gergana_b

А от вашият отговор личи много незаинтересованост към т.н. online психотерапия. Да не кажа некомпетентност.

Целта липсва.А създаденият най-добър приятел го няма.

Здравейте! Преди около половин година се разделих с приятеля си, но все повече и повече тъгувам за него.Не мога да се концентрирам върху нищо, агресивна съм, гледам негативно на всичко и всички, трудно ми е да контактувам с хората около себе си, прекалявам с алкохола...не съм на себе си.Не виждам смисъл да продължа напред.Той ми даваше всичко, обичаше ме и аз него също, но му изневерих.Не мога да си обясня защо, дори не го исках.Тогава той ми прости и малко след това се пренесох в друг град,започна ревността,караниците всяка вечер и извиненията всяка сутрин.Когато идваше при мен или аз се връщах ,всичко беше наред и прекрасно. Но няколко месеца по-късно той попадна на моя кореспонденция с друг човек,зад която не стоеше нищо сериозно и никакви намерения да се случи каквото и да е.Но тогава приятелят ми не ми прости и се разделихме.Известно време поддържахме контакт, който се основаваше на как си,какво правиш и прерастваше в обвинения един към друг. Реших,че няма смисъл и не се чувахме или виждахме около 3 месеца,но той толкова ми липсваше.Опитвах се да го заместя с какво ли и кого ли не.Не мислех за друго,не учех,не можех да спя,сънувах го,постоянно се обвинявах и ,продължавам да го правя, за това ,което направих.А хубавите ни спомени ми носят повече болка от който и да е лош. Преди седмица бях в родния си град и се виждахме цяла седмица,изкарвахме си прекрасно,държахме се като двойка общо взето,каза че ме обича.Повдигнах темата за събиране и той каза,че ще си помисли и бях обнадеждена.Но в крайна сметка той отказа,категорично,според него това,че се обичаме няма значение и дори самата мисъл да сме заедно го ядосвала.Обясних му,че вече всичко се е променило,всичко е по-сериозно и наистина е така.След няколко дни се засякохме в един бар и се разбрахме да се чуем.Но когато си тръгвах,бях пияна,тъжна и отчаяна.Реших ,че ще е идеалният момент да застана на улицата и да чакам да мине кола,нещо което е изключително глупаво и от което се срамувам.Тогава му се обадих и той веднага дойде.И двамата знаехме,че нямам достатъчно смелост да се самоубия.На следващият ден ми каза че никога повече не иска да ме чува,вижда и да контактува с мен. А аз имам нуждата от него ,от контакт с него.Не познавам никой друг с такава душевност,като неговата и не мога да съм толкова естествена пред никого ,както пред него.Имам нужда от подкрепата му .Той се превърна в най- добрия ми приятел. Не виждам смисъл да живея ,ако никога не срещна любовта, още по-малко ако съм я срещнала,но съм я изгубила.Не знам дали той е любовта на живота ми и дали ще срещна някога друг, когото да обичам така.Щастието ми зависи от обичта и няма смисъл просто да съществувам или да съм с някой случаен, колкото да не съм сама.Не искам да живея така,не се справям с нищо, не искам безмислени разговори и връзки,искам да си го върна,но не знам как.Тоталната раздяла с него не мисля ,че би ми помогнала.Отчаяна съм,имам проблем и искам да го преодолея,искам да виждам смисъл в живота си.Но не знам как.