inpetrov

Грижа се за себе си и се опитвам да не мисля в негативен план. Продължавам да посещавам психотерапевт веднъж седмично. Зная че ще се справя, въпреки че проблемите рефлектираха и върху физическото ми състояние.Не бях лежал в болница от 21 години, когато проблема беше свързан с травма.Изключвайки това, не съм боледувал от нищо по-сериозно от настинка. Определено свързвам болестта с психическото си състояние и определено човек може да се разболее и излекува с мисълта си. Не е нужно да се опитвам да се оправдавам и да очаквам, че като се ровя ще открия нещо по-различно. Когато се осъждам, също не променям фактите.Разумен човек съм, въпреки че допуснах да се срина така и осъзнавам, че се наказвам за нещо, което не мога да променя. Никога грижата не е достатъчна, а всеки е бил лъган и аз не съм изключение.Боли, когато става дума за най-близките.Явно съм много чувствителен на тази тема и си направих здравата психика на каша. Имам страхотно семейство, което вече половин година страда покрай моята промяна. Зная, че няма универсална формула и всеки трябва да се пребори индивидуално.Животът продължава за живите и аз се стремя да бъда същия човек, който бях преди.Какъвто ме обичаха и обичах. Мислех си, че ще израстна духовно и ще стана още по-добър човек, ще работя още по-усилено, ще съм още по-привързан към семейството си. Получи се точно обратното, на каквото и да се дължи.Дали е липса на одобрение, страхове, чувство за вина, идеализъм, непознаване на себе си, невежество или каквото и да е - не зная колко е важно.Моя живот продължава и не искам да се срамувам от това, как съм го изживял, въпреки че има постъпки с които няма как да се гордея. Исках да намеря някаква причина да повярвам, че смъртта не е края, но явно не ми достига капацитета да надскоча ограниченото си мислене. Не зная доколко това можеше да ми помогне...Любовта към хората, които обичаме трябва да се дава докато сме живи и докато те са живи.

Този форум и хората тук ми помогнаха много. Не зная дали има живот след смъртта и мисля, че никой не знае със сигурност. Едва ли ще разберем в този ни живот това. Да вярваме в живот след смъртта и да се надяваме на това, носи някакво успокоение, но какво от това? Дали е прераждане или има нещо друго? С какво ще помогне това? Нищо не може да компенсира липсата на живия човек!

Важно е да се проумее, че тук трябва да обичаме важните за нас хора и да им го показваме докато са живи и докато ние сме живи.После вече е късно и е невъзможно да компенсираме. Тогава отпада и въпроса има ли го или не живота след смъртта, защото губи смисъла си.Собствен опит, чрез който се надявам да съм полезен. Пред мен никога досега не е стоял този въпрос, защото не е имало значение, а не е имало значение защото съм се стараел да давам любов и съм се чувствал добре.Въпроса изникна тогава, когато почина баща ми и аз започнах да търся начин да компенсирам неказаното и ненаправеното.Не открих такъв начин, но лиших близките си от любов. Всеки може сам да си направи изводите!

Противоречиш си. Когато си с даден човек го приемаш с недостатъците му, но първо се опитай да разбереш сам себе си, докато е време. Щом искаш бъди отговорен за всички.Избора е твой, но рискуваш да си зависим от всички, а това ще те обърка още повече. Казвам ти го от собствен горчив опит, а ти ако искаш ме слушай.

Ти търсиш одобрението на другите, а това, което ти е нужно е да имаш само своето.Не можеш да имаш одобрението на всички и не можеш да угодиш на всички. Казваш че жените са те разочаровали.Замислял ли си се какво точно очакваш?Няма да намериш перфектната жена, защото ти също не си перфектен, нито аз. Когато осъзнаеш, че не ти е нужно одобрението на другите, тогава ще намериш подходящия за теб човек. Когато срещнеш жена, която ти харесва, не се чуди какво ще кажат околните за нея, защото с нея ще живееш ти и се замисли какво би могъл да дадеш, а не само какво искаш.

Моята дефиниция за обич е грижа и доверие. Нещата ми ги изяснихте многократно под всякакви форми.Бъркотията е в главата ми.Ровя в миналото и се чудя в какво да се обвиня, вместо да търся причини да се харесвам.Компенсация за неполучено одобрение от страна на родителите и големи очаквания към мен и към всички. Няма виновни за състоянието ми и никой няма да го промени ако сам не реша да го направя. Аз не живея тук и сега, а само се заблуждавам в това.Много е трудно да избягам от мислите за миналото и притесненията за бъдещето. Когато започна да се грижа за себе си и да си вярвам, тогава нещата ще си дойдат на място. За целта трябва да се избавя от мислите, че не съм се грижил достатъчно и че съм бил лъган. Да приема, че е възможно никой да не се погрижи за мен и че е възможно още много да бъда лъган. Излиза, че трябва да обичаме само себе си за да не се разочароваме.

Ще бъда кратък този път! Надявам се да е последната тема в която Ви занимавам с проблемите си! Те са мои, а толкова много хора ангажирах с тях. Научихте ме да ценя това, което е важно в този живот - да се обичаме тук и сега, да създаваме и да се радваме на живота. Ама проблема е там, че винаги е било така при мен и изведнъж станах точно обратното - злобен, индиферентен, мнителен. Не искам да съм такъв и не се харесвам такъв. Изначално проблема идва от моята наивност и това си го зная.Вярвах, че хората са добри и често съм се разочаровал, но поука никаква.Ама не ми е било чак толкова зле и съм махвал с ръка. Заболя ме най-много от лъжите на майка ми, които тя самата смята за незначителни. Последствията за мен са страшни, защото се превърнах без да искам в човека, който не искам да съм. Озлобих се към майка си, усъмних се в най-близките си и намразих себе си. Това е! Искам пак да обичам себе си и хората!

Смъртта не е основния проблем, а страха от собствените ни чувства свързани с това. Не съм получавал, но и не съм искал одобрение от родителите си за да бъда щастлив. 1.Защо не искам да бъда щастлив и сега, когато имам всичко, което ме правеше щастлив преди? 2.Защо искам да съм нещастен и да загубя всичко, което имам? 3.Защо отмъщавам на себе си? Дано след толкова усилия да ми покажете пътя, поне успея да си отговоря на тези въпроси.Мисля, че този път са правилните.Дано съм стигнал и до правилните отговори. 1.Страхувам се да не загубя всичко, което имам и се обвинявам, че съм бил щастлив, докато друг е бил самотен, изоставен и е имал нужда от мен. 2.На практика аз не притежавам нищо, за да го загубя, което значи, че не съм загубил никого, защото не съм го притежавал. 3.Доверих се и се разочаровах. Няма от какво да ме е страх, защото нищо не притежавам. Заедно сме, защото се обичаме и винаги трябва да сме с хората, които обичаме.

Дори пълен анализ на живота си да направя, нищо няма да променя, но поне мога да си направя изводи.Надявам се да са правилните, след толкова информация, която имам. 1.Нищо не мога да променя от миналото, колкото и сценарии да разигравам - означава, че трябва да спра да мисля за това. 2.Нищо не мога да зная за бъдещето - означава, че не трябва да имам надежди и очаквания. 3.Смъртта е неизбежна - означава, че се случва на всеки в един момент и не трябва да се страхувам. 4.Връзка с мъртвите явно е невъзможна - означава, че трябва да обичаме и да се грижим за любимите си хора тук и сега 5.Самообвинението може да ми съсипе живота - означава, че трябва да спра да се обвинявам Пета точка ми е трудна за отработване и основно залагам на първите четири, за да се справя с нея.

Сега го казвам често, но сякаш за да убедя себе си.Преди не го казвах, но го чувствах и го показвах.Вярвах на всяка дума и изпълнявах всяко желание.Винаги имаше някой, който я тормози и най-често това беше баща ми, дори и когато беше много болен.Естествено търсеше подкрепа и съчувствие от когото може и получаваше.Грижите и отговорностите оставяше на друг, докато издържи.Ето това е, което аз не съм осъзнавал в годините, а е било очевадно, че не бива да разчитам за каквото и да е на нея. Бяхте ми писал, че липсата на внимание от страна на баща ми ме е направила коравосърдечен и отмъстителен.Факт е, че в момента съм точната противоположност на човека, който бях преди, защото не отговорих на неговите очаквания. Той заслужаваше да му казвам, че го обичам всеки ден, заради действията му. Мога да го казвам всеки ден и на майка си, но ще бъдат просто думи.

Страхуваме се от това, което не можем да контролираме и от неизвестното. Абсолютно вярно! Всеки се страхува, но всъщност страховете помагат да оцелеем малко повече. Когато се страхуваш се стремиш да запазиш себе си и от тук идва парадокса при мен. Зная всичко за проблема си и получих отговори на всички въпроси, а все още бягам от действителността и не искам да я приема.А трябва, защото аз не мога да я променя. Вероятно от тук идва и парадокса, че би трябвало вече да се радвам на живота, ако се страхувам за себе си и искам да се съхраня, а аз продължавам да не го правя. Не са страховете, които ме разрушават, а това че ми е трудно да приема действителността такава каквато е. Една връзка се гради на доверие и любов, а когато става въпрос за семейство, тогава доверието и любовта са безусловни.Така приемам аз нещата и така създадохме нашето семейство.Безусловно беше и доверието ми в родителите. Едва ли щеше да ми е толкова трудно да се върна към себе си, след като загубих родител, ако не бях загубил и доверието си в другия си родител, който дори не се опитва да го спечели отново. От там се започна с чувството за вина и страховете. Вината ми е вменявана с годините и продължава да ми се натрапва от живия родител, който бяга и е бягал от каквато и да е отговорност.Което ме накара да се обвинявам обобщено за това, че съм бил щастлив.Постепенно започнах да ставам все по-нещастен и да правя всички около мен нещастни.Тогава се появиха страховете и объркването. Всъщност правилния избор е да отхвърля вината и отново да бъда щастлив със семейството си. Все още ме измъчва изгубеното доверие или по-скоро факта, че съм разчитал на безотговорен човек, а не на себе си.Нещо, което превърна самия мен в безотговорен и мнителен. Сега трудното е да поема отново отговорност към семейството си, да престана да се съмнявам в себе си и в тях.Трудно ще ми е, не защото не го искам.Напротив!Проблема е в мен.Винаги съм вярвал на хората и въпреки че съм се разочаровал често, не съм го приемал толкова тежко.Никога не съм се съмнявал в най-близките си и съм бил сигурен в тях и никога близките не са ме разочаровали досега.Сега допускам такава възможност.Този страх е най-лошия.Смъртта, болестите, самотата - те са неизбежни, но ги приемаш лесно, когато имаш доверие в някой.

Никой не би могъл да се справи сам! Говоря от собствения си опит за справяне, а повярвайте ми, дори не съм допускал, че е възможно някога и по някакъв повод да търся помощ. Много хора не знаят нищичко за живота и в това число съм аз самия. Ако знаех колко съм невеж малко по-рано...Даже доста по-рано... Психолог е добре да бъде посещаван поне веднъж месечно и без основателна причина. Това е спасението, защото после е много късно.

... смятате ли, че ако се променя много сериозно, отношението ми към връзките ще се промени? Замени "ако" с "когато" и си прецени какво искаш да промениш.Тогава ще си отговориш сама на въпроса. Нещата изцяло зависят от теб. Знаеш ли колко филми изиграх с "ако" в началото? Ако бях постъпил така, ако бях казал това, ако не се беше случило така, ако се случи това, ако постъпя погрешно, ако... Така и не казах - постъпих така, казах това, случи се така, не зная какво ще се случи, възможно е и да сгреша, без ако... Миналото са спомените - и добрите и неприятните, в бъдеще не знаеш какво ще ти се случи. Сега ти не се чувстваш добре и както знаеш ми е познато и на мен и колкото повече "ако" се въртят в главата ми, толкова по-зле се чувствам. Аз познавам проблема си или поне така си мисля, но все още ми пречи това "ако" и си стоя на едно място. Никой няма да вземе решението вместо теб или вместо мен. Промени всичко, което не харесваш и сама ще видиш резултата. Не се страхувай, че може да сгрешиш, защото дори да е така, поне няма да съжаляваш, че си опитала. Не отлагай, когато си сигурна в преценката си.

Благодаря Ви за доверието д-р Първанов, но аз не съм герой.Много научих от Вас за себе си, за хората и за живота изобщо.Ще бъда герой тогава, когато започна отново да уважавам себе си. Явно идва момент в който, човек бива разклатен и колкото и да е бил концентриран в настоящето, започва да се връща в миналото и да се притеснява за бъдещето, докато отново не се върне тук и сега. Аз осъзнавам защо се страхувам толкова и защо се осъждам толкова.През целия си досегашен живот съм гонил мечтите си и съм следвал принципите си. Страхувам се, защото нищо не е постоянно - нито материалното, нито духовното в човека и идва момент в който се разделяме с някого. Моята представа за моя живот беше доскоро това, което ми се случваше и никога не съм искал да се променя нищо.Никога не съм искал да живея по друг начин, на друго място и с други хора. Явно съм много тясноскроен, но за мене света е много мъничък и на него има само няколко човека. Трябва да се науча да приемам, че в един момент се разделяме с хората по един или друг начин и да не се страхувам, когато съм безсилен. Най-важното е да се обичаме тук и сега, докато сме живи. Тогава няма от какво да се страхуваме.

Осъзнавам колко много вече продължава моето състояние на депресия и зная, че не е нормално.Парадоксалното е, че го осъзнавам, а не успявам да изляза. Отключващото събитие на всичко, което се случва с мен бе смъртта на баща ми, за преодоляването на което ми помогнахте всички. Преминах през много етапи на личностна трансформация, но в негативен по моя преценка аспект. Дълбоко в себе си съм криел несъзнателно толкова много страхове или е възможно да са се появили сега.Не знам. Парадокса е в това, че се превърнах в човек, който се страхува и сам предизвиква събитията да се случват.Осъзнавам, че е нужна воля и се опитвам да овладея страховете си и чувството си за вина. Страхувам се да остана сам, а бягам от хората и не се чувствам добре, когато общувам с когото и да е. Страхувам се от болести и болка, а упорито вредя на себе си с цигари и гладуване.Когато се опитвам да се храня, се случва да ми се гади. Страхувам се, че ако се разболея, всички ще ме изоставят и ще ме обвинят, че им причинявам страдание. Страхувам се от смъртта, а сякаш я предизвиквам с поведението си. Страхувам се от толкова много неща. Странното е, че се опитвам да правя всичко, което ми доставяше удоволствие преди.Дори и с усилие, а все още не мога да изпитам никакво удоволствие. Настройвам мислите си към настоящия момент и се опитвам да му се радвам, а все се промъква по някоя мисъл от миналото и започва да ме гризе чувството за вина или се случи нещо и започвам да се притеснявам за бъдещето. Осъзнавам, че в основата на целия ми проблем е вмененото чувство за вина и неспособността ми да го отхвърля. Осъзнавам, че да съжалявам за миналото и да се притеснявам за бъдещето, е ненужен товар и ми пречи на настоящето. Всички страхове могат да се случат, а могат и да не се случат.Единственото сигурно е смъртта и не бих искал моето дете да страда така, както се случва при мен сега. Аз съм господаря на цялата тази бъркотия и от мен зависи да си подредя живота и да определя неговия смисъл.

Изборът е в нас! Когато решим да бъдем прецакани, биваме прецакани. Аз винаги досега съм се чувствал щастлив и съм харесвал всичко в мен. Едно събитие отключи всичките ми страхове и аз реших да съм нещастен.Започнах да губя интерес към всичко, което ме правеше щастлив и да губя всичко, което имам.Не говоря за материални неща. Ако някой иска да се промени, може да се промени.Много е трудно и трябва да го поискаш. Всъщност промяната на мисленето е трудната част. Какво ще кажат или направят другите е проблема при нас и той е насаждан с години, защото винаги сме се оставяли да зависим от другите. Стараем се да търсим одобрението на всички, за да се чувстваме добре и ако не го получим по един или друг начин се осъждаме.Замислете се дали това не се случва с вас, защото определено се случва с мен.Имам предвид търсенето на одобрение.Когато не сме го получавали, а сме полагали усилия, се получава дефицит, който компенсираме.Казваме си, че за нищо не ставаме и всички производни на този тип мисли. Всеки има нужда от одобрение, но най-вече от себе си.Неодобрението на останалите около нас не би трябвало да е критерий за нашата самооценка.Затова трябва да погледнете първо в себе си и да се опознаете.Човек израства, когато опознава себе си, а понякога това е много болезнено, особено когато става в зряла възраст.

Силата е в това, да победиш себе си и собствените си страхове.Осъзнавам, че цял живот съм бил воден от страх и все още не мога да победя себе си.Никога не съм бил малтретиран, а ме е било страх, но явно съм успявал да го крия зад маската на силния човек.Много търсих решението на моя проблем, а всъщност не знаех къде точно е проблема.Един мъдър човек ми беше цитирал мисъл на Айнщайн - "Ако трябва да реша един проблем от който зависи живота ми и за това имам 60 минути, 50 щях да отделя за да формулирам точния въпрос.Точния въпрос решава проблема" При мен постоянно изникваха въпроси, които си мислех, че ще решат проблема ми, но не отделих време да намеря точния въпрос.Вместо мен го зададе същия мъдър човек.Аз ще допълня въпроса, който той зададе - "Защо продължавам да отмъщавам на родителите си?" Няма смисъл да го правя.Всеки има дял в тази бъркотия, но няма смисъл да се връщам назад и да търся виновни.Бъркотията в момента е само за моя сметка.Анализирам случки в миналото и търся обяснения, сякаш ей сега ще се върна назад и ще наредя нещата както ми се е искало да се случат.Притеснявам се за бъдещето и за това, какво може да се случи.Забравям да живея в настоящето, да се приема какъвто съм и да се обичам.

Не трябва да ставаш като никого! Бъди себе си! Говоря ти като човек, който е в същото положение като теб.Аз успях да избягам от модела на живот на своите родители, а това е трудно.Не съм бил малтретиран, но установих много късно, че съм бил манипулиран.И мене ме е яд на себе си, че съм го позволил.Трудно е да се преглътне факта, че си живял, сляпо вярвайки на човека, който те е родил.Все съм си мислел, че е естествено и нормално.Би било по-лесно, ако е било продиктувано от нужда от внимание, а не от стремеж към материалното.Да, здравата селска психика върши работа, но никого не прави щастлив, а заблуждава плитките селски души.Да простиш или да осъдиш?Сигурно и ти си задаваш този въпрос. Нито едното и нито другото.Когато ти го пиша, го казвам и на себе си. Да простим на хората около нас, че са ни моделирали и сме го позволявали или да ги осъдим за това? Нито прошката към тях, нито осъждането върши работа, когато някой не е достатъчно осъзнат. Да простим на себе си или да се осъдим, че сме се опитвали да угодим на другия? Можем ли да угодим на всеки?Това е проблема, че няма как да се получи и винаги, когато се съобразиш с един, пренебрегваш друг и не се чувстваш добре, защото някой е бил пренебрегнат. Това се е случвало и се случва все още за жалост с мене, а вероятно това важи и за теб.Не зная. Няма нищо лошо в това да мечтаем и не е смешно изобщо, но нека не мислим, че можем да променим света и хората.Мечтата трябва да е насочена към самите нас.Ние сме господарите на себе си и ние решаваме съдбата си.Да мечтаеш, означава да очакваш нещо да се случи, но то няма да се случи само.Ние случваме мечтите си и те зависят от нас. Няма нужда да се оплакваме от това кой е по-нещастен.Това няма да ни направи по-щастливи, ако сами не поискаме. В този форум ми помогнаха много повече, от доста специалисти, с които се срещах очи в очи много пъти. Аз даже не знаех какво ме е сринало и се фиксирах върху една случка, която не мога да променя.Бях решил, че трябва да съм нещастен и постепенно го постигах.Повярвай ми възможно е да станеш най-нещастния човек само ако го решиш и никой няма да те направи щастлив, ако ти не го искаш. Много често си прочитам пасажи от препоръчани ми тук книги и това, което са ми писали и се опитвам да предам и на теб нещо от това.Не трябва обаче само да го четеш, а и да го приемеш и разбереш. Една жена много искала да има дете и постоянно ходела по какви ли не изследвания, но не се получавало.Оплаквала се, хленчела и постоянно повтаряла, че нищо няма да се случи, докато един ден не срещнала един добър човек, който я попитал директно - "Ти защо не искаш да имаш деца?".Тогава тя проумяла, че проблема е в нея и за да се случи нещо, трябва да го поискаш и да се бориш за да го имаш. Мога да ти дам и пример с мен самия, който си мислех, че нищо не може да попречи на щастието ми и се убедих колко е лесно да започнеш да губиш всичко без дори да разбираш къде е причината да искаш да си нещастен.Защо избрах да бъда нещастен?Защото осъдих себе си!Изведнъж реших, че нямам право да съм щастлив и започнах да анализирам миналото си.Започнах да търся поводи да съм нещастен и намирах постоянно такива, а истинската причина е доста надълбоко.Успях да осъществя мечтата си за семейство, работа и приятели, каквито винаги съм си представял.Сега нямам причина да бъда нещастен, защото все още имам всичко това.Трудното е да се преборя със зависимостта от мнението на родителя и това, че не отговарям на очакванията.Ти също се стремиш да отговориш на нечии очаквания и да се променяш, въпреки че не ти харесва.Не е ли това метод да бъдем манипулирани, дори да не е осъзнавано?Понякога човек осъзнава това късно, защото е трудно да предположиш, че някой който те обича би те наранил.Решаваш да простиш, защото не е осъзнавал, че те наранява или го осъждаш, но не постигаш нищо.Решението е да не позволяваш на никого да те наранява, защото обичаш себе си.На мен ми беше много трудно да го кажа и да го направя, но човек се променя.Все още ми е трудно да приема да бъда щастлив, но осъзнавам, че така вредя на всички около мен и дори да са ми ясни всички причини и следствия, нищо не променя станалото.Няма смисъл да живеем съжалявайки за миналото, нито пък да планираме светлото си бъдеще и да се разочароваме, ако то не се случи.Вчера е вече минало, а утре може и да не дойде.Живей сега и се приеми и обикни такава, каквато си.

"А прошката е много хубав етап, но за да е истинско пълно и дълбоко има доста други стъпки да се направят." Това е ужасно труден етап и дори не съм предполагал колко е болезнено. Да разбереш толкова много неща за себе си, когато си мислел, че се познаваш е болезнено и е трудно да простиш. Не зная дали правя правилните стъпки и колко още са необходими. На баща си беше лесно да простя, защото неговото неодобрение ми е било стимул да се развивам. Вината ми е вменявана от майка ми и опитите ми за разговор с нея и до момента са неуспешни, затова и вече не правя такива. Отказах се, защото няма как да промениш човек, който не иска да го стори и е обсебен от стремежа да има пари на всяка цена. Тя дори не разбра колко висока цена плаща за действията си.Простих и на нея вътрешно в себе си, защото тя не изпитва грам вина за каквото и да е.Доскоро виновен за нейното нещастие беше баща ми, а сега вече съм аз.Той се е опитвал да я вразуми, като я е ограничавал в безумните действия.Сега го правя аз и се превърнах в най-лошия син. Защо не мога да простя на себе си все още?Защото всичко е било пред очите ми, а аз не съм се опитал дори да проумея.Вероятно и баща ми не е разбирал, че ни е настройвала един срещу друг.Това, което не разбирам е - защо го е правила?Никога не е била лишавана от нищо. Може би не е точно прошка.По-скоро се чувствам излъган и е ужасно, когато си бил лъган от близък човек. Искам да съм човека, който бях преди.

Здравей, Василена Аз също съм объркан като теб и се чувствам ужасно, но Диляна е права за избора.Ние създаваме нашата действителност. Ако започнеш да съжаляваш за миналото си и за всичко, което не си направила, означава да живееш в съня, а не в реалността. При мен се случва същото, защото и аз живея в съня и ми е трудно да се събудя.Постоянно се връщам в миналото и разигравам сценарии, въпреки че осъзнавам, че това са сънища, а не реалност.Реалността е тук и сега, колкото и тривиално да звучи и вероятно си го чувала често. Не бива точно аз да ти давам съвети, защото съм в същото положение като теб и никога не съм предполагал, че може да ми се случи това. Може би не съм прав, но проблема при мен и при теб е в идеализма.Когато човек си поставя много високи цели, бива разочарован ако не ги постигне и забравя, че въпреки това е постигнал многото други не толкова високи цели.Ти си постигнала толкова много сама.Защо не оцениш това и не обикнеш себе си? "И сега знам , кое ще ми помогне -да се променят обстоятелства при мен . Само ,че те няма да се променят и мечтата ми рухна" Знаеш ли колко познато ми звучи това? Аз дори исках да върна времето.Забравих за всичко, което имам и за всичко, което съм.Не виждах нищо около себе си, а само си създавах сънища в буквалния и преносния смисъл и живея в тях.Глупаво е, нали?И аз зная, че е глупаво и въпреки това го правех. Започнах да опитвам да се връщам в реалността, когато ми показаха кой е правилния път, но да тръгна по него зависи само от мен. Имаш право да си щастлива, но ти трябва сама да го решиш и да се освободиш от вината.

За да простя сам на себе си ми е нужно основание, което търся, а не намирам. Отговорността с която със се натоварил не е изцяло моя и това е факт. Допуснах да разчитам на друг, а не е трябвало, но дори и да отхвърля чуждата отговорност, остава моята. Не поех отговорността да помогна, когато ми е била търсена подкрепа. Преминах много етапи на самоосъзнаване и всички бяха доста тежки. Явно този етап с прошката е най-трудния.Направих всякакви опити да намеря причина да си простя, но не успях. Както Диляна ми бе писала по повод вината - тя бива реална и нереална.Успях да отхвърля всяка нереална вина, да преосмисля решенията си.Дори се връщах доста назад в годините и това ми донесе само полза и осъзнаване. Реалната вина или непоемането на отговорност не е изцяло моя, но това не променя фактите. Случилото се в миналото е непроменимо.Сега трябва да сменя модела си на възприемане на ситуацията, а не намирам правилната гледна точка.Не успявам да убедя себе си, че въпреки обстоятелствата съм постъпил добре.Дори и спрямо себе си. Не зная как се излиза от това състояние, но полагам усилия. Не зная дали е правилния начин, но майка ми отхвърля каквато и да е вина или отговорност.Не става въпрос за конкретния случай, а по принцип.На мен не ми се получава.

Именно в тази насока се опитвам да работя и отново благодаря за безценната помощ. Благодаря на всички Вас и особено на д-р Първанов. Успях да преработя страховете си и се опитвам да се освобождавам от тях. Преработих тъгата, така че да ми носи само приятните спомени. Да дам одобрение на себе си се оказва най-трудната задача. Досега не ми е липсвало, защото съм считал постъпките си за правилни или поне е било лесно да ги оправдая и да си простя. Не ми е липсвало и одобрението на околните. Едва ли има универсална формула, която да накара човек, който сам се е осъдил, да си прости. 1.Хора сме и грешим - това оправдава мъничките грешки - да счупиш чаша, да забравиш да заключиш вратата 2.Има и по-лоши неща - това не оправдава, само я прави по-малка т.е. залъгване 3.Прости си - трябва да намериш основание 4.Приеми вината - да живееш с вина е наказание 5.Така е трябвало да стане - да се примиряваме със всичко 6.Вече нищо не може да се направи - отново се примиряваме и продължаваме по старому Има много начини, човек да избяга от вината си и повечето хора го правят, защото е най-здравословно. Чувството за вина унищожава човека и аз го изпитвам на себе си, а определено не съм мазохист.Много е странно това, което се случва - искам да обичам себе си и да се чувствам добре, а не си го позволявам, защото се осъждам за бездействието си.Ако заложа на егоизма, ще съм в разрез с принципите си т.е. рискувам да действам против тях т.е. да занижа критериите си. Това е трудния момент - за да се чувствам добре, трябва да се обичам, а не мога да се обичам, защото се осъждам. Вероятно ще ме посъветвате да спра да се осъждам, защото е минало и да извлека поуките от постъпката си.Поуките са налице. Ако спра да се осъждам, би трябвало да започна да се обичам и да се чувствам добре. "Каквото сами си причиним, никой не може" - това не винаги съм го вземал на сериозно, но сега го разбирам. Има ли начин да се справя с вината, когато тя е реална?

Избързах с публикуването на предното мнение и внасям допълнение. Не става въпрос за вината, за която пиша в началото на темата си. Успях да я преработя и да осъзная несъстоятелността на тази вина, след като прочетох написаното от Вас. Остана вината, че съм могъл, а не съм бил при него дни преди смъртта.

Благодаря Ви, д-р Първанов! Направих го и вече съм една идея по-спокоен.Знак се появи, след като го бях поискал и отново смятам да го направя...Може би ще успея да повярвам...Искам го от цялата си душа най-вече заради хората около мен...Не искам да ги карам да страдат с мен, не искам и баща ми да страда...Бях на гроба и запалих свещи...Помолих го, ако ме чува да ги накара да угаснат...Те горяха, защитени от керамична къщичка, а и нямаше много вятър...Вече се бях отказал да чакам, казах му, че го обичам и когато се наведох да загася свещите, най-вътрешната и най-защитена бе угаснала...Тогава се усмихнах...Нещо, което не ми се бе случвало от месеци...Дано не го измъчвам с това, но аз имам нужда от още знаци, защото искам пак да се усмихвам, а аз не мога без да чувствам...Знам, че той ще ми ги даде и ако искате и не Ви отегчавам, ще Ви разкажа...

Това е което искам и търся...Да го видя в съня си, да го чуя в мислите си, да ми даде знак, че се чувства добре...където и да е...Тогава ще мога да се върна в себе си...Книгите звучат убедително, но всеки търси своето доказателство, базирано на разум или чувства.При мен страшното е, че цял живот съм търсил неговото одобрение и всяко действие, което предприема съм съобразявал с него.И сега се чувствам като предател, че в последните му дни съм бил далеч от него, а той е имал нужда от подкрепата ми. Има ли начин да разбера дали ми е простил, дали е знаел, че съм се върнал и съм бил до него? Не искам да гадая и да се лутам във въпроси и измислени от мен отговори.