inpetrov

Посещавах психолог и ми предстои да се срещна с хипнотерапевт. Прочел съм доста от темите по форумите и ще прочета книгите.Успях да приема, това че не съм съвършен и както всички греша.Самообвинението идва от незнанието и неподготвеността ми да приема нещо, което знаех, че ще се случи и въпреки това явно съм отхвърлял подсъзнателно.До момента на физическата смърт на татко аз не осъзнавах с каква сила ще се стоварят върху мен всички въпроси, чийто отговори можех да получа докато беше жив.Сега остана само един, защото на другите намерих отговора за себе си.Остана въпроса дали е знаел, че съм до него в последните му дни.Аз го помня като най - прекрасния баща за мен и исках да се чувства като такъв дори и в последните си мигове.Аз го гледах и той ме гледаше, държах му ръката и го милвах, а той не можеше да помръдне, а аз не отронвах и думичка.Сега се питам дали е чувал, дали е виждал, дали е разбирал, че съм до него.Успокоявам се, че все пак бях с него до последния му дъх и той си отиде в ръцете ми, но за мене е важно да го е разбирал и той...Да е знаел, че не съм го изоставил, защото ден преди това е бил сам, а това е страшно...Моят модел е бил той и аз се стараех да му подражавам, но по повод отговорността и подредеността, татко беше над мен.Той не би ме изоставил, затова аз искам да зная, че и той не се е чувствал изоставен.

Благодаря Ви отново и със сигурност сте прави...Няма как да говоря за нещо което наистина не познавам и да философствам напразно... По повод чувството за вина, което се е оформило в мен, бих желал без да се натрапвам, да Ви кажа.В последните месеци от живота на баща ми се опитвах да помогна доколкото позволяваха възможностите ми и той го виждаше и разбираше вероятно.Дни преди да почине ние бяхме при него, а на следващия ден пътувахме извън града.Не му казах, че ще отсъстваме, но майка ми му е казала.Той ми се обади на следващия ден и като че ли искаше да се върнем, защото ми каза, че му се налага да излезе, а аз знаейки, че съм далеч, не му предложих да дойда при него.Ден след това бях до него, но той вече не можеше да говори и само ме гледаше.Държах ръката му и го милвах и не зная дали ме е виждал, дали е усещал, че съм до него.Не искам да се е чувствал изоставен от мен в последните си дни, а не зная дали в това състояние съзнанието е ясно. Помогнете, моля!

Нека вземем като пример следното - губя брат си когато съм на две години, а той е бебе - аз не го осъзнавам, а той дори не е имал възможността да се изгради като личност.И съответно губя баща си, когато съм на 39, а той на 74, като през всичките тези години ние сме се опитвали да градим личността си в този живот...Ако приемем, че я има душата, която ще запази личността, то тогава трябва да приемем, че продължава развитието си в паралелна реалност, където както бебето, така и възрастния човек биха продължили пътя си.Или да приемем прераждането при което една душа обитава различни тела - тогава личността действително се губи или поне тази която се идентифицира със земното тяло.

Благодаря за съвета! Искам да вярвам!Но не мога просто да си избера нещо в което да повярвам!Да, има кръговрат и това е единственото сигурно!Раждаме се, живеем, умираме...Това е сигурно и важи за всеки жив организъм на тази планета, нали?Кое ни различава от останалите живи организми?Това, че сме по - висши същества е вярно, но огледайте се и ще видите, че модела на живот при всички живи същества е един!Има любов, омраза, борба за живот, борба за храна, щастие, тъга, болка...Всичко, което е при човека, то е и при останалите живи организми...При човека дори е по - страшно, защото осъзнава...Не искам да се сравнявам с растение, но в какво да повярвам?Аз съм човек на ръководен пост и ежедневно ми се налага да управлявам хора.Опитвам се да ги убедя, че това което вършат е правилно, да ги обучавам и напътствам, защото зная и мога повече!Сега аз имам нужда от убеждение и напътствия и вероятно щеше да ми е много по - лесно, ако не бях толкова праволинеен и изключвах разума.Приемам факта, че тялото ни един ден става храна на други същества обикновено, но отказвам да приема, че губим личността си!Не искам да го приема, а доводите сочат обратното!Не искам да приема и факта, че никога няма да видя татко, такъв какъвто го помня!Чувствам се безсилен и съм...Безсилни сме срещу естествения кръговрат и къде е смисъла да обичаш тогава...Колкото повече обичаш, колкото повече се привързваш, колкото си по - добър, толкова повече страдаш, нали?

Страшно е да губиш вяра!Опитвам се да намеря смисъла на себераздаването, на самоизграждането, на стремежа към еволюция на личността.За да се стремиш към усъвършенстване, ти е нужна вяра.А вярата трябва да е истинска, а не заблуда.Имам чувството, че повечето теории за това, какво се случва след смъртта са точно заблуда за хората с цел да бъде съществуването по-лесно.Ако вярваш, че душата ти продължава след смъртта на тялото имаш надеждата и вярваш, че отиваш на по-добро място.При мене остана само надеждата и любовта.Вярата няма на какво да стъпи и бавно потъва, а не искам.Всички, които сте ми писали ми дадохте още надежда, за което Ви благодаря.Моля Ви помогнете ми да повярвам отново!Никога преди не бях си задавал въпросите за смисъла на живота ни толкова сериозно.Страх ме е от промяната в мен!Преди бях усмихнат и се чувствах щастлив!Сега съм затворен в себе си, плача и се връщам назад във времето!Не мога да си простя, че прекарвах с него толкова малко време и не разговаряхме.Дори и в последните му месеци, когато се виждахме почти всеки ден си говорихме малко и общи приказки.Бях объркан тогава, а сега съвсем.Искам да повярвам, че ме чува, вижда, усеща и разбира че усилията му и грижите не са били напразни и се ценят.Аз съм бил неговия смисъл на живота, както е за мен моето дете.Сега страдам, че баща ми го няма, но не искам детето ми да страда.Искам да вярвам, за да повярва и моето дете, че ние не си отиваме просто така, за да може да продължи и да знае, че баща му го гледа и се радва на успехите му и е горд с него.

Благодаря на всички ви! Аз също искам да повярвам, че смъртта не е края на съществуването ни, но ред въпроси на които не мога да намеря отговор, клонят към извода, че състоянието преди раждането ни е това, което е след смъртта.Уплашен съм и съм объркан. Раждаме се, ядем, спим, пием, забавляваме се, тъжим, умираме - функции и етапи, присъщи на почти всички животински видове. Личността остава в спомените на близките, докато ги има тях и бива забравена с времето поради вечния кръговрат. Може да звучи егоистично и грубо, но аз не мога да се примиря с това.Човек търпи много трансформации в своя живот - израства или деградира.Хора идват и си отиват на различни възрасти и в различни състояния на съзнанието. Как да намеря смисъла, ако се губи личността? Какъв е смисъла да полагаш усилията да се изградиш като достойна личност? Задавам тези въпроси, защото баща ми живееше достойно и честно, даваше цялата си енергия и средства за близките без да иска в замяна, лишаваше се заради нас, докато има хора, които живеят за да угодят единствено на себе си. Би било прекрасно, ако пътя продължава и след смъртта! Бих искал баща ми да може да усеща колко го обичаме, да чува думите ми, които не му казах докато беше жив, да ни вижда, но ако тялото ни е средството за предаване и приемане на информацията, то тогава това не би било възможно след като умре.Теорията за прераждането съдържа противоречия и ми е трудно да я осмисля в различните варианти и интерпретации.Единственото, което звучи донякъде разумно е вариант за паралелен свят, където продължаваме своето развитие.Задавам си въпроса дали ще видя баща си, когато и аз си отида, дали ще ме познае, дали ще го позная, как ще позная починалия ми брат, който си е отишъл като бебе, а аз съм бил само на две, приятелите?Дано не досадих, но търся смисъла и ми се иска да го намеря за да продължа да вярвам в доброто и в любовта.В момента намирам сили да се боря в името на детето си и съпругата ми.Възпитаваме детето си с вяра в доброто и се стараем да стане достоен човек. Не искам да губя моята вяра, за да мога да продължавам да я предавам и на сина ми!

Благодаря за отговора! Не съм убеден дали моята вина е реална или не.Баща ми бе човек, който рядко показваше чувствата си и това ме кара да си задавам куп въпроси.Той не разказваше за болестта си.Видях купищата изследвания, които си е правил и ми е мъчно за това как се е борил сам, а мен е държал настрани.Най-много ме боли от случка, която преди смъртта му приех като нормален спор, но сега ме кара да се връщам и да се опитвам да си докажа, че той не си е отишъл от този свят обиден.Същата е на празник, който бе няколко месеца преди смъртта му.Исках да се съберем и да отбележим събитието, но той отказа.Оказа се че майка ми при някакво тяхно спречкване му е говорила неща, които са далеч от истината, но на които той явно е повярвал.Опитах се тогава да му обясня каква е истината и се надявам да ме е чул, въпреки афекта си.Седмици след това състоянието му се влоши и тръгнахме по болници.Той не показваше обида и може би затова не повдигнах отново въпроса, за да му обясня, а и честно казано ми се струва че беше разбрал.Съжалявам, че в месеците докато обикаляхме болници не му казах колко съм му благодарен за всичко, което е направил за мен и колко много го обичам.Съжалявам, че поради ангажиментите си на работа не успявах да давам повече време на близките си.Сега ми се налага и да търся начин да намеря общ език с майка си, защото те с баща ми често спореха и преди ми се е налагало да бъда буфер между тях.Нейното страдание е различно от моето и опитите ми да разговарям за нея е тормоз.Ходих на психо терапевт, ходя на гроба и говоря, когато шофирам сам си говоря.Съпругата ми счита, че нямам причина да се обвинявам, но аз опитвам сам да убедя себе си в това.

Здравейте Наскоро почина баща ми и не успявам да се преборя с болката от загубата.Проблема се задълбочава и от факта, че съм единствено дете, а майка ми не желае да разговаряме особено.Съпругата ми ме подкрепя, но тя също не изгаря от желание да говорим по темата.Започнах да говоря сам докато шофирам към дома или когато съм на гроба.Обвинявам се, че погълнат от работа не съм имал достатъчно време за най-близките си.Измъчват ме мисли за това дали е могло да му се помогне по някакъв начин, а не е било направено.Връщам се постоянно назад във времето, гледам снимки, припомням си случки.Обвинявам се, че не му казах колко съм му благодарен и колко го обичам.Бих искал да Ви разкажа за конкретните истории, които ме смущават и ме карат да се измъчвам, но не зная дали ще е удачно и дали бихте искал да ги научавате. Благодаря