[Българинът има една особена черта]

Според мен "особената черта" се дължи на факта че в мнозинството си българите са много повече възприемчиви на разрушителни мисли/чувства по отношение на околните отколкото на съзидателни. Тези разрушителни мисли/чувства минават през завистта, простащината и т.н., но когато вземат краен характер се получава предателството. И в другите народи ги има, но там се разглеждат като нетърпими, неадекватни и маргинални, не като начин на оцеляване и оттам национална черта.

Като пример на самоирония е способността на българите често да стават "наивни философи" които все търсят голата истина, и винаги я намират защото все повече оголяват. Това съвсем не е странно, например Буда в "Даммапада" изтъква че теоретизирането е броене на чуждите крави.

[Що е смирение?]

Според мен най-важно е да се преодолее дуализма на думите. Това особено личи в случая на смирението, обратното му е гордостта, но ако се произнесем относно гордостта, смирени ли сме? Излиза че хем сме смирени, хем знаем какво е да си горд и на тази основа го описваме. Това може да е вярно ако признаем преди сме били горди, а сега сме смирени, но все пак не е ясно доколко сме били горди и доколко сега сме смирени, защото дуализмите неминуемо внасят относителност.

Така е и при силен-слаб, грешник-светец, прекален-нормален, малък-голям. Правейки оценки ние неминуемо ставаме "секретари/ки" на някого, на нещо, и в крайна сметка на света, т.е. се въвличаме в него. Ако например се чувстваме слаби, животът ще ни прибави сила, ако се чувстваме силни - ще ни я отнеме. Ако се чувстваме грешници - ще намалим греха, ако се чувстваме светци - ще го създадем. Това едва ли е пътя не само на смирението, но и на освобождението въобще, а по скоро на вечен плен между дуалностите. Затова според мен поне в молитвата, медитацията и въобще всеки стремеж към Бога не трябва да са основани на дуализъм, например в притчата за фарисея и митара, молитвата на митаря е свързана само с него и Бога, а тази на фарисея е основана на сравнение с митаря.

Това разбира се важи за всички думи, важи и за говоренето и следователно за мисленето въобще, т.е. това е общо положение за човешкото съществуване., или в библейски термини - на съществуването на Адам и Ева след като познали "добре и зло". Будистките термини са доста по-прецизни и освобождението от страданието идва като резултат от просветление на ума отиващ отвъд дуализма на "добро и зло" и намирайки там своята истинска, Буда-природа. Това разбира е дълъг процес и изисква целенасочен контрол на мислите, но там се поставя като постижима цел и се култивира чрез самоконтрол и медитации, мълчание, уединение от света и т.н. Аналогични практики има и в християнските манастири, въобще кой, къде, колко е постигнал не е важно (иначе ще влезем в дуализъм ), важно е да се стреми да "върви, върви отвъд", според "Сърдечната сутра".

[Що е смирение?]

" прекаления светец и Богу не е драг "

За Бога не знам, но мисля че определено не е драг на секретарката си. Затова светците от доста време карат без секретарки.

Това е миг, когато коравината на сърцето ти омеква и разбираш колко си дребен и нищожен пред величието на Бога, което не може да бъде осмислено от човешкия ум - толкова ограничен и забатачен е той в своите дребни, ежедневни проблемчета и его - игрички.

Много ценни и вдъновяващи мисли, благодаря.

Пътят към мистичното изживяване не е само чрез сърцето, но включва и ума, те не могат да бъдат разделени макар и да говорят по различен начин и скорост. Умът, разбира се е,е ограничен, понеже работи с крайни понятия, повече или по-малко измерими количествено, затова и илюзията на материалния свят "мая" се превежда и като "мярка". И въпреки това умът е в състояние да осъзнае (първи етап), оцени (втори етап) своята ограниченост и да потърси изход от нея (трети етап), този процес се нарича "про-Буждане" на ума. С това той създава база от която сърцето атакува текущия "връх" на проближаване до Бога (справка - например Мусала означава "близко до Бога").. Тези етапи на ума са описани в различни школи, но мисля че най-подробно са дадени и приложени в Будистките секти (справка - там няма "официлна" църква, а всички са секти). Науката е основана на рационалността и затова будистките методи са най-разбираеми и достъпни за научен анализ. Далай Лама например често пъти участва в научни срещи и дискусии с видни учени, свързани със съня, процеса на умиране и други.

Бог (с главно "Б") е единствена и самодостатъчна реалност. Да се описва тази реалност е невъзможно и тук вербално знание не помага. Всичко друго освен Бог са различни степени на илюзорно съществуване, или както се наричат образно "сън в сън, в сън, в сън". Пробуждането от всеки от тези сънища е последователно и изисква доста усилия, породени най-вече от факта че участващите в тях отчаяно бранят своята реалност (включително и собствения аз), това е един индивидуален процес, но будистката традиция го описва в схватката между Мара и Буда, всеки е потенциален Буда и извършва своята текуща схватка. Ако тя е завършена успешно идва дълбока скръб и състрадание към участващите в илюзията, така че с-МИР-ението не е проблем. В християнската традиция тя е изразена с "Отче, прости им, защото те не знаят какво правят", за съжаление обаче не се изяснява общостта на думата "знаят" поради ограничения обем на Евангелията, макар Йоан накрая да признава че ученията на Христа са били толкова много че не могат да ги съберат всичките книги на света.

[Тайната да преценяваме себе си]

Обедното меню по случай финала хич не ми изглежда вегетарианско и нещо не ми понася. И не формално, а наистина.

Що ли му е трябвало на Учителя да казва духовното си име?

[Страхът от себе си]

Страхът въобще и страхът от себе си имат различна степен на общност и най-ралични изяви, така че лесно можем да загубим фокус кое точно изпитаваме. Страхът е чувство и като всяко чувство е много по-бърз от мисълта, според Г“И. Гурджиев чувствата са няколко хиляди пъти по-бързи. Следователно, в каквато и ситуация да изпаднем, естествено е първо да ни посетят чувствата, едва след това когато дойде подходяща информация, тишина, спокойствие и т.н. можем да помислим какво става, например на другата сутрин, след няколко месеца, години и т.н. Мисълта може да ни каже например и че не сме готови да посрещнем даденото предизвикателство, че трябва да работим по това търсейки подходяща подкрепа, като средства, хора и т.н. За някой външен наблюдател тези колебания и търсения може да изглеждат изява на страх, но така ли е наистина? Ако е така то само всеки който атакува директно като бик е истински лишен от страх. И Петър бе силен-вилен и ако изпитанието бе за 10 минути без съмнение щеше да се справи блестящо, като героите на фронта , само че като изчезна героизма на ситуацията се оказа трудно да издържи до трети петли. Христос имаше своите колебания и съмнения, но после издържа докрай.

Според мен Буда не е отричал страха, а само е показал пътя за разбирането му. Правилото, което аз използвам е: "Правилни мисли, правилни чувства, правилни желания", т.е. изискването първо е да дойде мисълта, едва след това чувството, накрая желанието да предприемеш нещо.

[Доколко Астрологията определя нашaта съдба]

Той показва само че дадена астрологическа концепция, работи когато е практикувана от определен астролог, т.е. в тези проучвания не бихме могли да видим границата между астрологията сама по себе си и "човешкия фактор".

Чел съм от Учителят че астрологията е велика наука, но е много трудно да се намери истински астролог, подобен астролог трябвало да бъде в състояние да "чувства" разположението на планетите в даден момент от време, преди дори да ги изчисли, т.е. той трябва да настрои себе си на концепсиите които практикува. Принципно е същото положение и с останалите окултни методики, като таро и т.н. При положение че всеки може да се обяви за астролог след прочитането на книги и известни упражнения, явно е много трудно да се намери подобен истински астролог. А и дори да го намери, как би го разбрал един човек без подготовка? За да го разбере правилно и клиента би трябвало да стане астролог. Така че в крайна сметка всичко опира до образованието на "човешкият фактор" (включвам астролозите и клиентите им) по себе и светоосъзнаване, това което става например чрез дискусиите в този форум. Работата е там че това обучение отнема години, а хората искат съвет в някоя кризисна ситуация, както ходят на лекар например, а тогава най-малко има време за дискусии. Затова смятам че ползата от астрологията за неподготвени хора е минимална, а пък разните алабализми по вестниците с общи приказки по слънчев знак са пълна шарлатания.

Астрологията не може да бъде точна наука в сегашното състочния на нещата, преди време писах за това във форума "Наука ли е астрологията?", това е разбрал и Нютон на времето. Била е в предишни епохи, а какво ще е бъдещето зависи от нас сега.

Когато запитали Буда относно чудесата в окултизма, той отговорил че познава само едно чудо и това е чудото на образованието, явно то се отнася за "човешкия фактор".

[Страхът от себе си]

Страх от себе си е невъзможен, винаги трябва да има още една страна по отношение на която да се проектира страха. Например, мога да се страхувам че не съм адекватен да реализирам желанието си по отношение на нещо, на очакванията на някого (или обществото) към мен, на ограниченията в които съм поставен, че ще престана да съществувам по отношение на нещо/някого и т.н.. Но ако съзнателно игнорирам това "второ" по отношение на мен, мигар мога да се страхувам от себе си? Като всичко производно и страхът има нужда от дефиниция, ако откажем да го дефинираме, той загубва почва. Трябва бъдем внимателни творци.

Доколкото разбрах от въвеждащият първи постинг по темата, става дума за страха от Нереализираното Божествено в себе си. Такъв страх е явно социално индуциран и това е напълно естествено, защото работата в подобно направление не е в ценностите на обществото като цяло, а определено отнема много личностни ресурси, ако не всички. Затова хората с подобни търсения винаги са се организирали в собствени под-общества като манастири, тайни общества или интернет групи...

Има прилика между тях и други хора с обществено "странни" интереси от индивидуален или групове характер, като алпинистите например. Приемствеността във времето и при тях е принципна, по Висоцки например:

Дpугие пpийдут сменив уют на pиск и непомеpный тpуд.

Пpойдут тобой не пpойденный маpшpут.

Цялото стихотворение е доста стимулиращо:

ВЕРШИНА

Изпълнител: Владимир Висоцки

Здесь вам не pавнина, здесь климат иной.

Идут лавины одна за одной.

И здесь за камнепадом pевет камнепад.

И можно свеpнуть, обpыв обогнуть,

Hо мы выбиpаем тpудный путь.

Опасный как военная тpопа.

Hет алых pоз и тpауpных лент.

И не похож на монумент тот камень, что покой тебе подаpил.

Как вечным огнем свеpкает днем веpшина изумpудным льдом.

Котоpую ты так и не покоpил

И пусть говоpят, да пусть говоpят,

Hо нет, никто не гибнет зpя.

Так лучше уж, чем от водки и от пpостуд.

Дpугие пpийдут сменив уют на pиск и непомеpный тpуд.

Пpойдут тобой не пpойденный маpшpут.

Отвесные стены а ну не зевай.

Ты здесь на везение не уповай.

В гоpах не надежны ни лед ни скала.

Hадеемся только на кpепость pук, на pуки дpуга и вбитый кpюк

И молимся чтобы стpаховка не подвела.

Мы pубим ступени ни шагу назад.

И от напpяженья колени дpожат.

И сеpдце готово к веpшине бежать из гpуди,

Весь миp на ладони ты счастлив и нем.

И только немного завидуешь тем -

- дpугим, у котоpых веpшина еще впеpеди.

1966

[Осъзнато сънуване]

Раницата на Аза е тежка дори за този свят, има ли смисъл да я мъкнем когато сме на кратка разходка в други светове? Само ще си развалим разходката и рискуваме да станем за смях и ни върнат по бързата процедура. По-лесно е "да сме като децата" , за тях всичко е на ужким и скърбите и радостите идват и си заминават лесно, няма проблем със заспиването, а събуждането както и заспиването носи нови приключения.

[За Любовта и нейните прояви]

За любовта и само за любовта, бих дала живота си. Макар ,че съм сигурна , че вече съм го правила .

Но винаги се чувствам готова да го направя. Така ,че всичко е ОК , при мен по отношение на Любовта и смъртта .

Сещам се за стиховете на Шандор Петйофи (по памет):

"Две неща ценя аз на Земята

те са любовта и свободата.

За любовта съм готов живота си да дам,

а за свободата давам и любовта."

[Регресивна хипноза]

Темата за будизма е голяма, но според мен всичко зависи всеки доколко високо се цели и колко силно може да опъне лъка. Едното без другото е извор на страдание. Затова да се целим като Купидон, с любов

[Регресивна хипноза]

Азът който я е манифестирал отдавна не съществува, той е само една илюзорност по терминологията на Буда.

Така ли? Съществува ли или не? Буда не е говорил за Аза, но това не означава, че той не съществува. Като не е говорил, хората тълкуват, че значи не съществува. Той просто е мълчал по тази тема. Какво можеш да кажеш пред Аза, освен да се потопиш в тишина.

Малко се отколняваме от темата, но нека видим и мнението на Буда от "The Gospel of Buddha" от http://www.mountainman.com.au/buddha/carus_09.htm

The Bodhisatta found no satisfaction in these teachings.

He replied: "People are in bondage,

because they have not yet removed the idea of the ego. [4]

"The thing and its quality are different in our thought, but not in reality.

Heat is different from fire in our thought,

but you cannot remove heat from fire in reality.

You say that you can remove the qualities and leave the thing,

but if you think your theory to the end,

you will find that this is not so. [5]

"Is not man an organism of many aggregates?

Are we not composed of various attributes?

Man consists of the material form, of sensation,

of thought, of dispositions, and, lastly, of understanding.

That which men call the ego when they say 'I am'

is not an entity behind the attributes;

it originates by their co-operation.

There is mind; there is sensation and thought,

and there is truth;

and truth is mind when it walks in the path of righteousness.

But there is no separate ego-soul outside of behind the thought of man.

He who believes that the ego is a distinct being has no correct conception of things.

The very search for the atman is wrong;

it is a wrong start and it will lead you in a false direction. [6]

"How much confusion of thought comes from our interest in self,

and from our vanity when thinking 'I am so great,'

or 'I have done this wonderful deed?'

The thought of thine ego stands between thy rational nature and truth;

banish it, and then wilt thou see things as they are.

He who thinks correctly will rid himself of ignorance and acquire wisdom.

The ideas 'I am' and 'I shall be' or 'I shall not be'

do not occur to a clear thinker. [7]

"Moreover, if our ego remains, how can we attain true deliverance?

If the ego is to be reborn in any of the three worlds,

be it in hell, upon earth, or be it in heaven,

we shall meet again and again the same inevitable doom of sorrow.

We shall remain chained to the wheel of individuality

and shall be implicated in egotism and wrong. [8]

"All combinations is subject to separation,

and we cannot escape birth, disease, old age, and death.

Is this a final escape?" [9]

Said Uddaka: "Consider the unity of things.

Things are not their parts, yet they exist.

The members and organs of thy body are not thine ego,

but thine ego possesses all these parts.

What, for instance, is the Ganges?

Is the sand the Ganges?

Is the water the Ganges?

Is the hither bank the Ganges?

Is the farther bank the Ganges?

The Ganges is a mighty river and it possesses all these several qualities.

Exactly so is our ego." [10]

But the Bodhisatta replied: "Not so, sir!

If we except the water, the sand, the hither bank and the farther bank,

where can we find any Ganges?

In the same way I observe the activities of man in their harmonious union,

but there is no ground for an ego outside it parts." [11]

The Brahman sage, however, insisted on the existence of the ego, saying:

"The ego is the doer of our deeds.

How can there be karma without a self as its performer?

Do we not see around us the effects of karma?

What makes men different in character, station, possessions, and fate?

It is their karma, and karma includes merit and demerit.

The transmigration of the soul is subject to its karma.

We inherit from former existences the evil effects of our evil deeds

and the good effects of our good deeds.

If that were not so, how could we be different?" [12]

The Tathagata meditated deeply on the problems of transmigration and karma,

and found the truth that lies in them. [13]

"The doctrine of karma," he said, "is undeniable,

but thy theory of the ego has no foundation. [14]

"Like everything else in nature,

the life of man is subject to the law of cause and effect.

The present reaps what the past has sown,

and the future is the product of the present.

But there is no evidence of the existence of an immutable ego-being,

of a self which remains the same and migrates from body to body.

There is rebirth but no transmigration. [15]

"Is not this individuality of mine a combination, material as well as mental?

Is it not made up of qualities that sprang into being by a gradual evolution?

The five roots of sense-perception in this organism

have come from ancestors who performed these functions.

The ideas which I think, came to me partly from others who thought them,

and partly they rise from combinations of the ideas in my mind.

Those who have used the same sense-organs, and have thought the same ideas

before I was composed into this individuality of mine are my previous existences;

they are my ancestors as much as the I of yesterday is the father of the I of to-day,

and the karma of my past deeds conditions the fate of my present existence. [16]

"Supposing that were an atman that performs the actions of the senses,

then if the door of sight were torn down and the eye plucked out,

that atman would be able to peep through the larger aperture

and see the forms of its surroundings better and more clearly than before.

it would be able to hear sounds better if the ears were torn away;

smell better if the nose were cut off;

taste better if the tongue were pulled out;

and feel better if the body were destroyed. [17]

"I observe the preservation and transmission of character;

I perceive the truth of karma,

but see no atman whom your doctrine makes the doer of your deeds.

There is rebirth without the transmigration of a self.

For this atman, this self, this ego in the 'I say' and in the 'I will' is an illusion.

If this self were a reality, how could there be an escape from selfhood?

The terror of hell would be infinite, and no release could be granted.

The evils of existence would not be due to our ignorance and wrong-doing,

but would constitute the very nature of our being." [18]

[Регресивна хипноза]

Мисля че има много съществена разлика между духовните формули и личностно насочената терапия. Духовните формули работят с принципни понятия, които имат нужната всеобхватност за да включат всяка жизнена задача без да я конкретизират излишно и без да ограничават начина на решаването й. Ако на тази основа се подходи към личностна терапия се постига добър резултат, това е всъщност реализация на принципа "от общото към частното".

Обратно, ако се тръгне от личноста терапия неминуемо се прави опит за решаването й според получената информация и колкото е възможно по-бързо и лесно. Тогава нещата тръгват зле и следователно е по-добре въобще да не се тръгва по този път, съгласен съм за това с Мона. Регресивната хипноза е само един съвременен термин, а всъщност става дума за получаване на конкретна личностна информация, преди това бе правено със спиритуализма, астрологията, ясновидството и т.н. Проблема е, че без правилно разбиране на сцената на която играе една личност, самата игра се разбира много обвързано и само като лично негова, а то съвсем не е така. Например да вземем един краен пример с децата тип "Маугли", които инцидентно са отгледани от животни. Ако те се научат да ходят на два крака, пак е постижение, за реч въобще не може да се говори. Какво става с душата им, духът им и т.н., защо те не ги научат относно тяхната висша природа? Работата е там, че това учение трябва да се изрази чрез наличните изразни средства, каквито средства има, толкова може да се изрази.

В този смисъл информацията даже и да е надеждна е само една пример на учение на дадени принципи и добродетели според наличните форми в момента, нищо повече. Азът който я е манифестирал отдавна не съществува, той е само една илюзорност по терминологията на Буда. Затова според мен е по-добре да се следва духовната терапия, а някои философи също приемат философията за терапия, наистина не много, но големи философи като Сократ и Витгенщайн. Ако можете използвайте и философията за терапия.

[Обидата - как да се справим с нея?]

Доколкото разбирам става въпрос или за комуникационен проблем или за съзнателно въздействие върху другата страна в желана посока. И в двата случая най-лесното и ефикасно решение е дистанцирането на страните. А ако страните са близки и дистанцирането е проблем, то тогава комуникационният проблем би трябвало да е решим лесно, ако все пак не е решим, то близостта им е само илюзорна и дистанцирането е нужно, взаимните извинения не водят далеч.

Дистанцирането поначало трябва да се спазва, при българите това е проблем защото сме под земната стихия, а там гъстотата е висока, но нали на камионите пише: "Спазвай дистанция!" В този смисъл смятам че хармонията е по-важна от комуникацията, а хармонията се постига лесно в малки групи от 2-3. ("Дето са двама или трима в мое име, там съм и Аз"). Един от българските журналисти преди 70г. бе се пошегувал: "Един българин - просто българин, двама българи - партия, трима българи - партия в разцепление", така че и трима българи да са хармонични, пак е постижение.

А на обществени начала да се търси хармония е излишно губене на време. В крайна сметка, най-важно е да се върви напред и в хармония, и сам, и с няколко приятели, както се наложи. В по-големи групи важи правилото: "Най-бавният кораб определя скоростта на флотилията", така че дистанцирането е целесъобразно и то помага особено на тези които излишно се занимават с чуждите, вместо със своите си проблеми, така те се концентрират.

[Старост и самотност]

Преди години се замислих върху въпроса: "Човекът "нещо" само по себе си ли е, или е само "процес", например много процеси обособяват отделни продукти, т.е. "неща", чието съществуване е неотделимо от развитието на процеса, което развитие е по-трудно видимо. Сега мисля че "процесът" е по-близо до истината, но отделните продукти са сигнификатори на фазите на процеса, който е явно цикличен. Младостта и старостта са фази на този процес и те имат своите странични продукти, чието качество зависи от това как се развива процеса.

Например, ако един музикален instrument е правилно настроен, всяка нота макар и заглъхвайки продължава да звучи "вярно", т.е. с еднаква честота. Заглъхването на нотите, които свирим е неизбежно, зависи обаче как звучат в хода на "умирането им". Ако в началото на всеки цикъл получаваме нова цигулка, немалко време отива само за да я настроим, особено ако го правим сами. Младостта е обикновено това време на настройка, тогава пренатягаме или разхлабваме струните, как точно го правим зависи от предишният ни опит и от влиянието на средата. Когато наближи и дойде старостта свирим все по-тихо и по-тихо, но с надеждата че свирим по-вярно. Разбира се, как точно ще се развие този процес е индивидуално защото нашият процес се вписва в други процеси, с по-голяма степен на общност.

[Мъдростта идваща от смирението]

Странно е според мен да се приема изгонването на търговците от храма като пример за липса на смирение, външно или вътрешно. За Христос, това бе не обществен храм, а дом, а всеки собственик има право да изгони нежеланите от дома си. Дори този дом да е построен от другиго, важно е на чие име е вписан.

Според мен смирението е изява на закона на смаляването, то носи приемане и последващ растеж. Водата тече от високото към ниското, топлината - от горещото и студеното, това е нормалния закон на обмена. Дори и Христос отиде първо при Йоан Кръстител, ако и последният да смяташе че е недостоен да му върже обувките, същият каза още по повод на Христос: "Той ще расте, а аз ще се смалявам".

Смисъла на поклона например е да поставиш себе си по-ниско за да покажеш уважение, в някои култури началният поклон е задължителен дори към опонентите.

[Мъдростта идваща от смирението]

Защото е лесно да съвсетваш другите да са смирени пред кармата си, когато проблемът не е твой. Далеч по-трудно е да понесеш със смирение собствената си карма и то така, че да вдъхновиш още много други човешки същества, че и при трудни обстоятелства могат да израстват духовно!

Вариации на тема "карма" много, но най-просто казано карма означава "работа". За да разберем кое е наша работа, кое не е, трябва сами да се замислим над това, най-просто казано - това което е за нас ни притегля по редица начини. Така че всеки разбира житейската си работа според знанието което е придобил, върши я според способностите си и по начина който му приляга. Затова според мен правилно е всеки да работи самостоятелно и да не следва ничии съвети, защото което работи за един, не работи за друг.

Не виждам обаче връзката с това, което написах, но както и да е.

[Мъдростта идваща от смирението]

И в храма на науката и в храма на духовността се влиза със смирение. В други епохи то се е наричало просто "страх", например в Стария завет: "Начало на мъдростта е страх от Бога". В Новия завет е "Когато те поканят на угощение, заеми последното място", а какво остава ако сам си се поканил?

Все пак обикновено всеки поканен в началото има някои особени преживявания които го ентусиазират. Учителят обяснява това с примера за нов ученик в класа към който учителят проявява специално внимание, пита го дали мястото му е удобно, дали разбира как се преподава и т.н., но след известно време това свършва и почва прозаично учение и забавите са малко, а все пак изпитите трябва се вземат, защото"Много са призваните, малко са избраните".

Всеки е специален, но е лично негова, "специална" задача да разкрие и покаже на другите своята специалност с дела и постижения. Лесно се правят планини от приказки, не и преместените планини с вяра и знание. За себе си поне мога определено да кажа това.

[Истинско знание]

Малко ще прозвучи като: "Този виц го знам другояче", но притчата според мен е, че лодкаря загубил първата половина на живота си, а ученият - втората. В този смисъл, според мен истинското знание е това, което ти позволява да направиш следващата стъпка по пътя. Всяко друго знание е само препятствие, а не подкрепа, както в приказката: "Знам само три хитрини, но всичките ги използвам".

Знанието за посоката в която отива този Път идва когато си се изкачил достатъчно високо, така че да можеш да се обърнеш назад и да видиш стъпките си и препятствията които са направили пътя ти и зигзагобразен, и нелогичен. Това знание може да обезсърчи мнозина и затова е по-добре да се върви с леко сърце и знание, което лесно можеш да носиш на тояшката си, не подозирайки дори че пред теб е пропаст, или те преследва куче, както Глупака от Голямата аркана.

Има една книга "The zelator" на Mark Hedsel, там има доста обяснения за това, но има и доста ненужни исторически и окултни справки, а всъщност "Старото отмина" според Учителят.

[Самотата]

Димчо Дебелянов

Зная аз страна далечна,

дето няма скъб горчива,

де не раснат из полята

остри тръне и коприва.

Дето стонове, въздишки

не смущават ти душата,

дето никога не стига

адски шум на суетата.

Дето вечен мир царува,

дето няма нощи бурни,

дето къпе се сърцето

в мили блянове лазурни.

В този свят на скръб и мъка

само този край обичам.

Името ли? Ще попиташ.

"Самота" се той нарича.

[Основни форми на страх. Как да го лекуваме?]

Въображението определено може да усили страховете ако не се контролира, но да се каже че и ги поражда, това мисля е неточно. При децата това се случва наистина, но при възрастните по-скоро личната опитност и тази на околните, информацията, проблемите на обществото, всички тези неща едва ли са само продукт на въображение.

Материята е според мен само един абстрактен термин. Например материалистите наричаха материя вечна, неунищожима, раждаща живота, но в крайна сметка това е същото което идеалистите наричат дух. Всяка от страните поставя списък от атрибути на една абстрактна категория, но тези списъци само по себе си са еднакви. Затова Витгенщайн се опита да покаже че всички философски проблеми са всъщност проблеми на езика.

Аз бих казал че ние просто решаваме една задача с гранични условия. Опознаваме тези условия от първият си ден на Земята и ги чувстваме до последният си ден тук. Не бих казал че те са продукт на въображение, а на фактическа даденост, дали тя е реална, материална и т.н. няма никакво значение. Вярата може да ни даде решение, но доколко то ще се впише в граничните ни условия на Земята е друг въпрос, защото ние не живеем дори три дни, например Апостол Петър споменава че един ден на Бога е 1000 наши години, а Ведите използват огромни цикли от време. Въображението може да ни генерира още повече решения, но и те могат да се окажат че "не са от този свят".

Затова надмогването на страха е свързано с познание на ситуацията в която се намираме, когато то липства страха от провал идва естествено, класически пример е разходка в тъмното, тогава страха е защитна реакция от падане, настъпване на змии и т.н. Това познание трябва да е целенасочено, практично и фокусирано за да се впише в граничните условия на съществуването ни на Земята. Какво ще е това познание конкретно всеки сам трябва да разбере за себе си решавайки за кой ли път човешката задача, така той/тя демонстрира какъв е смисъла от сътворението на човека въобще, защото всяко решение има своята стойност при дадените гранични условия.

[Въображението]

Според мен въображението се поражда от желанието за мисловно излизане от едно обкръжение и навлизане в друго, дори и за малко. То може да е творческо, с цел проверка на варианти за промяна на даденото обкръжение, а може да е и просто за отмора и забава. Все пак базисно е наличието на желание за навлизане в нещо различно, дори неизвестно, и това желание понякога е подвеждащо. Тогава въображението играе негативна роля защото може да се използва за заместител на фактите, които често са пределно тривиални и дори банални, а въображението може да ни сътвори нещо много по-красиво, романтично и привличащо, тогава избора между реалността и въображаемото става труден.

А когато фактите въобще липстват или са оскъдни, то въображението влиза в пълна сила като изпълнител на желанието, и като резултат се влиза в безсмислен разход на време и енергия. Затова според мен много важно е да се контролира желанието за използване на въображението, то е което задвижва цикъла, който понякога може да се върти дълго, т.е. противно на пословицата: "Всяко чудо за три дни".

[Науката и вярата]

Думите на Христа имаха сила и хората идваха при него за силата, не защото говори интересно. Хората са практични, те отиват при науката заради силата й, ако тя не стигне отиват при вярата. Дори и апостолите чакаха до Петдесятница преди да започнат да говорят със сила. Дошла ли е нашата Петдесятница? Не е ли казано: "Истина, истина ви казвам, който вярва в мен, делата които аз правя ще ги прави и той, и по-големи ще прави защо аз отивам при Отца а Отец ми е по-голям от мене."

[Науката и вярата]

На никого от вас не съм правил личностни и психологически характеристики, но все пак такива не ми бяха спестени. Доморасли философи се прехвърлиха от други сайтове за да спасяват каузата и дискусията явно навлиза в мъглата на ню-еидж-а. Жална ни майка, защото я излезем от тази мъгла приживе, я не. Тя е като магичното биле от приказките, дето уж трябва да ти даде всичко, а всъщност те потопява в света на голите приказки и илюзиите, а делата на другите ти остава единствено да отричаш високомерно и с патос.

Бил съм емпирик и фактите били мой фетиш. Фактите са незаменими за всяко съзнание за да установи и се учи от ограниченията в които е поставено и да напредва. Ако отрека фактите, от какво тогава да се уча? От вашите декларативни послания ли? Незавидна съдба, не я пожелавам на никого.

Фактите ме доведоха при духовността, сега фактите ме водят и в нея и в науката едновременно. Духовните факти били "неустановими".

Зависи за кого. Срещал съм хора, които при зен медитации (в японски храмове) са виждали Учителя и цели изречения от Библията, вместо очакваните будистки бодхисатви, без въобще да знаят кой е той предварително. Това факт ли е, или само проекция по стената на пещерата? Има ли значение терминологията? Фактите в пещерата били само сенки. Значи ли това че те са неизползваеми и така всички логични вериги следващи от тях са грешни? Ако е така съществата в пещерата са без изход? Какъв е изхода им?

Стигаме до вечният спор между Платон и ученика му Аристотел. Както в картината на Рафаел единият сочи нагоре, другият - надолу. Платон ни казва да се изолираме от сетивата, да затворим очи и търсим вътрешни послания. Аристотел - да намерим външни чрез логиката на проекциите на сенките в пещерата, той дефинира и различните науки. Имаме ли такова изобилие от информация за да си позволим лукса да следваме само вътрешната посока на Платон или само външната на Аристотел? Съмнявам се, ако те водят към реалността, най-добре е да ги сверяваме една с друга и да не вярваме сляпо на нито едната от тях.

Това ни съветва и херметизма. Само че този път е труден, по ръба и всяка погрешна крачка те завлича при една от страните. Грубо казано, правилото е: "Ако имаш компания, значи си загубил баланс, на ръба са малцина".

За повече дискусии нямам време и трябва да вървя, на ръба е ветровито.

[Науката и вярата]

albatros от bg, губим време неоправдано и то започна с твоята теза за наличието на аксимите. Исках да ти покажа че това не е доказателство за вяра, а само един пример на съществуване, както мухата съществува следвайки фактите и логичните вериги в съзнанието си, както и всяко друго съзнание. Друго няма как да бъде. Ако това се нарича вяра, то тя става идентична със съществуването.

Има ли смисъл да местим темата на мотивизацията на учените и че някои от тях работят с вяра? Дадох ти пример с пътя и хората, които вървят по него. Всеки върви според своята нагласа, търсене, цели и прочие. Това обаче не променя автоматично и пътя, само формира субективният поглед на въпросният учен върху него.

Все едно е да сравняваме едно здание, как това здание се строи постепенно и какви са мотивациите на строителите, архитектите, инженерите, предприемачите. Едни работят за пари, други за знание, други от вътрешен стремеж, трети защото друго не могат да правят и т.н. и т.н. Всеки може да даде различни причини. Потребителите се интересуват зданието да издържа и да е функционално. Според мен от всички чувства които водят учените, най-естествено не е вярата, а любопитството, стремеж да надмогнеш проблема, да можеш да видиш нещата както от планински връх. Както Висоцки казва във "Вершина": "Вес мир на ладони, тъй шастлив и нем | и толъко немнoгo завидуеш тем |других у которъх вершина еще впереди" (нямам мягхий знак). Но тази тема няма никаква връзка с наличието на аксиоми.

Както и да е, кой каквото научил и каквито изпити взел. Мир и любов и да продължаваме напред !

[Науката и вярата]

За съжаление коментаторите не са ме разбрали и тъй като анализираните въпроси са с голяма степен на общност, те засягат теми, които макар и верни сами по себе си, принципно не решават тезите и съвсем не водят до яснота по тях. Смесването на различни теми с термините им, които извикват различни асоциации, е най-добрият начин да загубим яснота. А без яснота усилията не са оправдани, това е причината болшинството хора да се отдалечават от философията и математиката като нефункционални. И аз съм се лутал в тази мъгла и затова избрах да стоя по средата, т.е. на барикадата между науката и духовността, ако и да съм атакуван и от двете страни.

Първият ми постинг третира функционалността на вярата като инструмент в науката. Ако едно понятие е фундаментално заложено в друго понятие, както се твърди, то неговата функционалност е незаменима за функционалността на производното понятие. Така ли е наистина? Вярата и науката привличат хората и като области се развиват посредством техният усилия и творчески потенциал. Какви потенциали имат хората? Вярата използва емоционият им потенциал, науката - рационалният. Тези потенциали не са взаимно зависими, напротив, хората които използват цялото си време за развитието само на единият имат по-добри резултати само във вярата или само във науката. Откровение към света на идеите може да се получи не само по пътя на вярата, но и по пътя на науката, друг е въпросът в какви термини ще бъде формулирано това откровение и какви следствия ще има. Вярата и науката като два пътя не са базисно обвързани, хората които вървят по тях могат да избират по кой да върват, това променя субективният им поглед им върху тези пътища, но не ги променя обективно. Така че нито вярата е основана на науката, нито науката - на вярата.

Вторият ми постинг третира проблема, за наличието на аксиоми, принципно различно - като начало на логична верига. Фактите, независимо от произхода си, степента си на вярност за други съзнания са основа на съществуването на дадено съзнание като самостойна единица в който и да е свят - духовен, материален, животински, човешки, божествен, измислен, симулиран, матричен, кинематографски и прочие и прочие. Например измислените факти на развитието на някаква филмова история ни позволяват да "включим" съзнанието си в нея. Още по интересни са фактите, които генерира виртуалната релност.

Може ли целият ни живот да е само сън или виртуална игра? Може, но това не променя нищо, и в съня ни има "съновни" факти, и в играта има факти. Това ги прави интересни и ангажиращи, навсякъде има логични вериги и те започват от факти.

Ако смятате че логичните вериги могат без начало, то кажете го. Ако смятате че духовните сетива не ни снабдяват с факти, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само материални, то кажете го. Ако смятате че фактите могат да бъдат само обективни, то кажето го. Ако смятате че нашата логика не важи за друг свят освен за материалният, то кажете го и обяснете каква логика важи там.

(Заедно с логиката обаче ще трябва да се откажете и от математиката като валидна за духовните светове. Това ще ви скара с питагорейството, най-малко, но споменавам само него защото по-далеч от аритметиката и алгебрата от тази страна на барикадата са стигнали малцина. Не им връзвам кусур - от другата страна малцина са работили духовно.)

Както и да е, отговорете, дайте яснота и формулирайте рационално тезите, така ще повървите малко и по пътя на науката.

Дай Боже да ви хареса, както ми хареса на мен преди години.