Petrowa

Благодаря за вниманието и отделеното време, ще прочета статиите с удоволствие. Желая ви всичко хубаво.. и само ще допълня, че наистина самото писане действа освобождаващо. Когато се погледнеш отстрани, "проблемът" започва да се смалява, дори ми се стори глупаво на фона на това, което прочетох. Ще помня думите ви и ще работя по въпроса. Благодаря отново!

Смятам, че описахте целия процес изключително точно. Осъзнавам,че това е често срещано явление сред масата от хора и че решението е да променя мислите си и да не позволявам изобщо на този друг вътрешен глас да припарва до съзнанието ми. Понякога съм склонна да виня родителите си, че не успяха да създадат някаква комуникация в семейството и да обръщат повече внимание на това какво се случва в главите на децата им. Знам, че е несериозно да обвинявам някой друг за това как се чувствам аз, но съм разсъждавала по въпроса и мисля, че много пъти ми е липсвало. А и замествах тези си нужди с най-различни вредни навици. Дълго време с приятелките ми се занимавахме и с неправилните хора, които смятахме, че можем да манипулираме, използваме и да гледаме на тях от високо, а те в същото време да работят в плюс на нашето его и самочувствие. Но това допълнително ме отдалечаваше от другите нормални и уравновесени хора. Имала съм и периоди на абсолютен хаос и неконтролируемо поведение, с което единствено унижавах себе си, въпреки че тогава си внушавах, че е свръх забавно и живея на максимум. Дойде момент, в който твърде често започнаха да не ми харесват постъпките ми и начинът, по който изхабявах себе си. Тогава окончателно сложих край на този период. Станах съвсем друга личност.. сериозна, отговорна, активна, с високи цели, с приятел и т.н. Този ми начин на живот и хората, с които съм се срещнала предполагам са отворили очите ми за много истини. Научих каква не искам да бъда..Но така години наред вместо да развивам себе си, аз си събирам парчетата. Това също води до един непрекъснат анализ на минало, настояще и бъдеще, и борба за себедоказване. Все едно тепърва трябва да изграждам характера си. Казвате, че сте загубил 30 години от живота си в подобно бягство от себе си.. Ако мога да попитам.. как успяхте да преодолеете себе си и в това число да се заобичате?

Здравейте.. На 22 години съм, но преди да започна искам да благодаря, че съществуват хора като вас и надявам се съзнавате колко значими сте за някои хора, които имат нужда единствено от разбиране (в случая професионално). Не знам дали имам проблем, не знам дали трябва да имам, за да пиша тук и не знам каква точно е дефиницията за проблем...но исках да споделя как се чувствам доста често и евентуално да получа някакъв адекватен съвет.. Още от дете "страдах" много сериозно от болестта на трудното общуване..дори плаках, когато ме изпитваха пред всички в училище (става въпрос за 1-2-3 клас).. Притеснявах се ужасно много и говорих тихо вероятно поради тази причина.. Години наред този факт ме измъчваше и все още ми напомня за себе си. Всеки ден се боря да бъда отворена към света и към хората около себе си, но твърде често изпадам в състояния на себеотричане, нехаресване, неприемане на самата себе си..сравняване с другите и подценяване, при това доста сериозно. Много често наблюдавам и анализирам другите хора и търся недостатъци в себе си. Нерядко се събуждам с мисълта, че не харесвам човекът, който съм, а знам, че нямам право. Всъщност се справям доста добре с живота си, но това е само, защото непрекъснато се опитвам да потискам тези мисли и да си създавам образ за пред обществото. Този образ сам по себе си не е лош, но не съм аз.. толкова различна съм с различните хора,че не съм сигурна точно какво съм. Успявам да прикривам тези си съмнения относно собствените си качества, но когато остана насаме със себе си или когато обърна внимание на мислите си, се превръщам в един тъжен, недоволен, твърде критичен и затворен човек.. И това ме ужасява. Чувствам се малка, непотребна, недобра. Но мине ли известно време възвръщам самочувствието си - чувствам се красива, прекрасна, успяла, успяваща, вървяща напред.. Хората ми го казват..Проблемът е, че тези нагласи и настроения се сменят толкова често, че не успявам да ги контролирам и не мога да видя себе си по най-добрия начин. Дори да го направя, след това отново се връщам на стартовата линия. Често изпитвам чувство за малоценност, изпитвам и лека завист, ужасна несигурност, срам и страх.. Трудно ми е да се успокоя, заспивам бавно и усещам, че много често стискам челюстта си и не мога да се отпусна.. Общуването с непознати не ме притеснява, но само в среда, в която се чувствам добре в кожата си.. Ако усетя, че нещо ме застрашава, си гълтам езика и мисля, че изпадам в параноя..Ако не чувствам, че изглеждам добре, всичко се срива.. Не знам за какъв точно съвет да помоля, но се надявам да изкажете някакво компетентно мнение или да зададете въпрос, на който да отговоря допълнително. Много благодаря отново!