kentaro

Благодаря ви за отговорите и съветите. Да, наистина любовта ми към нея е смачквана от проблемите, които имаме, но няма как да е другояче като се има предвид какво се случваше и как се чувствам аз самият. От два-три дена сме на нова вълна - преди 2 седмици приятелката ми се е видяла с нейна друга приятелка с новородено бебе, с което си е направила няколко снимки. И сега се почна - ама нали на бебето очите не са били увредени от светкавицата на фотоапарата, ама не знам кво си... все едно гледам ранна версия на самата нея отпреди година. Няма "кризи" както преди, но все пак... Това нейно поведение ме побърква, вече съм уверен, че тя не става за майка и партньор и даже днес взех решение да се разделя с нея пък каквото ще да става. Не мога да бъда човек, който постоянно трябва да я вкарва в релси и да стиска палци, че няма да я прихване някаква друга глупост...

Здравейте, Постът ми вероятно ще е много дълъг, но се надявам някой да го прочете докрай и да ми даде някакви насоки, защото определено имам нужда от помощ – този път за себе си. Не знам откъде да започна. Знам само, че не се чувствам добре психически и, че се чувствам така от някъде година. Историята може би трябва да започне с това, че преди няколко месеца пуснах една тема тук, в която търсех подкрепа и помощ за приятелката ми, която разви тревожно състояние с натрапливост. Темата е ТАЗИ ТУК, можете да я видите за повече информация, а и аз да не се повтарям. Та какво стана - ходихме 5 месеца на психотерапевт 1-2 пъти в седмицата с тенденция в края на терапията да разреждаме срещите. По време на терапията тя пиеше (и сега все още пие, но 1-2 пъти в седмицата с тенденция да спира) Тритико в някакви много ниски дози – 25-75 милиграма и другото беше психотерапия – разговори с психотерапевт. През юни беше последната ни среща със специалиста, но по мое настояване се видяхме и с друг, добре известен тук терапевт, с който тя има спорадични срещи до август 2014. В края на терапията всичко изглеждаше наред, след разговор на 4 очи със втория специалист ми беше казано, че тя не е класически случай на ОКР, че нещата са наред, и че не е клинично болна в никакъв случай, а разранените й пръсти са израз на някаква тревожност, както и че просто е по-тревожна натура и вероятно такава ще си остане до края на живота. От някъде юни месец досега тя не е имала кризи и дори пръстите на ръцете й зараснаха почти докрай по мое изрично настояване и обещание от нейна страна, че няма да ги чопли, което тя спазва и до днес. С две думи всичко май изглежда наред. Да, но в процеса мисля, че аз се повредих емоционално. Не знам как точно да опиша състоянието си, но мисля, че в мен има някакъв голям СТРАХ от това, което се случи, някаква травма. Не мога да се оттърва от мисълта, че тези нейни кризи са се случвали в миналото й, преди да се познаваме, и че ще се случват и занапред. Не мога да се оттърва от усещането, че живея с психично болен човек. Този страх ме дълбае, той е в мен. Боря се с него, успявам да го туширам, да го пъхна в една малка кутийка и да го тикна някъде дълбоко в мен, докато след седмица или 10 дни той пак не изскочи и борбата в мен с него не започне отново. И така отново и отново и отново от близо година насам, откакто си дадох сметка, че тя има проблем и не отидохме при специалист. Не мога да се преборя сам и това се отразява на отношенията ни. Искам 100 процента гаранция, че този проблем няма да се появи или че е бил разрешен, а такава няма и това допълнително ме тормози. Изобщо нервите ми са много опънати, трупам негативна енергия в себе си, която изведнъж изригва и става на скандали с приятелката ми... Много пъти съм се опитвал да се самоанализирам защо стигнах дотук. Мисля, че състоянието ми в момента е резултат на обща личностна криза, която изживявам. Криза, която е породена от възпитанието ми като дете, от моделите ми за света и живота, които са ми били насадени от родителите ми, от житейските несполуки, от борбите, които водя всеки ден, от негативното ми отношение към света. Родителите ми ме възпитаваха, че ако съм отличник ще успея в живота – факт, който много години по-късно осъзнах, че не е верен, че всеки с психически проблем е луд (значи и аз съм такъв), че ако направиш А, непременно ще стане Б и такива неща. Самият аз преминах и преминавам през много несполуки и трудности в живота си – едва завърших висше образование по финансови причини, не попаднах на подходящи хора след това и в момента нямам кариера или поприще в живота, безработица, липса на социален и любовен живот, нужда от преквалификация и в момента отново следвам и много други. Чувствам се пълен загубеняк, провален човек, изостанал във всяка една област. Изгубих се, не знам кой съм, защо ме има, за какво съществувам, какво да правя с живота си и как... няма ме. Чувствам се като малка лодка насред океана по време на голяма буря, чувствам се безпомощен, като боксьор получил няколко силни удара в главата и замаян от това. Не знам накъде да тръгна и какво да правя. На 34 съм, и не се чувствам нито готов за семейство, нито за деца, нито за нищо. Мисля, че няма да има какво да дам на децата си и че не искам те да живеят моя живот. Затова не искам и да имам. Лошото е, че всеки вече ми натяква, че трябва да се женя, защото ми е дошло времето, и от 2 седмици даже съм с краен срок от приятелката си за нещо по-сериозно (годеж и сватба), което не ме кара да се чувствам щастлив, ама въобще, и подхранва страха, за който говорих по-нагоре. Май винаги съм се чувствал така, но преживяното с приятелката ми го отключи съвсем. Понякога си мисля, дали не е по-добре да се разделя с приятелката си, но май това не е изход, защото ще заменя страха от оставането с нея със страха, че ще остана сам в живота си. Страх ме е, че ще остана сам, но ме е страх и от сериозни стъпки и си мисля, че това ще е така с всяка една жена, отчасти заради нежеланието ми за семейство и деца и заради страха, че правя погрешен избор на партньор. Освен това, ако се скъсам с приятелката си, ще трябва да се върна да живея при родителите ми пенсионери и това ме ужасява, тоест не е нещо което искам. Да не говорим за новото чувство за житейски провал, което ще ме преследва. Сигурно съм за психотерапевт и аз, но преди няколко месеца пак изгубих работата си и не мога да си го позволя... Не знам вече нищо, знам само, че така не мога да продължавам... и благодаря на всички, изчели това докрай.

Благодаря Ви много, д-р Първанов!

Извинявам се, пропуснах факт, който мисля, че е важен. В понеделник имах сериозен разговор с приятелката ми, по време на който я попитах кога за пръв път е имала такива тревоги и прояви. Отговорът беше, че за първи път това й се е случило през 2010 година, и после пак през 2011 година, като и при двата случая нещата, според думите й, са се решавали бързо и лесно. Тоест на следващия ден след тези й случки тя е премисляла ситуациите и сама е виждала, че не е причинила вреда на човек. Доколкото я разбрах, това са били изолирани случаи за по 1-2 дена. После не е имала такива прояви до август 2013 година. Какво мислите?

Здравейте, отново, Първо, благодаря за отговорите по темата. Съжалявам, че пиша чак сега, но през последните дни нямах възможност да отговоря. Ще карам пак поред, за да мога да отговоря на всички. Пиша и поради факта, че има някои „новини” около приятелката ми. Не знам дали някой ще може да ми даде нови насоки и съвети, но ще се радвам, ако има. Да, мисля, че да, но според мен тя не е много наясно със състоянието си и не съзнава дълбочината на проблема. Затова не е много редовна, например с фитнеса, но все пак желание за промяна има и това много ме радва. Та по същество – след 3-седмична пауза, през която отсъствах, този уикенд пак се събрахме с приятелката ми. Направи ми впечатление, че е доста по-спокойна отпреди, и че пръстите й са почти зараснали. В общи линии кризи няма, с изключение на миналите 2 нощи, когато преди лягане изпада в краткотрайно тревожно състояние, когато започва да ме пита дали всичко е наред, дали не е направила нещо през деня, за което да е виновна и дали ще можем (цитирам – „имаме право”) да се наспим. С няколко изречения от моя страна тя се успокоява и заспива, като няма кризи през нощта. Тревожи ме фактът, че след посещение при психиатъра й в понеделник, той желае скоро (вероятно през юли) да завърши терапията, вероятно с впечатлението, че всичко вече е наред. Също така тя се притеснява и не желае по време на терапията да споделям мои впечатления и факти за скорошните й „кризи” като например тази със свако й от по-рано този месец. Не знам, имам чувството, че тази терапия при психолог (който после се оказа, че е психиатър) просто е туширала временно нещата, докато не избият пак след време. Поведението на приятелката ми показва, поне за мен, същото – тя не иска да се връща в миналото, за да не си спомня кризите, и за да не се връща пак „там”, в началното състояние. Имам усещането, че сега просто сме сложили капак на врящ казан, който може би скоро пак ще „кипне”. Мисля си, че терапията при психотерапевт вече е просто задължителна, стига да мога да я убедя в това, защото тя има пълно доверие на психиатъра си и си мисли, че вече е наред.... Има и друго, което много ме измъчва – тя е много свестен човек, на който държа много, но усещам, че след близо година борба да намеря начин да се справя с това положение, вече се изчерпвам. Не мога постоянно да живея в тревога, в съмнения в успеха на лечението, в страх какво ще се случи вечерта преди лягане, в страх от бъдещето и дали имаме въобще такова с нея. Изтормозен съм много и измъчен. Понякога си мисля дали да не се разделя с нея, особено след като започне психотерапия. Д-р Първанов, вие как мислите? И какво влияние би имала върху нея една раздяла? Не искам да й сторя зло и да я вкарам в състояние, което ще е по-зле от сегашното. Тогава цял живот бих живял с мъката и вината от това.... Някакви съвети по новата ситуация?

Здравейте, д-р Първанов, Благодаря ви много за отговора! Ще следвам публикацията ви, за да се опитам да отговоря на въпросите, които поставяте. За щастие аз ходя заедно с нея на терапията й, където влизам в ролята на нейна подкрепа. По време на посещенията аз мълча, докато тя и психиатърът й си говорят. По мое настояване от 1-2 месеца тя ходи на фитнес, където тренира на велоергометри без да вдига тежести като гири или щанги. Досега според мен ефект няма, защото не е много редовна, въпреки че има няколко излишни килограма, които се опитва да стопи. Всъщност леката й пълнота е част от проблема, защото смята себе си за дебела, което допълнително й срива самочувствието. Относно релаксиране – тя обича да пътува, да ходи по екскурзии и да се среща с хора, което надявам се й помага в сегашната ситуация. Откакто нещата започнаха преди почти година (а имам и основания да считам, че началото на нейното ОКР се крие доста преди това – например дерматиломанията, която тя има откакто я познавам и преди това) и най-вече когато ми стана ясно, че нещата са по-сериозни отколкото изглеждат имах няколко независими консултации със психолог, вкл. с нейния психиатър, за да разбера повече за състоянието й и как мога да й помогна извън терапевтичните сесии. Ще се опитам да бъда подробен. Първо имах разговор с психиатъра й, който ме успокои, че състоянието й не е тежко или сериозно, и че нещата ще отшумят до няколко месеца, което до този момент не е станало. Понеже кризите й доста ме натоварват емоционално бях също посъветван да не ги вземам твърде насериозно. Съвсем наскоро, след добавянето на новата случка със свако й, имах нови консултации със психолог, който по мое много подробно описание я диагностицира със ОКР и ми каза, че тя не е за психиатър, а за опитен психотерапевт, с когото трябва да изкара когнитивно-поведенческа терапия без медикаменти, които в случая не помагат. След подробно описание на сесиите при психиатъра също ми беше казано, че той я лекува като психиатър с лекарства, след което само проследява симптоматиката и как тя реагира на медикамента- с други думи да не очакваме възстановяване или излекуване по този начин. Това е причината да търся психотерапевт, който може да се справя с ОКР. По този повод имам няколко въпроса: 1. Считате ли, че ще е добре тя да спре посещенията си при психиатъра и да започне когнитивно-поведенческа терапия при психотерапевт, последвана от спиране на лекарството, защото четох в този форум, че не е добре да се приемат антидепресанти, заедно с такава терапия и при диагноза ОКР? 2. Може ли психотерапевт с профил позитивна психотерапия да помогне или трябва да търся психотерапевт с когнитивно-поведенческа терапия за нея? 3. Можете ли да ми препоръчате психотерапевт с когнитивно-поведенческа терапия от Варна или областта? 4. Възможно ли е пълно излекуване от ОКР и дерматиломанията при нея? 5. Кои са най-правилните стъпки оттук нататък и какво ни чака? Съжалявам, ако на места звуча непрофесионално, но се опитвам всячески да й помогна да излезе от това състояние. Много съм разтревожен за нея и търся всякаква помощ и съвети, защото наистина има нужда.

Здравейте, Имам нужда от помощ и съвет – приятелката ми, с която живея, страда от обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), придружено от дерматиломания. Ще се опитам да опиша състоянието й – от август 2013 година почти всяка вечер преди заспиване в леглото получава ОКР кризи, състоящи се от много силно чувство за тревожност и вина. Притеснява се дали от небрежност или невнимание не е причинила вреда или телесни повреди на хора, с които е контактувала в миналото – дали преди седмица, 3 месеца или 3 години, това няма значение. Принуждавам се да я успокоявам като й давам логични доводи, с които й доказвам, че вреда не е настъпила, и с които да отхвърли чувството за вина. След като получи достатъчно аргументи тя извършва ритуал – казва си всички аргументи много бързо, след което се обръща на другата си страна и заспива. Това се повтаря 5-6 пъти на седмица като ми трябват около 30 минути, за да я успокоя. Най-често тя изживява две състояния на тревога – случка с нейн колега от лятото на 2013 година и случка с малко дете от 2009 година. И при двата случая тя счита, че поради невнимание и небрежност е причинила физическа вреда, която на по-късен етап е довела до смърт (колегата й почина през януари 2014 година от неизлечима болест, детето е чужденче и повече не го е виждала). От този месец (юни 2014 година) се добави и случка, свързана със здравето на свако й, който почина по-рано през месеца. Състоянието й се придружава и от дерматиломания, която се изразява в често търсене на пъпки по нейната или моята кожа. Ако такива бъдат намерени, реални или не, тя ги премахва като много често остават ранички по тялото й или моето. Дерматиломанията е най-изразена по палците и показалците на ръцете й, които са изронени почти до живо месо отдолу. Често тя ги чопли до степен на разкървавяване, след което пръстите й леко зарастват до следващото чоплене и разраняване. За това й състояние съм наясно едва от няколко дни. ОКР кризите й започнаха през август 2013 година, като явно дерматиломанията е отпреди това, защото е с разранени пръсти откакто я познавам (вече година и половина). Приятелката ми е перфекционистка, отличничка в училище и университета, но също и много тревожна и напрегната натура. От февруари 2014 година с моя помощ тя започна посещения при психиатър, който й постави диагноза Натраплива Невроза и й предписа по 75 мг Тритико един път на ден. Освен лекарството тя ходи и на срещи с него, където се обсъжда текущото й състояние и напредъка, който има (ако има такъв). Водят се и беседи за повдигане на самочувствието й, тъй като тя също страда от ниско самочувствие. За съжаление психиатърът до този момент не е забелязал дерматиломанията й и мисля, че не е наясно, че тя има ОКР. Вследствие на лечението ОКР кризите й намаляха до 1-2 пъти в седмицата, като вече ми трябват около 10 минути, за да я успокоя. За съжаление вече няколко месеца от тази точка тя няма напредък, като даже добави нова натраплива случка със свако й. След консултация със специалисти психолози разбрах, че тя има ОКР + дерматиломания и за успешно лечение на ОКР тя трябва да започне когнитивно-поведенческа психотерапия при психотерапевт. Може ли някой да ме насочи към добър психотерапевт от град Варна, тъй като и двамата живеем там? Онлайн терапия би ли свършила работа? ОКР лечимо заболяване ли е и какво да очаквам оттук нататък? Извинявам се, че съм толкова подробен, но искам максимално добре да изразя текущото й състояние. Благодаря за вниманието!