Boryana2

За да бъдеш обичан, някои трябва да пожелае да те обича. След снощното ми състояние днес събрах сили и говорих с майка си, която общо взето от малка е била много критична към мен и не съм се чувствала никога достатъчно добра за нея. Мисля, че това е познато чувство за доста хора не само за мен. Но прекалено много ми тежеше. И така поплаках и обясних и от малка как ме кара да се чувствам и тя изглежда разбра и се надявам, че ще бъдат по-добре нещата вече. Иначе ако се абстрахирам от това което тя ме е карала да чувствам аз всъщност доста обичам себе си или поне така мисля, вече не съм сигурна в тези неща. Не съм сигурна и дали от това нейно отношение започват моите проблеми и желания. От мисълта какво ще кажат хората не знам как да се отърва... това е нещо, което също е дошло от нейното възпитание, тъй като като малка тя беше учителка в последствие и зам. директор в училището, където учех аз и още от първи клас винаги ми казваше да внимавам какво правя да не я излагам. След като завърших там и отидох в друго училище продължаваше все да ми повтаря да не се излагам, че да не кажат нещо хората. Някакси не мога да изключа тази мисъл, нито желанието за доказване, най-вече пред себе си, за да се накарам и аз самата да повярвам, че съм достатъчно добра, въпреки че никога не съм го чувствала. Освен в отношенията си с 2ма мъже до този момент, когато те са ме карали да се чувствам достатъчно добра. Не знам дали се залъгвам, че се харесвам и обичам, но сякаш го чувствам и не е заблуда, просто имам нужда и от външно потвърждение, че всичко е наред. Колкото до проблема с храната.. не знам дали мога да го реша сама. Там просто.. знам, че не трябва да ям нещо, когато съм на диета например. С ясно съзнание съм, че не трябва, но сякаш тялото ми само отива, взима го, хапва си и чак тогава мисълта ми се включва отново и казва "Е как можа да го направиш това?"

Здравейте, надявам се, че пиша на подходящото място. До този форум ме доведе търсенето в интернет на психотерапевт. Чувствам, че имам нужда от помощ, не знам обаче дали реално проблемите, които имам в себе си няма да бъдат погледнати като нещо не особено сериозно. Фактът обаче е, че ми тежат и не мога да се справя сама с тях. Казвам се Боряна, на 20 години съм. Оттук нататък не знам как да изложа хаотичните си мисли. Не се чувствам щастлива, чувствам се пренатоварена емоционално и не знам как да се отърся от тези емоции. Винаги съм била щастлив човек или поне така мислех до сега. Напоследък започвам да си мисля, че цялото ми положително мислене и щастие е било илюзия, която сама съм създавала за себе си. Никога не съм била като своите връстници, никога не съм искала да обикалям дискотеките и да се напивам. Имам някаква фикс идея, че трябва на моите години да съм изключително съсредоточена върху професионалното си развитие, да работя до 30-годишна възраст и след това "да си живея живота". Което предполага, че съм си поставила за цел доста голям успех до тази възраст. Не знам откъде и защо е дошла тази представа в главата ми, но не мога да се отърся от нея. Заради тази представа съм изключително загрижена за това как ме виждат останалите хора в обществото, защото заради това с което се занимавам го виждат доста хора. Затова имам нуждата постоянно да съм в контрол на всяка ситуация. Да контролирам представянето си в обществото - как се обличам, как изглеждам, с кого ме виждат, къде ме виждат и т.н. Изключително не спонтанна съм искам всеки ден да ми е планиран, за да знам какво, къде, защо и как ще правя. В моментите, в които се е налагало да съм спонтанна винаги съм подхождала с голяма тревожност за това което ще се случи в резултат от действията ми. За да не ме разберете погрешно, никога не се е стигало до паники или някаква прекалена тревожност, просто чувство за постоянен дискомфорт, който ме натоварва. Ако мога да определя горното като първото от нещата, които ме натоварват, то второто би било, че не мога да спра да мисля. Буквално, не мога да накарам мозъка си да мисли за всички неща, които ми се случват, които са ми се случили, които ще се случват. Не мога да спра да измислям различни ситуации за бъдещето и после да обмислям позитивните и негативните им страни, не мога да спра да мисля какво в миналото ми ме прави каквато съм днес и общо взето постоянно търся отговор защо не се чувствам щастлива, след като се предполага, че би трябвало. В резултат на всичко това трудно се съсредоточавам да правя нещо, защото през цялото време мисля за подобни неща. Вечер се опитвам да си лягам към 1:30 -2 часа, което за мен е нормално, но напоследък от мисли не мога да заспя преди 3-4. И не знам как да спра да се притеснявам за всички тези неща. Това разбира се ме натоварва неимоверно много и ме кара въпреки, че имам да върша нещо важно, да го отлагам, гледайки клипове в интернет, сериали или филми, просто защото това е единствения начин да се изтръгна от собствените си мисли и да спра за малко да мисля за всички тези неща. Другият начин е да изляза някъде с приятели, но напоследък това се случва сравнително рядко, тъй като доста от приятелите ми заминаха в чужбина за лятото. В резултат на това се чувствам доста сама. Попринцип не обичам да си седя вкъщи, тъй като ако не гледам разни неща на лаптопа си мисля отново за всички неща, които искам да постигна, как да ги постигна, кога ще ги постигна. Усещам изключително голям натиск да постигна всичко, което сама съм си поставила за цел, а то изобщо не е малко. Третото нещо, което ми тежи е, че нямам човек до себе си, което може да звучи малко странно за 20-годишно момиче. Всички ми казват, че не ми е времето сега за сериозни отношения, но аз искам любов. Имам нужда от нея. Имам нужда да бъда обичана и още повече аз да обичам някого. От доста малка имам различни отношения с другия пол и отдавна търся сериозно обвързване. Може би защото съм го имала веднъж и знам, че по-щастлива не съм била и няма емоция, която може да се сравни с тази да обичаш. Проблемът е, че поради някаква причина, която вероятно е в мен и във високите изисквания, които имам за човека до себе си, съм сама от доста време. И не мога да намеря човек, които да чувствам, че заслужава повече от 2 седмици от времето ми. А имам такава огромна нужда да бъда обичана и още по-голяма да давам всичката си любов на някого. А от доста време вече се чувствам все едно никой не я иска. Често потискам тези чувства в себе си, но от време на време вечер просто плача, обикновено, когато поредният ми опит с някого се провали. До някаква степен разбира се, искам човек до себе си, за да ми казва, че съм красива, че съм единствената за него, че съм неговото съкровище, слънчице, неговата принцеса, кралица и прочие. Това поне мисля, че знам откъде идва. Винаги съм била малко по-пухкава, а съм и по-висока, та съвсем не се вписвам в никакви стандарти. Още от дете са ми са се подигравали. Майка ми също не ми е помагала много да се почувствам по-добре.До ден днешен, всеки път когато и покажа някоя дрешка, която съм си купила първият и въпрос е "Ама не ти ли е малка?"... но сега ако започна и с проблемите с майка ми, не съм сигурна, че някой ще дочете темата ми. Та комплекси и несигурности относно тялото си винаги съм имала. Опитвала съм се да отслабвам неведнъж. Винаги е било неуспешно без 2 пъти, в които свалях по 10кг и връщах повече. Разочаровала съм себе си винаги. Просто при всичките неща, които ми тежат намирам утеха в храната. Имам чувството, че ако си откажа и радостта от това да си хапна това което искам, не знам вече какво ще ми носи радост. Много е странно за мен да чета нещата, които пиша, защото сякаш ги осъзнавам за първи път. Всички хора около мен ме възприемат като най-позитивният човек, когото познават и като един от най-щастливите. Аз също се възприемах по този начин, но напоследък много неща ми натежаха и не знам какво да правя, искам пак да стана този човек, но не знам как. Вече най-малката несполука, особено в личния ми живот, ме пречупва и плача и не знам какво да направя. После успявам да се убедя, че всичко е наред с няколко съвета от приятелки и така до след 3 дни. Има още няколко неща, които тежат на душата ми в момента, които имат връзка с вече изброените и със сигурност допринасят за нестабилното ми емоционално състояние, но мисля, че и така стана достатъчно дълга темата. Просто се чувствам много натоварена и объркана и имам нужда от помощ. Благодаря на тези, които ще си направят труда да прочетат това което написах, Боряна.