.А. : AvPD е просто съкратеният вариант на английското наименование на въпросното личностно разтройство и има значение до толкова доколкото да търся начин да се справя със въпросното състояние. Относно въпроса, който на теб ти е помогнал - мисля, че разбирам какво имаш предвид, и аз се опитвам да отдалеча мислите си от въпросите засягащи Аз-а, минали и настоящи събития и грешки и да започна да виждам "голямата картина"...или по скоро някаква истинска картина, която не е замъглена от миналото ми, да намеря отговорите, които (може би) са вътре в мен (никога не съм бил вярващ, но сега чета книги за Дзен-будизъм, духовно пробуждане, разширяване на съзнанието и прочие). Но с всеки следващ ден в който съм сам със мислите си се виждам във все по-лоша светлина. Възприемам се като все по-неспособен и некомпетентен. Осъзнавам колко хора съм наранил като съм ги отблъсквал или заблуждавал по някакъв начин в собственото си объркване; как докато моите връстници живеят с пълна сила аз вечно мисля и обмислям още от ранно детство, внимавах за всичко и стъпвах на пръсти през живота докато живота не започна да ме отминава...сега дори не стъпвам...сега съм неподвижен. Може би просто трябва да спра да мисля... уви не знам как да го постигна. @mvm: Не работя. Опитвам се да се науча сам чрез интернет на web разработка, web дизайн, софтуерни и ИТ технологии, но ми се струва, че не ме бива особено, а нямам идея на къде другаде да се насоча. От както прекъснах обучението си и се прибрах обмислям вариантите за друго образование и съм се спрял на една безплатна академия в столицата или един колеж близо до мястото на което живея, но честно казано не мисля, че бих се справил с което и да е от тях...ако въобще ме приемат. Редовно преглеждам обявите за работа, но изпитвам страх да започна работа. Страх ме е, че ще стана за смях в очите на шефа, колегите... точно както става във всяка една социална среда в която попадна. Страх ме е, че няма да се справям със задачите и само ще навредя по някакъв начин. Въпреки това най-вероятно ще кандидатствам за академията или колежа защото ако трябва да остана още 1 година така просто ще се побъркам.

Здравейте! Първо да кажа, че най-вероятно ще е дълга и скучна тема, но дано поне някой я прочете. В главата ми е пълна каша и дори не знам от къде да започна, не знам какво да започна, не знам защо да го започвам ... каквото и да е. Затова ще давам направо.... Аз съм момче на 21 години, живея в малко населено място. Родителите ми са разведени от 10-11 години и жевея с баща ми и баба ми. Преди няколко месеца попаднах на статия за AvPD и за първи път открих, че начинът по който се чувствам от години си има име. След това четох за други личностни разтройства за да проверя дали не си преписвам случайно състоянието просто за да дам име на това с което се боря, но другите личностни разтройства не отговаряха на това което изпитвам докато при AvPD - съм аз до-последната буква, но не съм диагностициран официално тъй като никога не съм се консултирал със специалист. До преди около година живях и учих в голям град за около 6 месеца. Живеех със съквъртирант, когото не познавах преди да се нанеса при него. Запознах се още в началото със едно момиче и връзката ни продължи общо взето през тези 6 месеца макар да беше не особено функционална. Докато бях в града усещах тревожност, чувство за неадекватност, ниска самооценка, чувство че съм по-нисш от другите и прочие, но въпреки това продължавах да ходя на лекции и упражнения, продължавах да излизам със въпросното момиче. Не завързах никакви приятелства, но се виждах със стари съученици и като цяло бях доста по-добре в сравнение със сега. После реших да спра обучението си защото специалността нямаше нищо общо с интересите ми и реших да спестя пари на семейството ми от излишните разходи и се прибрах вкъщи. Сега съм си вкъщи и състоянието ми се влошава. Нямам приятели, нямам приятелка, със месеци не излизам от къщата (освен в двора), нямам желание за нищо, почти не разговарям като изключим 5-10 думи които разменям със баба ми или баща ми, но не говоря за нещата които ме тревожат, не говоря за себе си, и разговорите протичат по един и същ начин на едни и същи теми и толкова. С когото и да говоря, каквото и да говоря чувствам напрежение в гърдите и гърлото си. Все едно нещо ме притиска. Преди да тръгна да говоря се усещам, че мисля какво да кажа и как да го кажа понякога с минути, дори и ако говоря със член от семейството. Гледайки назад през годините имаше момчета, които се опитваха да се сприятелят с мен, имаше момичета, които по някаква причина показваха интерес към мен и изглежда че съм ги отблъснал...всичките. Често се чудя да не би нещо в мен да липсва, нещо, което всички други имат за да могат да се сприятеляват, да работят, да излизат, да се забавляват, да се социалицират, да живеят... докато аз се взирам в екрана или някоя книга, тренирам или спя. Често си мисля, че дори и да умра може никой да не се усети със дни, а хората извън семейството ми изобщо не биха и усетили разлика ако ме няма. Днес реших да напиша нещата които ми измъчват заради нещо, което се случва за пореден път. И за пореден път се чувствам като умствено изостанал. Имахме гости по повод рожденният ден на баща ми. Бяха дошли 5 души, 2-ма от които не познавах + семейството = 8. Всички бяха на масата и хапваха и пийваха, а аз си бях в стаята както обикновенно. След известно време започнаха да идват до стаята ми да ме викат при тях. Първо баба ми, после сестра ми и накрая един от приятелите на баща ми. И всеки път чувам "Слез при нас...срамота е.".Нямам нищо против хората, но се чувствам страшно неадекватен на такива сбирки и като цяло сред други хора. А като ме завлякоха така се чувствах и като някакъв изрод, който водят на изложение. Мъжът и жената, които не познавах ме гледаха като че ли съм извънземен и после чух жената да казва, че е мислела че съм по-малък (аз съм 185 см и 85 кг) и не я виня... Осъзнавам, че се държа като малко дете... така се и чувствам. Дори когато съм покрай деца в 1-3-5 клас се чувствам по-нисш и от тях. Сам открих поне повечето причини, които според мен са довели до появата на AvPD при мен. И основните мисля че са: нефункционална майка, която малко след развода с баща ми каза на мен и на сестра ми: „Съжалявам, че съм ви родила!“; "приятели", които отново малко след развода на родителите ми буквално ме замеряха с камъни и пръчки докато не си тръгнах защото не бях в настроение и просто исках да си седя на пейката, а не да се катеря на едно дърво ; тормоз от връстници в училище и извън него; други "приятели" които ме лъжеха и отбягваха постоянно (след което спрях да инициирам контакти с когото и да било и чакам другите да търсят мен та до ден днешен все така) и накрая, но не на последно място - моите собствени мисли. След развода на родителите ми прекарах дългогодишна депресия + суицидни мисли и ми беше по-лесно да вярвам, че щом собствената ми майка ме презира толкова, то няма как да очаквам някой непознат да изпита позитивни чувства към мен, беше ми по-лесно да си повтарям, че не съм самотен, просто съм единак....“като вълк съм...винаги съм бил и винаги ще бъда“. Повтарях си, че не са ми необходими приятелства, нито симпатии, нито любов. Повтарях си, че никой и нищо не ми трябва. И сега това е единственият начин на мислене, който познавам. Дълбоко в себе си изпитвам нужда от близост с други хора, но винаги автоматично се опитвам да се оттърва от това чувство защото ме смачква отвътре. Сега депресията ми излежда се е завърнала и се завърна със страшна сила и отново + суицидни мисли. Реално нямам намерение да слагам край на мизерното си съществуване (да не говорим, че не ми стиска) но когато си помисля, че някой ден ще умра това ми дава някакво спокойствие макар и само за момент, капчица щастие...след това осъзнавам мислите си и чувството, което изпитвам към смъртта и това ме натъжава... 21 годишен мъж видимо в много добро физическо здраве... а такава развалина отвътре... "Срамота е..."... 21 похабени години... Нямам сили да пиша повече затова ще спра до тук за сега. Дано не съм ви отегчил до смърт. Не знам какво очаквам....някакъв съвет, насока...нещо... нещо мъничко дори. Благодаря ви!