При около 15г. намерих отговор в едно изречение в лекциите на Учителя, че смисъла на съществуването на каквото и да е просто игра и забавление за Абсолюта. Обмислях това и намерих че наистина това обяснява въпроса, единствено от нас се изисква да излезем от всекидневните разбирания за "игра" и "забавление".
Ако приемем, че Абсолюта има каквато и да е полза от всичко сътворено, включително и за учене, то следователно Той/Тя се променя в резултат на забавата, следователно Той/Тя не е Абсолют и е зависим от творението си и вместо Единица става Двойка. Единствено ако това е една забава, както когато ние например гледаме филми и после ги забравяме напълно, без да сме се променили от това, тогава ние сме напълно независими от забавата си. Все пак не забравяйте че това е само един пример, забавата на Абсолюта не е просто гледане на филм, Той/Тя е вътре във "филма" без да бъде част от него, макар "всичкото" във филма да е било част от Него/Нея преди началото на "филма".
Казано абстрактно за математиците, Единицата не може да стане никое от следващите я числа, макар всяко от числата да е изградено от единици (с малка буква). Преди Единицата е само Нулата, това е Непроявения Абсолют, за който не може да се каже нищо, тоест Нулата е преди каквато и да е мисъл и слово. Когато дойде мисълта и словото, идва началото и "всичко чрез Него стана и каквото е станало нищо без Него не стана".
Тъй като освен Абсолюта няма нищо друго, то "всичкото" е също част от него, но съзнателно
отделено.
Следователно ние, като част от "всичкото", сме всъщност тази част от Абсолюта, която е орисана да бъде на сцената от време и пространство и да играе себе си (с малка буква). Ние сме най-малките които могат да го разберат, по-малките от нас играят "себе си" без да го разбират (минерали, растения, животни). Това е на периоди и играта не е само динамична, има и почивки, има и смяна на ролите, има и частично и временно наблюдаване от "публиката" на временно почиващите, т.нар. "умрели" за играта в пространство-времето, други пък играят на други сцени на други декори, не пространство-времеви и т.е.
Прочее, трябва да намерим сами смисъла от ролята си, това всъщност е част от нея, щом се замисляме по въпроса. Колкото повече я разберем, толкова повече разбираме и конкретната си сцена и другите участници и това в крайна сметка прави играта ни различна, което иначе в букварите се нарича "духовно извисяване". Други пък се забавляват в рамките на сцената като учат как да играят по-добре материалната си роля и се наричат "егоисти". Няма лошо, всичко е част от Абсолюта.
Прочее, трябва пак да се включвам и играта
бе замислено да бъде усмивката на Буда. Обаче май това е по-добре.