Здравейте,
скоро навърших 21 години, 5 години поддържах отношения с един човек, 3 от които водихме романтична връзка. Той е на моята възраст, бяхме в един клас и прекарвахме почти цялото си време заедно. След завършването си се записахме като студенти в различни градове, водихме връзка от разстояние 10 месеца, не беше никак лесно. Аз се чувствах изключително тежко в неговото отсъствие-незавършена, не изпитвах нужда от нови контакти, не се интересувах от случващото се около мен, не изследвах новия свят, който се разкриваше пред мен, единственото, което имаше значение за мен беше времето, в което ще се видим отново. Този мой стремеж ме натоварваше по всевъзможни начини: често отсъствах от лекции и упражнения, не създадох приятелски контакти, не проявих желание да започна работа или да се занимавам с нещо извън учебната си програма било то хоби или участие в различни проекти и т.н.. Прекарвах 4 от 7 дни в седмицата при него, в града, в който той учеше, всяка седмица без изключение, за 10 месеца той дойде в града в който аз учех 3-4 пъти. За мен бе немислимо да бъдем на разстояние. След завършването ни на първи курс той замина за 3 месеца в чужбина. Тогава нещата придобиха друго измерение и без това постоянно водихме спорове, сега отношенията ни сериозно се обтегнаха. Изпитвах ужасен страх да не го изгубя и по този начин го отблъснах от себе си. За да заздравя връзката ни взех решение да се преместя в университет в града където той учи и вече бе изградил стабилни взаимоотношения с хората и прекрасен приятелски кръг, имаше няколко хобита. Деня, в който се прибра от чужбина аз също тъкмо бях пристигнала в новия град, 3 седмица живях в неговия апартамент. В този период от време не се засичахме често и не общувахме помежду си, явно беше дошъл краят на нашата връзка, докато един ден той просто не ми го каза откровено в очите. Бях разбита, в нов почти непознат град, без приятели, без переспективи, единственото което имах там беше той, а вече и това нямах. Вече 9 месеца съм тук на негова територия и това наистина ме унищожава, аз наистина изпитвам силни чувства към него и не мога да си стъпя на краката. Не се интересувам от нищо, нямам поглед на бъдещето си, прибирам се в родния си град и не посещавам учебните си занятия с дни опитвайки се да избягам себе си, но не получава. Единствената мисъл в главата ми е това той отново да бъде до мен, но от негова страна няма никакво желание, той е наясно с това какво иска от живота и аз не съм част от него. Това толкова ме наранява, че не изпитвам желание да създам някакви приятелски кръг, а и да имам желание, не бих могла. Станала съм затворена, страхувам се от общуването и неодобрението на хора, не помня какво е да бъдеш благодарен за това, което имаш и да се радваш на самия живот. Предпочитам да стоя сама, а в тези моменти изпадам в странни нервни състояния, които не мога да си обясня, избухлива съм, сприхава, апатична, изпадам в състояние на аномия, не мога да се преборя със себе си. Постоянно търся допирна точка до това момче, правя всевъзможни опити да го накарам да се върне при мен, но отговора от отсрещната страна винаги е отказ. Толкова пъти съм се самоунижавала при срещите си с него умолявайки го да се върне при мен, че вече родителите ми изпитвам неприязъм към мен и недоумение, защо продължавам да се измъчвам и самоунижавам, непрекъснато тичайки след човек, който отдавна ме е забравил и не иска нищо общо с мен. Говорила съм с много хора, които са ми давали много и различни съвети, но вече близо година положението при мен става все по-лошо и все повече се отдалечавам от същността си. Превърнала съм се в единак самотник, който отблъсква всички около себе си и единствено се самосъжалява. Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо, което има значение за мен и всеки ден тая надежда, че днес той може и да промени своето решение, въпреки че зная окончателния му отговор. Проблемът ми е, че се чувствам толкова откъсната от реалността, че губя своето желание за живот всеки следващ ден. Единственият ми стимул за живот е той.
