Здравейте,
изчела съм голямо количество материали относно хранителните разстройства, защото от няколко години животът ми се върти около тях, и днес съвсем случайно попаднах на вашата дискусия и това, което сте обменили като преживявания и изводи, най-много ме докосна от всички материали, които съм чела.
Виждам, че темата е стара, но пък какво от това, реших да напиша няколко реда, може би единственото нещо, което мога да направя, е да споделя моите наблюдения и опитности.
Има, според мен коренът на всички хранителни разстройства е един, но има различни проявления.
Ужасяващо е, че веднъж започнеш ли да страдаш от това, то се превръща в зависимост, също толкова ужасяваща и мъчителна като наркоманията и алкохолизма, с тази разлика, че храната се предлага навсякъде около теб. Казват, че ти си това, което ядеш и всъщност точно това ме отвращава още повече от самата себе си и ми е болно, болно ми най-вече как виждам други хора, които разбирам, че страдат от това и превъзнасят телесния си вид като абсолют за щастие в живота си. Не че съм различна, и аз самата се хващам, че го правех, макар и несъзнателно.
Аз минех през някакъв вид измислена от мен орторексия, която прерасна в анорексия, след великото спасение на физическото ми тяло (за което от една страна трябва да съм много благодарна), открих способността да връщаш храната, знаех, че е грозно и за това, изпитвах огромна вина, когато го правех. Знам, че има толкова много глад по света, а аз карах организма ми да връща поетата храна. Изпадах в панически разстройства и истерия. И сега стигнах до някакво примирение, някаква предаване в разстройството, и с дни поемам неимоверни количества храна сама - класическа хиперфагия. И всичко това от 2012 до сега.
Разстройството е вълна, която те поема, понякога може само да те близне, но ако не можеш да плуваш, вълната те грабва и не те пуска, докато не те притегли цялата. При мен вълната са хората, и неспособността ми да плувам е точно тази свръхсензитивност, за която сте говорили в началото и която не можеш да контролираш адекватно. С цялото това изразяване чрез думи ми е неспособно да опиша вътрешното си същество, не мисля, че е само поради неспособността ми да познавам и контролирам емоциите си, а пък живеем в свят, в който търсим обясненията и разчитаме на рационалност при воденето на живота ни. А сякаш в един миг от вътре аз бях лишена от всякаква рационалност. Просто усещаш вътрешността на другите и някак си искаш да компенсираш тяхната празнота, ама може би това е отражение на моята собствена празнота и приемането на чуждата е единственото спасение, но когато и отсрещната страна случиш на празнота, става едно насищане с празност и от това следва изчезването ти - това е анорексията.
Първо не е лесно, да си признаеш, че си болен. При мен отне няколко месеца, защото контролът ми и перфекционизма, които сляпо си следвах, не позволяваше такава диагноза, но явно подсъзнанието ми беше поело програмата за отслабване към отново този абсолют. А единственото, което съзнателно исках аз беше да живея във всяка една минута от живота ми, да съграждам себе си и живота, да бъда част от системата, в която живеем. До като не изгубих контрола, просто тялото ми вече не можеше да издържа дейностите ми, появи се депресията и живецът от личността ми се изпари. Тоест аз бях полумъртва отвътре, просто механично вършех ежедневните си задължения. И наистина явно програмата ми си е вършела работата, защото не преставах да слабея, дори след като хората около мен строго ме следяха за храната, която поемам. И е вярно, че проклетото подсъзнание работи на различно ниво, аз никога не съм имала ден без храна, самата аз ако се усещах, че не съм яла нищо, хапвах по задължение нещо, дори да е само едно кисело мляко или две филийки с лютеница.
И знаете ли кое ме ужасяваше най-много - отношението на света към мен. Преживявах първите си стъпки в самостоятелния живот и хората от новите среди ме приеха като обект за изучаване, защо си толкова слаба? И планирането и енергията ми се съсредоточиха в доказването пред другите, че се храня, което след време избухна в прекомерна храна и криене от други, изолация. И това не само от света, като хората от ляво и от дясно, ами именно и от най-близките ми, които нямаха капчица доверие в мен. Мислеха, че лъжа и това ме поболяваше, и накрая наистина започнах да лъжа за количествата. Промених се коренно, започнах да страня от приятелите си и да се съсредоточавам в нови и нови дейности, само и само да избягам от себе си. И след един критичен ден, когато и мозъкът ми едва функционираше, ден, от които имам бели петна, успяха да ми възстановят енергията. Оказа се запушване на енергията в слънчевия сплит, което води до неспособност на организма ми да обработва храната.
Така за няколко месеца си възвърнах килограмите,но беше много болезнен процес, защото родителите ме принуждава да се меря всяка седмица. Аз копнеех да им докажа, че искам да съм нормална и когато виждах разочарованието им, че съм вдигнала само 1 кг., просто изпадах още повече в депресията си, което ме подтикна да преяждам и постепенно да правя опити за повръщане, след като бях прехвърлила нормалните си килограми.
И сега осъзнавам, че аз никога не съм живяла ЗА себе си, винаги съм се чувствала отговорна пред някого, родители, институция или приятели. Времето си го разпределях така, че да имам отличен успех, да помагам на родителите и приятелите ми. Всичко, което трябва, го правех, без да се оплаквам или да правя някакви избори сама. Единственият ми самостоятелен, личен избор беше анорексията, тя ми даваше свобода от всички окови, наистина никога не се бях чувствала толкова свободна, колкото когато слабеех. Беше невероятно чувство, сякаш можеш да постигнеш всичко, сякаш си по-добър от другите.
А булимията - тя дава временно утешение, че всичко ще се оправи, че отново ще си дойде на мястото. Когато поемаш храната чувстваш успокоение, почивка от света и от всичката суета, от всичката претенциозност и планираност. Ама после виждаш, че физиката ти се променя, изпитваш страх, от загубата на контрола, отвращаваш се и искаш ново начало, и за това отиваш в тоалетната и после излизаш и се опитваш да забравиш, да поставиш ново начало и така докато не останеш сам пак.
А хиперфагията - тя е като едно наказание, което сам си причиняваш, задето не можеш да покриеш никакви критерии за нищо. За това, че се чувстваш излишен, непотребен, безличен, безхарактерен, неуверен, неразбран. Не знам това, което казвам дали идва от егото ми или от същността ми - но съм убедена, че имам дух, че имам нещо, което ме прави част от вселената, знам го със сигурност, но някак ми се струва толкова нелепо да бъде затворено в тяло, сякаш единственият начин да се приземя и да стъпя здраво на тази земя, е като се пълня с храна. Единственият начин, да заяви физическото ми съществуване, макар и да не ми харесва, макар и да искам да се върна в изначалната си форма.
Някои казват, че може би за първи път имам честта или нещастието да се разхождам на тази планета, някои пък, казват, че чистя карми и мои, и на семейството ми, тогава значи съм била отвратителен човек в миналото за да бъда Не знам, но някак си чувствам странност от начина, по който е устроено тялото и начина, по който функционираме ние - съзнателните обитатели на Земята. От една страна е чудо, от друга е толкова ограничаващо.
Дори самото търсене на помощ вече не ме вълнува толкова, преди търсех много, а сега знам само, че това е моят избор,моята отговорност за екзистенцията ми, за която се оказах неадекватна, гузно ми е само, че хората, които ме обичат, страдат. Странно е, защото сякаш обичта в човешкото съществуване има две страни, не е само ключ към щастието, тя носи и много нараняeмост, много болка. И тук не говоря само за любовта между любовници, а и родителската, тя е също толкова подчинена на егото и неговите претенции. Най-важното нещо, което ще напиша тук според мен е към родителите (или близките) когато видят, че детето им има проблем, да се образоват преди да започнат да правят скандали, разпити, преследвания, да не приемат нещата сякаш имат само една страна, да разберат, че щом детето им има такъв проблем, значи и те имат принос за това, защото при хората с ХР, доброто мнението на околните хора е нещо много важно, за това моля ви родители, четете преди да поемете някаква тактика на помощ, говорете си като се изслушвайте, давайте си време, не се концентрирайте в проблема постоянно, намирайте си начини за разсейване, защото мисълта за храна при човек с ХР е ужасяващо обсесивна. Направете така, че детето да не се срамува от проблема си, а да го приеме!!! И за да се почне терапия, която да има напредък, е нужна подкрепата на хората, с които живееш, иначе няма как, аз я нямах и не успях да осъществя успешна терапия (разбира се, не е само поради това).
