Патрисия

Благодаря за отзива.

Здравейте! Не знам как точно да изложа проблема си, но общо взето е, че имам орален характер, който искам да променя. Искам "зелената ябълка" да узрее, зашото усещам, че имам потенциал да съм нещо различно от моментното състояние. Имам амбицията да постигна баланс. Аз съм младо момиче на 21 години, изглеждам добре и съм много умна, но в живота ми се случиха доста тежки неща. Ще изложа основните неща накратко. Отгледана съм от баба и дядо, майка ми и баща ми не се грижеха особено за мен. Първият ми детски спомен е от около една годинка как плача защото съм си притиснала пръстчето на ръката с една врата, а майка ми ми се кара за това. Сред другите ми спомени, свързани с нея са как й удрям шамар, защото крещи на едната ми баба и други неприятни неща. Общо взето израстнах без обич към нея. Може да звучи странно, че имам толкова ранни спомени, но предполагам, че това е бил моят начин да се справя с отхвърлянето на хората около мен - станах много умна. Научих се да чета на 3 години и после вниманието ми беше изключително прехвърлено към тях. До момента съм изчела около 500. Тъй като последващите събития, които ще опиша ме накараха да се самоанализирам дълбоко и да прочета много за оралния характер мисля, че това научаване да чета и да върша други неща сама, са последица от отхвърлянето на възрастните около мен. Та от страна на майка ми получих отхвърляне. Същото се получи с баща ми, който според мен също има орален характер. Той живееше известно време с мен и неговите родители, след като с майка ми са се развели. После си намери различни приятелки и се изнесе като ме остави с баба и дядо. Тогава мислех, че е нормално и нямах претенции да ми обръща внимание, радвах се като го виждах, но не получавах любов от него. Дядо ми, неговият баща беше човек с много контролиращ и тежък характер, а баба имаше по-скоро поведенеито на жертва. За мен полагаха грижи и семейството на майка ми - нейните, майка сестра и леля. Ще се спра по малко на отношенията ми с всеки от тях и на основните събития в живота ми. С дядо ми отношенията ми донеса много болка. Аз го обичах много, него и баба, защото те бяха заместители на родителите ми. Но наскоро след прилагане на автогенен тренинг ми изплуваха спомени, които бях подтиснала, според мен след като той почина от чувство за вина тип "срещу мъртвите не се чувства гняв". Сред спомените ми от ранното детство са някои неща, които ме бяха превърнал ив малък възрастен, като свиделстван в съда в негова защита на 6 години, сцени в които той ме вдига и хвърля на леглото, нещо което баба обясняваше като шега тогава, но сега ясно си спомням, колко бях уплашена, защото той казваше, че ще ме убие и излежи в затвора и други. В по-късен етап от живота ми в тинейджърските ми години имаше сцени, в които той ме е гонил с баба от къщи, спали сме на гарата, душил ме е, след който момент, аз ужасно се уплаших , след което пак ме е гонил от къщи, биел е баба пред мен. Все неща, които бях подтиснала дълбоко. Има и други неща, свързани с него, но са твърде много. Баба ми, неговата жена обичам много, но гледах на нея като на някого, за когото трябва да се грижа. Не получавах сигурност и защита от нея. В детството си не излзиах да играя много с другите деца, в училище бях аутсайдер, караха ме да уча изключително много, нямах много приятели игри и забавления, имах си книги. Хубавите моменти от живота ми бяха, когато ходех на море с лелята на майка ми. У нас беше студено, около 12 градуса през зимата, нямахме много пари и аз никога не съм искала пари. Вниманието ми беше насочено към книгите. Тръгнах на училище година по-рано, защото бях много умна, учителката дори беше предложила да взема два класа за един, защото още от детската градина знаех всичко, което се изучаваше в първите класове. Но аз и не посещавах много детска градина. В тийнейджърските ми години, започнах да се бунтувам срещу този начин на живот, бях доста палаво дете, но и никога не лъжех или не престъпвах забраните, които ми поставяха. Случи се веднъж и дядо ми ме удари... С момчета не можех да излизам и още оттогава ми остана модел на бягство буквално от момчета, които харесвам, на срам и притеснение. Не се и чувствах особено хубава, бях мъжкарана и някак си по-възрастна от останалите се чувствах. Семейството на майка ми обожавах, особено леля ми която беше моят идеал, силна перфектна и исках да е моя майка. Майка си не виждах. Като бях на около 15, 16 години леля ми купи компютър и аз излезнах от моя затвор, чрез него, а и дядо ми се разболя и вече имах свободата да излизам. Не на дискотеки и не вечер, но като цяло имах. По това време с баща м ивече имах обтегнати отношения. С дядо ми, неговият баща не се разбираха, защото той го е подтискал и е проявявал същото отношение към него, каквото и към мен. Баща ми е орален характер и съм го виждала да бие жената с която живее. По това време, той ужасно ме разочарова, защото докато като малка го обичах и вярвах, че е добър баща и че не е виновен, че няма пари, взима от мен и не идва да ме вижда често вече бях достатъчно голяма да си дам сметка, че не е , останах при него няколко пъти за по седмица и бях подложена на психологически тормоз, който не искам да описвам в детайли. Скрих тези неща, от дядо ми, който вече беше много сериозно болен, заради баба, която не искаше да го тревожим. Скрих всичко това и от семейството на майка ми, което ми предлагаше няколко пъти да ида да живея при тях, след 14 - та ми годишнина, с тях се чувствах добре, бяха семейството, за което мечтаех, но не исках и да оставам баба и дядо, който въпреки всичко обичах. Криех, че не се чувствах добре, срам ме беше когато м идаваха пари и други неща, срам ме беше да поискам каквото и да е, исках да съм възможно по-добра и понеже у дома бях обгрижвана и нямах навици да се грижа за себе си, а в "другото" семейство ми казваха, че човек трябва да може да разичта на себе си, да готви, да пере и други неща, се опитвах да съм колкото се може по-добра пред тях, перфектна... У дома наистина бях като саксийно цвете, баба ми ме водеше до училище до много късно, където пък ми се подиграваха за това.. В ранните ми години проявявах агресия и характер в училище, биех се,, бях много палава, но постепенно това премина в безразличие и апатие и желание да не наранявам друите. Мисля че насочих този гняв към себе си. Та от баща ми получих сериозни психологични травми и почнах да гледам на него като на насилник, в един момент започнах да се вцепенявам около него, не исках даже да ме пипа, мисля, че го намразих и целия си гняв насочих към него, но нали го бях обичала и ме болеше от този гняви от това разочарование. По това време си казах, че няма значение, че ще се махна от там един ден и ще оставя всичко назад. щях да уча висше и да стана като леля, силна и перфектна. Плачех много нощи в леглото, удрях възглавницата, и изпадах в нервни кризи, само дето не знаех, че това са нервни кризи и го криех от баба ми, дядо ми, от всички. Просто си го изживявах сама. Понякога плачех и молех баба да ме пуснат я на екскурзия, я на кафе, но не ме пускаха и се отказах. Бях на 17 и майка ми почина, след това след половин година почина и дядо ми, период който ми нанесе ужасен удар. Не бях виждала мама около 10 години, после я видях в ковчег, остаряла и сива. Пипнах я и беше студена. Не плаках на погребението, може би бях изключила емоциите си, не знам. После след 6 месеца дядо почина, в следствие на рак, а аз го изживях много тежко защото баща ми беше безотговорен, баба стара и аз трябваше да поема отговорност, с помощта на леля за погребението на дядо. Стегнах се и някак се вцепених. До този момент бях взимала валериан, заради проблеми със зъбите, в онази нощ, когато дядо умря, викнах линейка, изпих три валериана и се стегнах. Беше ужасна, нощ много студена и няма да я описвам, защото беше кошмар. Следваща нощ също, защото баща ми дойде но не остана да спи при нас, останах с баба, която получи два нервни срива през нощта и помислих, че умира. Последва още едно викане на линейка за нея, а аз се изплаших, защото реших, че и тя ще умре. И тази нощ беше кошмар. Следващият период също, заради съдебни спорове с баща ми и психологически тормоз от него. Завършвах 12 клас и трябваше да уча за матури, по това време другата ми баба, майката на майка ми също се разболя от рак. Виждах я стопена, с отрязани гърди и кости, които прозирах през кожата. беше скелет от Освиенциум. не искам да си я спомям. Исках да уча журналистика, но по онова време ме беше обхванала апатия, безразличие, и отслабнах 7 килограма за 1 месец и ядях по 1 домат на ден, но никой не обърна внимание на това ми състояние. леля и другата ми баба мислеха, че съм силен и самостоятелен човек, не бях показвала слабост, пред тях, дори не бях плакала. 3 дни преди да замина за София да уча висше баба ми почина. По това време развих тахикардия, но смяната на обстановката ме накара да се стегна и да подтисна всичко. Не плаках на нито едно погребение, но по-късно, когато емоциите ми почнаха да се размразяват започнах да плача. Но вече не можех да плача с глас, плачех беззвучно. Останах човекът, който да се грижи за баба и се приемах като човекът, който да я защитава от баща ми. Студентските ми годидни имаше излизания, но отношенията ми с хората бяха по-особени. бавно започвах да си връщам емоциите, но се държах инфантилно, незряло, изглеждах много весела, жизнерадостна и мисля, че просто подтиснах всички лоши спомени. Харесвах момчета, но не се приемах за женствена или хубава, преди не бях харесвана, бях си смотана. Но пък бях емпатична, мила, жизнерадоста и въпреки, че продължавах да се приемам за аутсайдер, неусетно спечелих страшно много приятели. на моменти се доверявах страшно лесно, в други много трудно. Бях забравила как се плаче, всичко беше прекрасно, а аз бях като цяло голям идеалист. но контактите или мисълта за баща м име докарваха до гняв. Бях забравила лошото държане на дядо ми и бях го оправдала за лошото му отношение в детството ми. В университета, обаче някак ученето спря да ме интересува, учех и имах притеснения за изпити, но съм природно умнаи не беше чак толкова трудно да минавам изпитите. отдадох се на излизания и приятни неща, нямах цел, бях намразила ученето от детството си. Не съм пила ил иводила безпътен живот, и нямах връзки с момчета, защото следвах поведението на бягство и срам от обекта на харесването ми или понякога на заяждане. После отидох в САЩ на бригада и там, в следствие на много фактори осъзнах, колко дълбоко нещастен човек съм под маската си. В България бях заживяла с другата ми баба, доста контролиращ, човек и с дядо ми, който не се държи особено добре с мен. У дома не се чувствха щастлива, а в САЩ добих някакво самочувствие, живеех с хора, с които се чувствах обичана и осъзнах, че не се чувствам обичана от семейството си. Не се чувствах щастлива в България. И там започнах да плача отново като дете, приех отпътуването от там ужасно тежко, върнах се в България и за да се справя с тъгата се отдадох на учене и грандиозни планове за собствен бизнес. Явно бякои неща там бяха задействали перфекционизма, който винаги съм знаела, че имам и с който се гордеех. Та хвърлих се в грандиозни планове и реших, че ще правя диета, защото не се харесвах, бях напълняла и заради момче. От преумора, стрес и мъка започна разтройство на, което не обърнах внимание 2 месеца, съсредоточена в учене и обзета от ужасна умора. После отидох на лекар и почнах да взимам лекарства, защото се оказа, че диетата + други неща са довел и до това състояние. бях решила да се върна в сащ и страхът, че няма да се оправя ме обзе. Диарията не спираше, бях натоварена в университета и започнах да взимам имодиум често, докторът ми каза, че съм здрава, но след доста четене в интернет аз бях убедена че това е нервен стомах и може би заради това самовнушение, подкрепено от твърдото убеждение, че трябва да се оправя, за да се справя с всичките си грандиозни планове диарията не спря, а започна да се появява в затворени пространства и сред хора. Предписаните антидепресанти от лекаря не помогнаха. Започнах да пия много валериани и имодиум, пристрастих се някак към тях и го усетих и накрая след ужасни усилия да продължавам да се справям с всичко накрая блокирах, отказах се, обзе ме пълно безразличие е се затворих в къщи плачейки и настоявайки да ида на психолог, защото се самоубедих, че това е начинът да си помогна. баба ми ми отказа, но накрая по препоръка на доктора ми отидох, около месец не излизах от къщи, отслабнах 7 килограма, почнах и да повръщам, но твърдо се отказах да взимам повече успокояващи лекарства и с помощта на йога нидра, автогенен тренинг и твърди усилия от моя страна успях да се оправя за два месеца, дори да се дипломирам успешно с много добър. Оправих се след нервния срив и не заминах за САЩ. От работата с псиголога разбрах, че имам ригиден характер. Мания за контрол, но след като изчетох доста по темата и работихме по основните ми групи страхове - най-големият, от които за изоствяне, както и след няколко опита за излизане на срещи с момчета и за физическа близост и след анализи от моя страна открих, че съм с орален характер. От 3 месеца не ходя при психоложката ми, но имам още 2 сеанса, на които ще й кажа за заключението ми. с нея стигнахме до етапа на заключение с ригидния характер. След самостоятелна работа с автогенен тренинг, извадих наяве всички гореописани спомени и си наредих цялата картинка...Психоложката ми препоръча да не се съсредоточавам на миналото, с нея работих с помощта на когнитивна терапия и успях да се измъкна от ситуацията донякъде, но продължавам да плача и да се ровя в миналото. Всички спомени ме затиснаха и доведоха до болки в цялото тяло, при изваждането им, както и до неконтролируем детски плач. В момента все още имам стомашни проблеми и отслабнах с още 4 килограма, макар, че гледам по предписанията на йога да се храня собре, със зеленчуци, пия много чайове за нервите и започнах да ходя и на йога. В момента и работя. Чувствам се изключително нервна и раздразнителна, избухвам често и вече не мога да контролирам добре, както досега гнева си. Понякога ми се иска да взема валериан отново, но не го правя. Та вчера, в следствие на самоанализите ми и опитите ми с момчета (станах много привлекателно и харесвано момиче и ме канят на доста срещи), които доведоха до това, че разбрах, че без алкохол почти не мога да се накарам да имам физическа близост с никого, въпреки, че съм нормално момиче с нормални сексуални желания достигнах до извода, че характерът ми е орален. Абсолютно, та чак се плаша пасвам и физиологически и психологически на профила на този характер. Ригидността е маска на моя страх от изоставяне. Искам любов, но не мога да я имам, стигам до етапа на желание, но привлечена ли съм от някого физически се задействат някакви механизми, които ме карат или да изпитвам враждебност към него или просто отчаяно да се примирявам, че няма как да стане. За да събудя сексуалността ми трябва химическа патерица... Усещам, че вътрешно съм друг, човек, но опитам ли да изкарам този човек навън се удрям в бариера и се вцепенявам. не мога да я преодолея. Та след изследване на описанията на ригидния характер съм съгласна с това, че с мен когнитивната терапия няма да проработи, защото мисля, че перфектно се разбрах, виждам че имам склонности към зависимости (които някак вътрешно съм разбирала и знаела винаги изатова не пия, не пуша и след като веднъж опитах трева реших, че не е за мен) и абсолютно необоснован страх от изоставяне, в момента храносмилателните ми проблеми си продължават... Стигнах до заключението, че ми трябва телесна психотерапия, като най-подходяща да ми разучпи мускулната броня и блокажи разучих ребъртинга, прочетох статиите на д-р Баев за оралният характер и какъв е, ако е "здрав" и мисля, че това е, човекът, който мога да стана. Мисля след около 2 месеца да започна с телесна психотерапия, комплекс от техники, каквито ми препоръча съответният специалист, но най-силно ме заинтригува ребъртинга, защото мисля, че ще ми даде най-добре шанса да преодолея травмата с изоставянето. Но пък от друга страна, толкова лоши неща съм преживяла, че след опита ми с автогенния тренинг, не знам дали ще издържа психически на подобно пречистване и изкарване на емоциите. Искам да го направя с опитен специалист (може би д-р Баев), но ме е страх. Чувствам, че това ще ми изкара "тъмната" страна на характера, сянката на Гед, която съм подтискала и искам да съм сигурна, че с опитен специалист ще мога да преживея подобно гмурване в тази черна дупка без да потъна. Признавам, че съм имала и имам суицидни мисли, (както и установих неосъзнати суицидни действия в ранното ми детство, като потапяне на главата в кофа с вода и нагълтване с безвредни хапчета) но тъй като цял живот съм се приемала като борец и алтернативата на зависим от лекарства, химически вещества или прочее неща празен човек, живеещ без любов не ме устройва искам да продължа в посока, освобождаване от миналото и бариерите ми. Не искам да съм като баща ми, искам щастливо и здраво семейство, в което да давам и получавам обич, искам и нормална младост, за каквато копнея. Преди неща, които са ме държали в кондикция и които съм обичала са ролеви игри, танци , каквито по принцип се препоръчват за оралните характер. Това бяха моите начини да изразявам себе си, дори и затворена в къщи, също обичах да пиша и исках да стана журналситка, но след смъртта на част от семейството ми апатията и решението д аимам професия, която материално да ме компенсиа и обезпчеи надделяха, а и някак блокирах с писането... А преци пишех добре.Това е. Искам, ако може някакъв съвет дали съм се ориентирала в правилната посока и дали тази и подобните терапевтични техники ще са подходящи за мен. Предварително ви благодаря и лека вечер.