Jump to content
Порталът към съзнателен живот

st0eff

Участници
  • Общо Съдържание

    6
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

1167 посещения на профила

st0eff's Achievements

  1. Здравейте, Писах няколко теми в този форум, свързани с моето състояние от което изглеждаше, че имам някакъв вид агресивни обсесии или просто ОКР.Това, което ме притеснява е, че състоянието ми продължава да еволюира в отрицателна насока, появяват се нови и нови симптоми, на които тялото и съзнанието ми реагират потресаващо.Напоследък съм изградил някакъв вид страх от мисленето, чувствам се, че всяка мисъл ме наказва независимо дали е добра или лоша...сякаш съм жертва на собствения си ум.Самото мислене, че си мисля за моя проблем и пиша за него ме депресира, сякаш се чувствам повреден и светът ще свърши утре.Чувствам се безпомощен, наистина.Имам проблеми със съня, спя по 4-5ч на ден със зор, точно преди да се унеса, след като съм се отпуснал напълно, мозъкът ми почва да бърбори като развалено радио някакви неща, където нямат връзка с реалността...сякаш сънувам, но го виждам и не спира да си измисля истории, ама точно като развалено радио. Следва свиване в стомаха и въпрос " абе кво ми става, бе? " и въртене в леглото по часове.През деня е подобна история...мозъкът ми подава сигнали за едни и същи мисловни модели, които са ми писнали и предизвикват фрустрация у мен, аз искам да продължа напред, но умът ми и емоциите не ми позволяват, което ме кара да се чувствам безпомощен, безнадежден, а това ми е в главата по цял ден, премислям хилади варианти за състоянието ми, всичко което ми се случва сякаш бива приравнявано към моята ситуация, някакви нормални ситуации от ежедневието ми се струват странни, имам главоболие по цял ден и отпадналост, завиждам на хората, че са щастливи, а аз съм изпаднал в някаква дупка от която сякаш няма измъкване, все едно съм различен от тях.Страх ме е да остана сам със себе си, защото знам за какво ще почна да си мисля и гледам да избягвам да оставам сам, сякаш аз и умът ми сме 2 различни неща и почти не му се доверявам, защото ме е излъгал с агресивните натрапливи мисли, които сякаш позачезнаха или поне се чувствам толкова премазан, че въобще не ми правят впечатление. Не знам какво ми се случва, мисля си за най-лошите варианти - лудници и т.н. , чувствам се супер обезверен и измъчен, дори не знам защо го пиша този пост, просто исках да споделя с някой
  2. Здравейте, Искам да Ви попитам боря се с агресивни натрапливи мисли(може би окр) от около 6-7 месеца, първоначално силно ги отблъсквах, защото не знаех какво са и и как да подходя, което създаваше притеснение у мен когато видех нож, приближаващ се влак и т.н. След като се пообразовах малко по темата и разбрах техния произход, притеснението ми намаля значително, но пак си остава едно на ум, сякаш когато хвана нож нямам пълна увереност в себе си.Вътрешно се чувствам щастлив, няма признаци на депресия или на подтиснатост, но мислите си ги има, просто сякаш не ме " жегват" отвътре вече.Това нормално ли е?Чувствам, че вече спирам да се следя за всяко едно мое действие и мисъл(досега бях като като куче на каишка), което ми дава още повече увереност, но ме е страх тази увереност да не е нож с 2 остриета?Страх ме е да не би тези мисли да попият в мен, да ме променят(изкривят) по някакъв начин, тъй като не им се съпротивлявам, дори и да искам - не мога, а когато се съпротивлявам получавам единствено объркване да не би да направя някаква глупост без дори да разбера, защото съм я сметнал за мое нормално поведение.Д-р Първанов ми каза, че страхът е в основата на всичко и все повече го разбирам, защото, според мен, от другата страна на страха е увереността.От средата на август мисля да започна психотерапия, за да се изчистя напълно, но просто бих искал да знам дали поне съм на прав път. Бгалодаря предварително, успешен ден
  3. Благодаря за отговорите. Използвах изминалите дни да поразмисля над живота си и затова как съм се отнасял към него(т.е към себе си).Стигнах до заключението,че се отнасям с тотално безразличие към нещата случващи се около мен.Смятам, че това е вследствие на някаква вътрешна свръх горделивост и усещатане,че съм "над тия неща",но не агресивно или егоистично погледнато съм "над нещата", ами, по-скоро си казвам "няма за какво да се радвам,не съм постигнал кой знае какво, това всеки го може".По този начин каквото и да постигна не му отдавам никакво значение, но от друга страна ако не постигна нищо се самокритикувам изключително много.Не се имам за негативен човек, винаги съм се държал дружелюбно и усмихнато, никога не съм обиждал,винаги ми е пукало повече за другите отколкото за мен,но вътрешно никога не съм бил щастлив защото се смятам за незначителен, а оттам и два и безразличието. Не е ли странно, сякаш знам корените на всичките си проблеми, но се чувствам безпомощен, защото ми е безразлично. Искам да си помогна,но не знам как,смятате ли,че психотерапия би помогнала?Опасявам се и да не би след като свалих гарда си към негативните натрапливи мисли да не се превърнат в част от мен.Например сега няма съпротива, когато ми мине някоя негативна мисъл през главата, което НЕ ме притеснява.това,че не ме притеснява ме кара да си мисля да не би да не започнат да ми харесват?Няма го това вътрешно усещане на " знам,че това не е правилно" , сякаш съм пуснат по течението и няма за какво да се хвана, което доста ме обърква, обърква ме,защото не ме тревожи.
  4. Благодаря! И аз така си мисля. Един последен въпрос,,,сънят ми е много некачествен, спя по не повече от 5ч, след което се мъча да заспя, но както затворя учи и умът ми започва да фантазира всякакви случки, които изглеждат доста нереални и несврързани.Плаши ме това, че дори не съм се унесъл, ами само съм си затворил очите и се започва едно състояние като в приказка. През деня, ако не се контролирам изпадам в някаква илюзия, че съм в опасност и че нещо ми има, което ме кара да се чувствам като жертва и егото ми започва да говори на " трябва".Това поражда страх и дори някакви нормални случки от ежедневието, в които липсва и най-малка доза логика се приемат като неестествени и плашещти напр.скързане на вратата на коридора.Все едно някак си слухтя за неща, в които липсва логика и се случват от само себе си или за някакво мое действие или желание, за да си кажа "аха, ето, виж, че нещо ти има". Много се притеснявам това да не са някакви шизофренични симптоми.Моля, дайте ми съвет. Благодаря предварително!
  5. Забравих да отбележа, че и от известно време се чувствам някак си емоционално спрял.Нищо, което преди ми доставяше удоволствие не е същото, не си мисля за нищо, в главата ми е един огромен покой.Преди си мислех за това как ще мине денят, правех си планове, мислех за бъдещето,правех нещата с желание, а сега в главата ми е тотална празнота и всичко се получава насила сякаш личността ми е заличена.Никакви емоции, само опасения.На какво се дължи това?Стресът ли причината за тази ментална блокировка?
  6. Здравейте, Първо искам да ви похваля за хубавия раздел и за времето, което отделяте за да отговаряте на нашите въпроси.Прочетох доста от мненията и съм убеден във Вашата компетентност и съм сигурен,че тя ще ми бъде от изключителна полза. При мен всичко започна преди около 6 месеца, когато бях призован да свидетелствам като очевидец по дело за убийство.Напрежението около делото беше до тавана, а аз по природа съм си от притеснителните и тихички хора.Делото мина,а уж с него и притеснението, докато една вечер на работа се случи най-кошмарното изживяване в живота ми.Седях си на работа, вършейки обичайните неща и тук може би трябва да отбележа, че ми беше изключително зле, тъй като предната вечер бях излизал с приятели, с които и се бяхме завидно " почерпили ". През този период от живота ми употребявах и марихуана и реших да се напуша с надеждата, че главата ще ме отпусна и ще ми стане по-добре.Е, ГРЕШКА! Чувството беше отвратително, но кулминацията беше, когато за 4-5 секунди през главата ми минаха най-ужасните и съдистични мисли от сорта на, че си разбивам главата в ръба на маста, че режа вените с стъклото от витрината и т.н. Най-ужасяващото беше, че не можех да им се противопоставя, не можех да им кажа стоп, което зверски много ме уплажи, помислих, че полудавам. На следващата сутрин животът ми не беше същия.Имаше една такава вътрешна нагласа, че нещо не е добре, нещо не е както трябва.Почнах да имам самоубийствени мисли от рода на да скоча от прозореца, да ме блъсне метрото, почнаха да идват мисли как искам да спя с майка ми, как искам да блудствам с малки деца и прочие.Ужас!Стресът беше неописуем, мислех се за тотално перко въпреки, че отвън не ми личеше, но отвътре водех борба за оцеляване всеки ден.Самочувствието ми се изравни със земята, почна да се установява едно такова поведение да се самокритикувам и да подлагам на съмнение всяко мое действие.Сякаш съм във филм, всичко е някак си нереално.Започнах да имам и проблеми със съня - тръгна ли да се унасям и сякаш пак попадам в страната на чудесата, където има само извращения. Реших да пробвам да оправя проблема с книги за духовно лечение, тъй като сметнах, че имам някакъв проблем с егото, но и това не даде резултат.Най-накрая(на последно място) реших да потърся нещо за моя проблем в интернет,тъй като наивно вярвах, че съм единичен случай, но се оказа, че има и други хора с такива симптоми, сочещи най-вероятно за наличието на ОКР или ПР.Самото нещо, че си поставих някаква диагноза, която горе-долу сигурно отговаря с истината ме успокой с 1000 пъти повече от всички мои други опити за справяне с проблема.Вече гледам на проблема от друга гледна точна, не ме " сграбчил " толкова силно в примката си, опитвам се да се владея и да не се идентифицирам с мислите в главата си, знаейки, че те са просто мисли и че не представляват това, което съм аз като човек.Това значително подобри ситуацията, но не означава, че е сложило край...просто направих проблема си съзнателен.Мислите си ги има, тревожността и чувстово, че нещо не ти е наред си остават, проблемите със съня си остават, мозъкт ми е в постоянен режим на един фин страх - сякаш съм си загубил чувството си за ирония към света и приемам всичко буквлно и лично..Ходих по психиатри и психолози, които за 15 мин разговор ме сложиха веднага на антидепресанти.Вътрешно вярвам, че мога да се справя , мотивацията ми е безкрайна, стига да се намери някой, който вярва в мен и знае как да ми помогне. Безкрайно ще съм благодарен на всякакви мнения по въпроса и по специално на това на д-р Първанов,тъй като знам, че той е имал пациенти с ОКР и те са се излекували успешно.Другото, което ме интересува е възможно ли е да е нещо друго, ами не ОКР?Ако трябва да си направя изследвания, то какви трябва да са те? Благодаря предварително!
×
×
  • Добави...