Ивета

Здравейте отново. Снощи прочетох една мисъл, която много ме дръпна и ми хареса. Мисля, че на този етап точно това се случва и с мен. Та мисълта гласеше /ще перифразирам/ - "Многото знания, които не са подплатени с осъзнаване и правилно използване могат да доведат до огромни мъки". Та това май правим не само аз, а и доста от хората тук. В стремежа си да намерим отговор си блъскаме мозъците с информация, която или не разбираме или не осъзнаваме. Така остава като нещо прочетено и заучено, а когато дойде наистина сюбливния момент в главите ни е пълна каша и не знаем как да си помогнем. Казвам го, защото това се случи и с мен последния път, когато получих криза. А то не беше точно паник атака, която просто трябваше да овладея, а ситуация в която се почуствах застрашена, в следствие, на което се изплаших и в главата ми изплуваха хилядите неща, които съм изчела, техники и т.н. ПЪЛЕН ХАОС ! Всичко друго само не и това, което би ми помогнало в случая. Чак се ядосах на себе си. Трескаво премисляне, което още повече те паникьосва. И накрая си казах ... слушай моето момиче, остави кой какво казал или написал, послушай себе си и изведнъж се отпуснах, приех ситуацията такава каквато е и изведнъж започнах да мисля трезво и ... ето, че стана. Поуспокоих се и всичко отмина. Справих се. Само искам да споделя, че това просветление като, че ли дойде от вътре от сърцето ми, а не от ума. След време си дадох сметка, че на повечето места точно това прочетох ... не се борете, приемете. Просто приех страха си. За това прегръщане на страха ли говорим ? Орлин говори за сърдечния разум ... мисля, че беше това. Та какво разбрах ... сам не го ли усетиш все едно идва вътре от теб и не го ли приложиш всичко изчетено губи смисъл и само тежи. Мотаем се като пилета в кълчища. Далеч съм от мисълта и не искам да кажа, че не трябва да се търси и учи, но първо трябва да разберем точно какво търсим и да го следваме, иначе кашата е голяма. Знам, че терапевтите са точно за тази цел да помогнат по-бързо да се овладеят симптомите, но такива като мен, които на този етап не могат да си позволят специалист, а са се мотали само между психиатри и се опитват сами да си помогнат мисля, че много често допускат моята грешка ... , но май така се учим. Много често съм се замисляла и за това защо хората минали през всичко това и великите умове имат потребност след това да помагат на другите, пишат книги и напътстват. Мисля, че си отговорих на въпроса ... Толкова много знание, опит и преживяване ако не бъде споделено то тогава просто е нямало смисъл от него. Толкова много информация, която е събирал преживяващият трябва да бъде изхвърлена навън и оползотворена по най-правилният начин, защото иначе май има вероятност мозъка да експлодира . Пък и така се отваря място за трупане на нов опит и знания, които след това се препредават. И така до края на света . Това май е пътя . Е, със сигурност не съм открила топлата вода, но просто имах потребност да споделя.

Здравей Елица. И аз от 16 год. се БОРЯ или БЯГАМ от това нещо, което всъщност не е нищо друго освен ти самата. Но истината е, че колкото и да четеш тук и в други форуми, докато самата не го осъзнаеш и видиш, че няма нищо страшно то ще те мъчи. Проблема, е че не го осъзнаваш. Стане ли веднъж сама ще намериш пътя към спасението. И аз чета много по темата, писала съм и тук, лутала съм се и вече се моля на Божието просветление да ме осени веднъж завинаги, защото иначе само четем и моментно се успокояваме, че има много други като нас, но това успокоение не ни "ЛЕКУВА". Осъзнаване трябва. Но така сме блокирали себе си, че не можем да стигнем до истината. Моли се за момента, когато го приемеш за нещо нормално и така ще си отдъхнеш, че ще имаш чувството, че си се преродила. Позволявам си да говоря така, защото веднъж го изпитах и забравих за това много дълги години, през които живях напълно спокоен, смислен, стойностен и щастлив живот, но за съжаление беше на фона на медикаментите, които ми бяха изписали и в даден момент пак се отключи и ето ме сега отново в групата на "лудите". Съжалявам само, че когато бях добре не послушах себе си, а психиатрите, които постоянно ти повтарят, че тези хапчета се пият до гроб и така съм задълбочила още повече проблема си. Преди месец най-накрая попаднах на първия психиатър, който беше на достатъчно години стаж и може би достатъчно уважаващ себе си като специалист, който най-категорично след като ме изслуша ми заяви ... ТИ НЕ СИ ЗА МЕН И НАШАТА ГИЛДИЯ, ТИ СИ ЗА ПСИХОТЕРАПЕВТ. Не, че не съм го знаела подсъзнателно, но може би това и чаках. В момента се опитвам да отказвам отровата дето тъпчех толкова години, ще си понеса последствията, но поне знам към какво се стремя. Чакам си онова вътрешно усещане, което те освобождава, лекува и води до напълно осъзнат и смислен живот. Ако бях отказала хапчетата още тогава сега щях да съм забравила, че съм "БОЛНА". Ще се оправиш, това нещо мъчи, но от него не се умира. И мъчи до тогава докато не осъзнаеш всичко това, което и хората преживели го и специалистите пишат тук. Но трябва ти самата да го усетиш. Това кога ще стане ... един Господ знае. За всеки мисля си е индивидуално.

Отвътре съм бомба със закъснител. Невротизиран характер, натрапливости. Едно време впрягах целият този нерв в работа. Спомням си, че не оставах свободна. Все ме буташе нещо. И все си намирах работа. Лошото е, че след първата си ПА реших, че в мен има дявол и се признах вътрешно за болна. Започнах да се боря с вятърни мелници. А това съм била самата аз. Това беше момента за моята промяна. Тогава си отговорих и на въпроса защо, когато съм влюбена, се чувствам толкова добре. Защото Любовта стопява всяко зло, всяка лоша мисъл, всеки нерв става слънчев лъч. Всъщност аз не се изплаших толкова от ПА, колкото от последвалите я мисли на злоба, гняв, трупано напрежение и много вина. Тогава се опознах какво всъщност става вътре в мен. Бях пълен хаос. Осъзнала съм го толкова доколкото ми се е разкрило. Опитвам се на всяка лоша мисъл или чувство да противопоставя хубави. Разбрала съм, че лошото не можеш да победиш, можеш да го обезоръжиш само с хубаво. Друга черта от характера ми - инат съм и много нетърпелива. Е поне бях. И тук разбрах, че не става така. ПА ми го показа. Нито спираше когато исках, нито пък със заповед. Само с търпение и смирена Любов. В началото всичко ми вреше и кипеше, но после се научих да слушам тихия глас на смирението. Разбрах и че колкото повече бягах толкова повече ме нападаше и ме следваше. Но всъщност разбих всички представи за себе си, че съм силна и упорита мислейки нерва в мен за сила. Дълбоко в себе си открих една чувствителна и ранима душа, лишена от майчина ласка и расла единствено под опората и подкрепата на баща ми. Той винаги ми е давал кураж и ме е напътствал да не се предавам, но това колкото ми е било от полза толкова мисля, че ме е натоварило с доста излишни ангажименти в стремежа си винаги да бъда на ниво. Не можех да се отпусна и да отсея за какво си струва да се боря и за какво не. Използвах и използвам енергията си напразно и безсмислено. Не разбрах най-важното ... какво е моето призвание. Просто понеже съм научена вечно да се държа то с каквото и да се захвана все ставаше. Безпътник. Е веднъж се влюбих и се отпуснах, вгледах се в себе си и познайте ...заля ме ПА. Трябваше да стане. Не съм осъзната още. Опитвам се, търся отговори, вглеждам се в себе си, понякога ме е страх, изкарвам стари рани. Опитвам се да гледам страха в очите. Не винаги се получава. Имам да прощавам на много хора, но все още не го мога истински, само го искам и това още повече ме невротизира. Замазвам все още, а не преодолявам. Сякаш не мога да взема твърдо решение и да отсека веднъж завинаги. Дълга работа и дано успея.

А сега се поглеждам отстрани : Добре изглеждаща жена на средна възраст. Леки сенки под очите от недоспиване. На пръв поглед зряла и уравновесена. Изпълняваща си семейните задължения. Ходи на работа, справя се добре. Но и липсват удоволствията, развлеченията, любим човек до себе си, почти винаги е сама, рядко със сина си или приятелка. Май е това. Благодаря, че ме накарахте да се замисля върху доста неща. Със сигурност ще са ми от полза.

Въпроси, насочени директно към състоянието и справянето ти сега: - Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш? Това, че винаги вътре в мен нещо не ми дава мира и покой, само по себе си говори, че трябва да променя начин на мислене и на възприятие на много неща. Всъщност имало е моменти, когато наистина съм постигала душевен мир и баланс и съм се чувствала прекрасно, но те са били за кратко. Определена ситуация или човек ги е провокирал в мен. Преди да получа първата си ПА се приемах такава каквато съм, но след това усетих, че нещо не е наред. Имаше нещо в мен, което в началото буквално приемах като дявола, но след това като се вгледах по-дълбоко, видях невротизираният си характер. - Какво в теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене? Незнам дали ще отговоря правилно тук, но мисля, че е някакъв вид лична изгода. - Поемаш ли отговорност за собствения си живот и промяна като свободен творец на битието си или удобно за част от теб (вторична печалба) изнасяш отговорността в лошия живот и другите, а себе си приемаш като нещастна жертва? Отстрани ако ме погледнете съм взела живота си в ръце още от 18 годишна. Нося отговорност за всичко, което правя, но съм се приемала и като нещастна жертва в определени ситуации, да. - Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини? В повечето случаи се съобразявам с другите с цел оцеляване от финансова гледна точка. - Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин? Няма да живея още дълго така. Ще се изгубя като личност, а не мога да си го позволя. Това означава да живея с тълпата по инерция като безгласна буква. Губя истинският си и пълноценен живот. Живот в страх не е живот. - Какво би станало, ако не се промениш? Ще живея в страх. Ужасно нещо. - Какво би станало, ако утре се събудиш променен и разполагаш с неограничени ресурси? Първо бих благодарила на Бог и Вселената, че са били с мен в най-трудните ми моменти и са ми помогнали за тази промяна. След това ще се постарая в никакъв случай да не допускам да се връщам обратно, бих помогнала всячески на други, които имат нужда от това и които минават по моя път. - Какво не би станало, ако не се промениш? Не бих могла да бъда щастлива и да живея пълноценно. - Какво, кой, кога би те накарало да се промениш? Мисля, че нещо трябва много силно да ме разтърси из основи. Това ще ме накара да се замисля още повече върху себе си. Ако може още утре J - Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)? 10 - Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш? Мисля, че това е цял живот работа. - Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида? Ако имам силна мотивация нищо не би ме спряло. И тогава мисля, че бих могла да намеря сама отговорите в себе си. - Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в невротични механизми, но е човек лишен от стабилен вътрешен център? Естествено, че не. - Познаваш ли Себе си или живееш по правилата на към другия, за да избягаш от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си? Познавам и силната и слабата си страна. Силната е водена от Любов, Вяра и Доверие, които извират от мен самата. В тези моменти съм се чувствала невероятно. Слабата е ръководена от страх да. От много страхове. Но да кажа, че се познавам напълно не мога. - А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си, да навлезеш от статуквото, невротичната зона на илюзорен комфорт, в свободната зона на възможностите? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията? Искам го от цялото си сърце и душа, но усещам, че не бих могла да се справя сама. Да, мога да разчупя всичко. И искам. Какво по-хубаво от това да си свободен. За пръв път усетих тази свобода, когато се махнах от родния си град и разчупих всички комплекси в мен. Тогава не ме интересуваше никой и нищо. Тогава видях един съвсем различен човек в мен. Преродих се. Но защо не успях да го задържа … не знам. - Би ли чел подходящата литература, както и упражнявал нужната физическа активност? Постоянно чета. Спортувам макар и не доста активно. Опитвам се да търся отговори. Бих чела да. - Какви стъпки би направил в хода на промяната си? Опиши ги качествено, но и конкретно, пипнимо, количествено измеримо и ясно! На този въпрос не бих могла да отговоря сега. Може би след време. До момента всичко, което осъзнавам и се старая правя. Просто някой трябва да докосне струната в мен, за да тръгна от някъде. Но самият факт, че търся помощ означава, че не съм примирена. Самите отговори на въпросите тук мисля, че вече са една стъпка напред. Накараха ме да се замисля върху доста неща. - А сега разбий горните стъпки на още по-малки подстъпки! - Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?! Изглеждам прекрасно, очите ми светят, греят от Любов, дишам свободно, обичам целият свят, в едно съм с него, мисълта ми е ясна и единна, в душевен мир и покой съм, уравновесена. Каквото и да направя то ще е защото ми харесва да го правя и идва от сърцето ми.

- Обичаха ли се родителите ти и показваха ли го с допир, прегръдки, държане за ръце, гушкане, близост, поглед и милувка? Миналата година направиха 50 години брак. Винаги са били заедно. Работеха на една и съща работа, ходеха заедно на почивки, сигурно в живота си са били разделени събрано около 5 год. Поне аз така ги видях. Но никога пред мен не са показвали по-близки или интимни отношения, които да говорят за обич и привързаност. Мисля, че се обичаха и обичат. - Караха ли се? Колко често, с каква интензивност и острота? Караха се, но за дребни неща и битувизми. Нямало е по-големи кавги или неприятности. Расла съм в сигурност от тази гледна точка. - Сърдеха ли се един на друг – колко продължително? Не. Ако се скараха за нещо след това бързо им минаваше. - Разбираха ли се и лесно ли стигаха до консенсус? Да. Но мисля, че в случая майка ми отстъпваше на баща ми. - Имаха ли разпределение на относителното доминиране в отделните житейски сфери (домакинство, работа и пари, отношения с другите…)? Не. Били са абсолютно равни във всичко. - Някой от родителите беше ли „първа цигулка“, която потиска и доминира другия или двамата хармонираха? Показваха равенство, но аз мисля, че баща ми командваше парада тихомълком. Майка ми беше отстъпчивата. - Еднакво мнение ли имаха по отношение на възпитанието ти или си противоречаха? В повечето случаи да. - Някой от тях съюзяваше ли се с теб против другия? Да, но вече като пораснах. Баща ми с мен срещу майка ми. В началото се съгласявах, но след това му заявих, че ги обичам еднакво и не искам заговори. - Имаха ли общи виждания за живота, цели, интереси, теми на разговор, беше ли им приятно, интересно и добре заедно? Мисля, че да. Във всичко. - Бяха ли си верни? Ревнуваха ли се? Бяха неотлъчно заедно. Верни един на друг. Не съм усетила ревност помежду им. - Умееха ли да правят нужните малки компромиси, да се уважават и си прощават взаимно? Да. Ами 50 год. заедно няма как. - Бяха две половинки, всяка искаща от другия или две цялости, вървящи заедно в обща посока? Две цялости вървящи в една посока. - Забавляваха ли се и бяха ли щастливи заедно? Забавления – силно казано. Като малка имам спомен, че се събираха с приятели, но това отдавна прекъсна. - Имаха ли общи приятели, хобита, общи планове и съпричастност на емоционално и поведенческо ниво? Всичко им беше общо. - Освен партньори, бяха ли и приятели? Да. - Сега, от позицията на възрастен човек, как мислиш, че са преживявали интимността си – била ли е истински задоволителна? Не мога да кажа, но мисля, че са имали хармония в това отношение. - Имаха ли вдъхновяващи ги и общи културни ценности, идеен и духовен живот? Не. Това липсваше.

Ето и моите отговори на една част от въпросите. Тази тема не ми е чужда, много сме я ровили с психиатъра ми и психолозите, при които съм ходила. Горе долу съм наясно с това какво е отражението на родителите ми върху мен и характера, който съм изградила. Върху това съм мислила доста и много неща съм преодоляла. Поне съм им показала, че съм абсолютно независима от тях, дори сме си говорили с тях по темата. Но съм убедена, че на подсъзнателно ниво все още има нещо, което ми пречи и измъчва. - Как те възпитаваха родителите ти? Какви изисквания имаха или нямаха към теб? Винаги съм била възпитавана в морал и ценности. Консервативно семейство. Дисциплина. Не са били лоши с мен, но аз бях послушна. Имам спомен, че до 11 клас, когато за пръв път се влюбих съм се чувствала подтисната и тогава за пръв път се опълчих на майка си. А всъщност, когато ме приеха студентка и отидох в Пловдив се срещнах с красотата в мен. Като че ли се преродих и никога повече не поисках да се обърна обратно. - Изискваха ли високи оценки, чистене на стаята ти, ред, дисциплина? Не, защото аз си го правех. Поддържах чиста стаята си, бях прибрана, не разхвърлях, а относно училище се учех добре и не се е налагало да ми упражняват натиск. Но си спомням, че в училище като, че ли все ми се налагаше да настигам най-добрите ученици. Аз исках да съм на ниво. Бяхме 4 добри приятелки и като, че ли учителите лансираха повече тях отколкото мен. Дали е било така не знам, това ми е останало като чувство. Но то продължи до около 7-8 клас само. В по-горните класове рядко съм се чувствала така. - Какво се случваше, когато не изпълняваше изискванията им? Почти винаги съм ги изпълнявала. Но дори и да се е случвало да не изпълня нещо не съм била наказвана. - Обичаха ли те родителите ти? Гушкаха ли те? Казваха ли ти, че можеш, че си умен и способен? В живота си от устата на майка ми не е излязло нито едно Обичам те. Чак като пораснах веднъж просто насила я накарах да ми го каже. Минала съм през доста трудни моменти и то чисто сама. Аз не живея в родния си град. Баща ми ми го е казвал чак вече като пораснах. Знаех, че съм негова слабост пред сестра ми, лансирал ме е, рядко ме е прегръщал. Никога не чух от тях, че съм умна или способна. Единствено от баща си, след като ме приеха студентка, но по някакво съвпадение май изпълних една негова мечта – станах инженер агроном. - Коригираха ли поведението ти, когато е било нужно или не и как? Баща ми не, но майка ми много мърмореше и сееше морал. Но всъщност аз бях послушна. - Зачитаха ли личността ти или ти се налагаха? По-скоро ми се налагаха. - Стимулираха ли творчеството ти? Не - Защитаваха ли те, когато се е налагало? За пръв път си казах : Боже аз съм имала родители и почувствах тяхната загриженост, когато бях в 10 клас. Кандидатствах за стаж в УПК и не ми стигаха 2 точки. Бях отчаяна, когато те влязоха двамата през вратата и буквално ми се скараха, че не съм била знаела отколкото да ми кажат, че поради същата професия на баща ми ми се полагат 2 точки върху бала. Това беше първият път ,когато усетих, че те са направили нещо за мен и са се напънали. Бяха се заинтересували и разпитали. - Показваха ли уважение в думите и делата си към теб и пред други хора? Не са се държали зле с мен пред други хора. - Обичаха ли те безусловно, дори и когато правеше бели и се налагаше да коригират поведението ти? Баща ми ме защитаваше в повечето случаи, майка ми мърмореше. - Бяха ли последователни и единни в изискванията си към теб или се променяха постоянно и си противоречаха? Последователни Да, но единни Не - Поставяха ли ти нужни, ясни и добри граници или те глезеха прекалено? Най-малко от всичко съм глезено дете. - Чувстваше ли елементи на манипулация, обиди и насилие към себе си? Манипулация на моменти, не съм обиждана или насилвана за каквото и да било. - Ако имаш сиблинги (братя и сестри), какви бяха взаимоотношенията помежду ви? Родителите ви еднакво ли ви обичаха? Ако си по-голямото дете, чувствал ли си ревност при появата на сиблинга след теб? По-малкото дете съм. Имам сестра по-голяма 6 години от мен. Никога не сме били близки с нея докато не пораснах до към 25 год. Тя потърси по-близък контакт с мен тогава. Вече сме добри приятелки, но на моменти имам чувството, че тя се държи с мен все едно аз съм по-голямата. Търси съвети и споделя. Това е хубаво, но незнайно защо понякога ме дразни. Баща ми имаше слабост към мен, а майка ми към сестра ми. И до днес е така.

Страшно много благодаря Орлин за отделеното време и внимание. Изчетох внимателно всички въпроси. На някои съм си отговаряла и преди, други току що прочетох и наистина се замислих върху тях - нови са за мен. Ще ги прочета пак, ще ги копирам и ще отговоря абсолютно на всеки. Уважения !

Благодаря за бързия отговор Орлин. Явно в процеса на работа сама ще усетя за какво става въпрос. Следващото нещо, което най-много ме мъчи е непрекъснато противоречие в мен. За да постигна нещо нали трябва да знам първо какво искам. А в главата ми е каша. Трябва да знам на къде отивам, за да знам от къде да тръгна и какво да направя. След толкова четене на форуми и друга странична литература, след разговори с психиатри аз в момента буквално съм кълбо и въртележка от най-различни мисли в главата. Дори на моменти буквално забивам. На всяко Да слагам Или. Понякога с дни съм в непрекъснато напрежение. И най-лошото е, че не мога да намеря начин да се успокоя и колкото повече си ровя в главата толкова повече се обърквам. От къде е добре да тръгна, за да знам, че правя правилното нещо без да се съмнявам в това. На този етап напрежението потушавам със спорт, започнах да опитвам и медитация. За всички тези години доста съм смекчила и характер. Но все още има нещо, което стои вътре в мен и ме мъчи, не ми дава мира и покой. Потиска ме нещо. Разровила съм си всичко доколкото мога до девето коляно, но мисля, че е нещо свързано с мен самата, с характера ми, с начина ми на мислене. Искам само да знам при такива състояния от къде се тръгва, за да знам, че вървя по правилния път. И как да разбера какво всъщност искам да променя и какво ми пречи. Ако не го направя ще си стоя вечно напрегната и подтисната. Как да го изкарам отгоре ?

Здравейте. Доста теми изчетох тук, помъчих се да намеря нещо по-конкретно, но не успях. Страдала съм от ПР, ОКР, генерализирана тревожност и продължавам да се въртя в омагьосания кръг от 15 години насам. Къде без хапчета, къде с помощта на психиатри и медикаменти. Опитвам се да си отговоря на много въпроси. Къде успявам къде не. Голямо противоречие нося в себе си. Осъзнала съм го вече. От всичко този пусти страх най-много ме мъчи. В повечето отговори на Орлин чета, че за да се справим трябва да се научим да прегръщаме страховете си. Е за Бога, как се прегръща този пусти страх. Как ли не визуализирах, как ли не си го представях, в какви състояния ли не изпадах и не се чувствах. На моменти ми олекваше и напрежението намаляваше на моменти не успявах. Има ли техника, има ли начин или всичко по-скоро е преживяване, което ако не успея да предизвикам сама и осъзная така и няма да го разбера. Предполагам, че това е някаква естествена защитна реакция на организма, когато вече си на предела. За това прегръщане работи ли се или просто стигаш до него със същността си или не. На този етап се опитвам да си помогна някак сама, знам, че ми е нужен терапевт, но за сега нямам възможност за това и разчитам на помощ от ваша страна. Подайте ми поне от къде да тръгна. Благодаря !

Благодаря за отговора. Да това, което сте написала е много вярно и съм чула и чела много по темата. Но аз питам за хомеопатия, тя все пак не е химия и разликата между двете е огромна. Чух наскоро, че има и такива хомеопатични медикаменти, които предизвикват естественото пречистване на организма. Може би ако се приложат няколко метода заедно резултатът ще е по-добър.

Здравейте.Поради продължителен прием на медикаменти бих желала да проведа детоксикация на организма си. Възможно ли е това да стане с хомеопатия и кои биха били подходящите за случая хомеопатични лекарства?

Здравейте.Поради продължителен прием на медикаменти бих желала да проведа детоксикация на организма си. Възможно ли е това да стане с хомеопатия и кои биха били подходящите за случая хомеопатични лекарства?

В Кърджали. Но мога да пътувам до Пловдив и Хасково. Тук не успях да намеря подходящи терапевти.

Благодаря за бързия и точен отговор Орлин . Попаднах сама в плен на това, което никога не съм харесвала и обичала. Много време ми костваше и на мен и на психиатрите да ме научат или по-скоро накарат да заобичам хапченцата, защото преди дори и хапче за глава не пиех. Може би вътрешното ми убеждение, че не това е начина за справяне не престава да ме тормози, затова и се въртя в този порочен кръг. Ако не беше така сигурно нямаше да водя тази вътрешна борба, а ще си пия химията и ще си живея живота. Ще видя как ще се измъкна от тая каша, защото точно качествените терапевти са много кът. То ако ги имаше нямаше да търчим при психиатрите и да продължаваме да заблуждаваме себе си. Лошото е, че наистина се възползват от слабостта на пациентите и плашат, че ако не си приемаме дозите ще стигнем до лудницата и там пак ще ни натъпчат с химия. Спомням си първия път, когато ми дадоха успокоително, че ми стана много по-зле отколкото да се оправя. Лошо е как се подхлъзнах. Дано намеря сили да изляза от този кръг. Просто много дълго време съм била под тяхното влияние. Благодаря пак за отговора. Давате ми кураж. Искам само още един съвет и ще се постарая да не досаждам повече, защото много са хората с проблеми тук. Докато намеря човека, който е готов да ми помогне трябва ли да продължавам да си приемам лекарствата ? Бих ли могла сама да се опитам поне дозите да намаля и имам ли шанс сама да стигна до някакъв обрат в мисленето. Знам, че не се концентрирам там където трябва и без помощта на качествен терапевт ще е разумно ли да предприемам каквото и да било. Наясно съм, че съм зациклила и затова задавам тези въпроси. Аз май съм с някакво вътрешно убеждение, че някой от вън трябва да ми помогне и затова при първата паника и хаос тичам при грешните хора. Какво би било разумно да направя като начало ? С уважение .

Здравейте. Стигнах и до това състояние. След 15 год. гълтане на химия вече съм с натрапчивата мисъл ... медикаменти, психиатри, психолози ... !!! Минах през всички състояния, изпих цялата гилдия от хапчета, знам действието на всяко едно, обиколих не един психиатър, психолог, чух не едно мнение и ето ме в състояние, от което не знам как да изляза. Забих тотално. Ако преди ми лекуваха натрапливостите с медикаменти, сега как ще ми излекуват самата натрапливост за тях. Вече виждам, че не това е бил начина за измъкване от състоянията, които ми лекуваха или поне ако в началото съм се чувствала добре с тях сега самите те ме нападнаха. Всичко, което ми изпишат пия точно 2 дни и вече започвам да искам друго. Всичко пречупвам през тях. Всичко свързвам с тях, спрямо ситуация и действие. Зная, че е изключително важно да не се смесват и че действат на рецепторите на мозъка, че не мога да ги гълтам като бонбонки и въпреки това не преставам да мисля още със събуждането си какво да взема днес, че да се почувствам по-добре. А в същото време ме е страх да ги спра, защото не знам дали няма да си върна предишните състояния. Пълно противоречие. Как да се откажа от това, което вътрешно продължавам да вярвам, че ми помага. Преди ги пиех и забравях за тях до другия прием. Сега нон стоп прехвърлям в мозъка си и се самонаблюдавам. Това, което най-много искам вече ми пречи. Моля ви дайте ми някаква насока как е най-добре да постъпя в случая. Имам и мнението на психиатър, но то изобщо не ме удовлетворява. Блягодаря ви.

Аз лично благодаря на Георги Балджиев !

Здравейте и благодаря за отговорите. Лекарствата са ми назначени от психиатър и си държа връзка с него, а относно изследването за нивото ми на серотонин - правено е в Пловдив при психотерапевтка (ще се въздържа от споменаване на имена). След като ме изслуша внимателно ми направи изследване на апарат на всички видове както се изрази тя алфа, бета, тета и т.н. вълни и накрая ми каза, че и нивата ми на серотонин са много ниски. Остави ме да преценя сама дали искам да я посещавам за психотерапия без медикаменти или да си продължа с хапчетата. Честно да ви кажа изобщо не усетих връзката, която ми е необходима да направя с нея, за да поискам повторно посещение и на този етап продължавам с лекарствата.

Здравейте. Пиша с молба ако може да ми бъде обяснено от чисто научна гледна точка действието на антидепресантите. Изчела съм доста и в основни линии съм запозната, но това , което наистина ме интересува е ако един и същи антидепресант се пие много дълго в продължение на години изобщо чисто физически действието му продължава ли или вече е останала само психологическата нагласа, че вземе ли се той помага. Правени са ми изследвания и ми казват, че имам ниски нива на серотонин и че трябва да ги пия. Но аз сякаш имам чувството, че това хапче повече не ми трябва, че вече има обратен ефект от него, доста напълнях, но просто се страхувам да го спра, защото нямам добър психотерапевт, на който да разчитам. И да считам ли, че ако наистина събера смелост да го спра то симптомите от отнемането му ще бъдат чисто психологически, но не и физиологични (в смисъл от намалени нива на серотина). Дано да съм обяснила правилно. Става въпрос за прием на антидепресанти от 15 год. и поставени всички възможни диагнози от ПР, БАР и ... ! С уважение !

Страхотно и много вярно казано от didi_ts - Диляна Колева От моя личен опит знам, че започна ли много да мисля особено, когато трябва да взема важно решение значи работата отива на зле. Затова притихвам, смълчавам се и се опитвам да чуя сърцето си. То винаги ми дава правилен отговор. То никога не лъже. Дори и да трябва да мина през много неприятни за мен ситуации или колкото и да е трудно знам, че съм на правилната посока и в крайна сметка ще получа това, което е най-добре за мен. Затова и народа е казал : Не му мисли много. Колкото повече мислиш толкова по-зле. Първо чуй сърцето си и след това остави ума да ти помогне да постигнеш желаното. Ако разчиташ само на ума при всички положения ще те излъже, защото той само може да преценя и претегля в повечето случай безуспешно. Успех и късмет от мен

Здравейте и от мен. Бихте ли ми препоръчали някаква хомеопатия за прекалено преяждане на нервна почва и стрес. Или по-скоро ядене през ноща. По цял ден мога нищо да не хапна, но свечери ли се не мога да се спра. Доста често ми се случва и през ноща да ставам да ям. По принцип си имам и психически проблеми - в момента съм на антидепресанти, но не ги пия от скоро тъй че едва ли да е от тях. Това нещо започна и продължава вече 2-3 месеца. Понякога се овладявам и се спирам сама, хапвам само някакъв плод или нещо по-леко, но понякога особено през ноща е просто неудържимо. Положението е следното - за около близо година 10 кг. отгоре. Преди 5 години ходих на лекар хомеопат със същите оплаквания. След като ме изслуша и си поговорихме за състоянието , в което съм ми изписа Анакардиум Ориентале 30С. Тогава ми подейства много добре - спрях хапчетата и свалих 7-8 кг. от теглото си. Чувствах се много добре като цяло. Това обаче продължи около 6-7 месеца след, което пак ми се появиха симптомите на паник атаките и си започнах пак хапченцата. Килограмите не качих допреди година, но сега съм на изходна позиция. Отидох на същия лекар, но ми каза, че вече нямам нужда от Анакардиума и ми даде Арсеник 200С. Ако кажа, че изобщо нищо не промени в мен няма да излъжа. Опитах пак и с Анакардиума, но този път не получих същият ефект като първия път. Знам, че проблема ми е на страхова основа и се опитвам да открия и премахна причините, но за сега жалки опити. Винаги съм поддържала около 55-57 кг. , но тези 65 вече много ми тежат. Дайте съвет моля !

Май наистина точно тава съм направила. Изморена съм от напъване, но мозъкът ми е свикнал на бързи обороти и затова когато спрях на едно място, а той продължи да работи се явява и тази моя вътрешна борба ! С достатъчно обич към себе си се надявам да намеря правилната посока. Пък ако ли не както казва Орлин ще опитвам, ще греша, ще се лутам, но рано или късно слушам ли вътрешния си глас все ще намеря пътя. Благодаря !

Благодаря ви за вниманието и отговорите. Излиза, че е дошъл момента на промяна с мен самата. Каква съм била вече няма значение, има значение каква ще бъда от тук на сетне. Колкото и да се опитвам да взема нещо от старото си АЗ май ми е останала само представата за някаква борбеност. В момента се опитвам да я вържа с някаква борба със самата себе си и затова не успявам да видя отговора. Наистина е нужно да избера каква искам да бъда и да работя върху това. Но се питам ако аз сама избирам каква да съм, избирам ситуациите и сама определям кое и защо се случва то няма ли да се отклоня от ВЕЛИКАТА ИСТИНА (и изобщо има ли такава или всичко май си е в моята глава с начина, по който са ме възпитали , с трябва и може) и няма ли да се самозаблуждавам. Мисля да избера да бъда щастлива и да обичам себе си, пък да видим какво ще стане. Ще ми е доста трудничко, защото всички около мен са свикнали да ме виждат в друга светлина. Но всъщност е важно аз да се чувствам добре. Благодаря ви отново хора !

Здравейте. От известно време си задавам въпроса КАКВО ИСКАМ ? Очаквам отговора да дойде от сърцето ми, но такъв не идва. Това ме измъчва. Мисля, че ако разбера ще мога да променя живота си в правилната посока. Като се обърна назад и проследя живота си всъщност излиза, че всичко което съм правила е следствие на нещо заучено, някаква норма или правило. Едно след друго и едно след друго. Почти всяко мое действие е резултат от ТОВА ТРЯБВА, ТАКА Е ПРАВИЛНО ! На пръсти се броят моментите на истинска радост и щастие. Знам, че не се живее в розов свят, но си мисля, че ако разбера какво точно искам (без да конкретизирам определена сфера от живота) то тогава следвам ли желанието си ще преодолявам и приемам с лекота и трудностите. Излиза, че не се познавам. Че живея само с ТРЯБВА И МОЖЕ ! Това, което знам за себе си е, че съм силен характер и постави ли ми се някакво предизвикателство на 99% успявам. Но май повече от чувство за доказване отколкото на удовлетворение. Удовлетворението идва, когато постигнеш нещо, което истински желаеш. А сега съм забита в една дупка и няма измъкване. Следвам принципа ПРАВИ ТОВА , КОЕТО ТРЯБВА ПЪК ДА СТАВА КАКВОТО ЩЕ ! Да ама този принцип хич не ми харесва и ме изтощава адски много. Сякаш съм изгубила себе си. Сложила съм катинар на сърцето си и съм захвърлила ключа. А в главата ми само принципи и правила. Дайте съвет как да стига пак до себе си ! Изгубих се по пътя !