Нина77

Благодаря, д-р Първанов. Ще послушам съвета Ви. Те и двамата знаят мястото си в живота и сърцето ми, но явно аз трябва да си го изясня. Ще трябва да спра да си задавам въпроса 'ами ако...' и да гледам в миналото.

Благодаря за бързия отговор, д-р Първанов. Прав сте, съзнавам го. Инстинктът ми подсказваше същото. Именно затова опитах да прекратя сегашната си връзка, но е трудно, защото той изпада в дълбока депресия и ме е страх да не посегне на живота си. Казва, че без мен животът няма смисъл, защото никога няма да обича друга така. Пиша всичко това и осъзнавам, че е доста инфантилно за хора около 40-те. На тази възраст би трябвало да сме улегнали и да сме емоционално уравновесени. По една или друга причина и при двамата това не е така явно. При мен беше трудно да намеря човек до себе си след развода си преди 10 години. Не исках да го приема, смятах, че е провал и че никога няма да обичам друг толкова силно. За тези 10 години съм имала една сериозна връзка, с бившия си годеник. Единствено него допуснах до себе си. Той ме разбираше прекрасно, няма някой, на когото да вярвам повече. Мисля обаче, че имам проблем с приемането на фактите. Не искам да приема, че животът ми вече е коренно различен. Него го няма, защото аз така пожелах. Осъзнавам, че връзката ни не беше пълноценна, защото не съумяхме да запазим живеца в нея. Той също е на това мнение и отчасти обвинява себе си. Това обаче не означава, че не сме си близки. Именно поради тази причина не мога да прекратя отношенията си с него. Те са само приятелски вече, или поне се опитвам да се убедя, че е така. Нямам желание за интимен контакт с него, но се чувствам добре, когато ме прегърне, когато е близо до мен, когато си говорим. Исках да прекратя контакти със сегашния си приятел поне докато отмине периодът ми на адаптация към промяната. Исках да живея сама със сина си, да подредя мислите си и да изляза от състоянието на депресия. Той казва, че ако сме двамата, ще се справим по-добре, защото ще сме по-силни. Аз искам да съм щастлива с него, той е прекрасен човек и го обичам, но когато е около мен, се чувствам неспокойна, отново виновна, длъжна да му обръщам внимание.. Ако прекратя отношенията си с него, може би ще съжалявам след време, защото вече съм на възраст, в която искам да имам стабилна връзка и семейство и в него виждам партньор. Ако прекратя контактите си с бившия, пак ще се чувствам виновна, ще се питам как ли е, щастлив ли е, ще ме е страх да не започне да се самонаранява отново - правил го е като млад. Тук важно място заема и синът ми, най-важното. Вече не е дете, младеж е и виждам, че има нужда от мъжко присъствие. Със сегашния ми приятел се разбират отлично, като приятели са. Той има син на същата възраст и много добре го разбира. А с бившия ми не можеха да комуникират на това ниво - той няма деца и трудно приема тийнейджърското поведение. Имаше доста конфликти между тях. Всичко това прави изборът ми труден. Знам, че сама съм си навлякла неприятностите с решението си да съм с друг. И в единия, и в другия случай прекратяването на контакти ще донесе много болка за мен и за другия. Въртя се в порочен кръг. Явно ще трябва да изтърпя болката от раздялата, в който и да е случай, за да мога да се съвзема след това и да продължа начисто. Въпросът и откъде да намеря сили???

Здравейте, предполагам, че съветът ви ще е да потърся специалист, след като научите проблема ми, но не мога да си го позволя в момента, не живея в България и тук такава помощ е или много скъпа, ако е частна, или ти се води в медицинското досие цял живот. Аз самата определям състоянието си като депресивно. Преди известно време срещнах един мъж и заради него се разделих с годеника си. Нещата между нас така или иначе не вървяха съвсем добре, всичко беше станало монотонно и скучно. Новият човек ми даде това, от което имах нужда, обича ме и ме подкрепя във всичко. Иска да живеем заедно. Проблемът е, че аз изпитвам огромна вина към бившия си годеник - той не заслужаваше подобно отношение, винаги е бил опора в живота ми, обичахме се много и имахме специална връзка. Това е причината да не искам да живея с новия си партньор и дори стигам дотам да искам да се разделим. Плача почти всеки ден. Виждам се с бившия си често, държим се приятелски, но винаги като се разделим, плача. Плача, защото го нараних и защото не мога да върна времето. Той още ме обича и вероятно иска да сме заедно. От другата страна е новият ми приятел - той плаче, защото не искам да съм с него, а казва, че за първи път обича истински. Моли ме да бъда с него. Това прибавя още вина и ме кара да се чувствам още по-зле. Не виждам бъдещето си, животът ми се струва безсмислен и само синът ми ме крепи. Не знам как да се справя с това състояние. Знам,че трябва да си простя, но не мога. Знам, че аз реших да се разделя с годеника си, но сега ми липсва, искам да е щастлив и да правя неща за него. Може би това е опит да се справя с вината, като се държа мило с него и се привързвам отново. Така ли е? Разумът ми казва, че не сме един за друг, че трябва да съм с новия човек, с него се разбираме по-добре и синът ми го харесва повече. Емоциите казват друго - че направих грешка и не трябваше да се разделям с годеника си. Освен скуката, еднообразието и дребни битови неща, ние нямахме непреодолими проблеми. Но знам,че ако сме отново заедно, един ден пак ще се стигне до същото. Затова не мога да намеря вътрешен мир и плача почти всеки ден. Нищо не ме радва, нямам желание да върша нищо... Така е вече година и половина, откакто срещнах новия човек. Тук е моментът да спомена, че още в началото казах на годеника си, че има друг. Той искаше да е с мен въпреки всичко, преживя много, плака, моли ме да размисля... Аз бях заслепена от любов и търсех собственото си щастие. Сега, когато чувствата ми към другия не са същите, поради редица причини, си казвам, че е било грешка. После си мисля, че се чувствам така, защото съм в депресия и защото ми трябва време да преодолея раздялата си с човек, когото съм обичала 5 години.. Много съм объркана. Обичам и двамата, по различен начин. Изпитвам вина и към двамата. И с двамата съм открита и казвам това, което мисля. Това не ми помага обаче.. Искам да спра да плача, да си простя и да продължа напред. Искам да имам отново радости, да ме вълнуват различни неща, да имам интереси, да изпитвам удоволствие от живота. В момента изпитвам само вина и чувство на провал. Чувството, че не съм добър човек и само наранявам хората около себе си. Все едно съм в дълбок ров с огромен камък на гърба и няма излизане.