Ivatje

Добър вечер Първо искам да благодаря на всички за успокоителните думи,но при все това имам още няколко въпроса.Те са следните: Защо въпреки ,че до някаква степен знам че са натрапчиви мисли,много често когато ми минават през главата в следващата секунда ми минава и мисълта "Ох,така няма да мога да издържа!" ?Защо е така? Това значи ли че наистина може и да не издържа?Много ме е страх! Също така в момента се опитвам винаги да съм заета със нещо,да планирам някакви неща,ето сега съм решила да се прибера в Бг,та дано да се разсея малко.Но в същото време се притеснявам,че ще дойде момент в който няма да има какво да правя и ако не се оправя до тогава....много ме е страх,да не направя някоя глупост.и още един въпрос:Влиза ли депресивното ми състояние в симптоматиката на ОКР или е отделно състояние,защото аз се чувствам точно така ,нищо не ми се прави,ама абсолютно нищо.За пример ще дам това че вече втора седмица чак сега със сто зора пиша това.Моля помогнете ми със някъкъв съвет и дайте вашето мнение за моето състояние,ако е възможно. П.С. Понеже ще се прибера в Бг другата седмица бихте ли ме посъветвали или насочили към психотерапевт който има опит със хора като мен и по възможност да работи и онлайн за понататъчна връзка. Благодаря предварително

Здравейте,според мен хипохондрията я получих в следствие на това че дълго време бях полулегално в Холандия и нямах достъп до лекар или беше доста трудно да го получа ,в същото време в работата имаше жена която беше оперирана от рак на гърдата и след известно време все че почнах да се самоизследвам и реших че и на мен ми има нещо.И така докато намеря лекар,което отне доста време.Всичко ми беше наред до след още 2,3 години пак ...но това не ме притеснява.Единственно ме притеснява това,че както вие питате на този етап от живота ми се чувствам много самотна с 1,2 приятелки ,които също си имат своите проблеми,мъж който го няма по 13,14часа прибира се скапан от работа и също като мен,няма какво ново да ми каже и общо взето си мълчим час,два и той си ляга.За разтоварване почти не става дума,както казах имам 2годишно детенце за което се грижим сами и за тези две години сме излезли сами можеби 2,3 пъти.И просто съм изгубила смисъла,нищо не ми доставя удоволствие.И за това не мога да разбера дали са натрапчиви или реални мисли.И това са цели 3месеца 24/7 ей така.Иначе съм споделила със всички за това което преживявам.

Благодаря за отговорите,но понеже по някаква причина не съм успяла да публикувам цялата си история,ето тук публикувам остатъкът.Моля прочетете го и него,защото това е наистина много важно за мен.В горният пост бях стигнала до еболата -ебола,хаха(малко вероятно),както и да е и това мина.Само че след всичкото напрежение покрай въртележката ми беше много криво и една вечер,седмица по късно реших да си направя тест за депресия,в 01:00ч и четейки стигнах до въпросът мислите ли за самоубийство или смърт и ето тук аз буквално превъртях.скочих от кревата в някакъв неописуем страх и паника,цяла нощ не можах да заспя и се почна с тези пусти натрапчиви мисли ,че ето на ако скоча от прозореца или ако се плъсна в насрещната кола и такива подобни.След още няколко дни не издържах и отидох при личната,тя ме прати на психолог при който ходя и до днес.разказах му каквото и на вас и той каза 10,12сесии и всичко ще е наред,но междувременно нищо не се нареди.Аз почнах да се страхувам да оставам сама,а при мен е неизбежно,не можех да спя ,будех се цялата треперейки,не можех да ям отслабнаха с10кг,не можех да гледам телевизия,беше ме страх да не видя нещо което да ми повлияе (като например че Робин Уилямс се е самоубил в следствие на депресия), не ми се говореше,а и нямаше за какво просто целият ми свят се срина а аз не можех да направя нищо освен 24/7 да мисля за това.прилагах някой техники за спиране на натрапчиви мисли и упражнения за отпускане,но колкото повече ги правех и виждах че не ми помага,толкова повече не можех да различа реални ли са тези мисли или натрапчиви.Защото след месец и половина мислите ми еволюираха до такава степен ,че ако примерно трябваше да купя нещо за мен или за вкъщи винаги ми идваше една такава мисъл от сорта на:"за какво да го купувам като няма да го ползвам,нали ще умра" един вид или примерно идва Коледа и аз вместо да се радвам,винаги първо изниква такава мисъл в главата ми и аз се побърквам,почвам да си викам ето на аз наистина искам да умра,нищо не ми се прави ,нищо не ме радва,така ли ще живея ,повярвайте ми чувствам се ужасно.Аз,тази която толкова я беше страх от смъртта да имам такива мисли.Казах на психолога и той ме прати на психиатър.Той ми изписа Citalopram капки които започнах по 1капка и така всеки ден с по 1повече,докато свикна,сега от около 2седмици пия по 1таблетка от 20мг,но все още се чувствам доста несигурна,много притеснена за бъдещето си и все толкова нещастна.Затова мили хора ще Ви помоля за съвет,ако има някой с подобни мисли или пък за насоки от някои психолог,психотерапевт или психиатър,който е имал подобни случай в практиката си,дали наистина ще остана цял живот? Моля да ме извините за многословието,но държах да бъда изчерпателна. Благодаря предварително.

Здравейте мили хора. Пише ви една много объркана жена на 33.Ще се опитам да съм възможно най кратка,надявам се да не ви отекча,така че започвам. От 2003-2004 година насам имам голям страх от болести,но не всякакви а само РАК,за мое щастие не е постоянно а само ако нещо ме заболи и също така когато отида на лекар и ми кажат че ми няма нищо,бързо се успокоявам.Немога да кажа че ми се случва често-2,3 в годината.През 2012 съм ходила на психолог,защото получих и паник атака ,но понеже в периода в който ходех нямах оплаквания сметнахме че сме разрешили проблема.След това забременях има страхотно 2годишно момченце и покрай грижите за него и защото сме сами със приятеля ми ,имам предвид ,че живеем в Нидерландия (аз от 2001г)грижите падат само върху мен.Това ще рече че от две години съм излизала сама или с приятеля ми не повече от 2,3пъти.Не се оплаквам,само искам да съм максимално точна.Последиците са ясни много малко контакти и т.н.За капак в началото на годината се преместихме в едно селце,в началото много щастливи сега много самотни и по точно аз(приятелят ми работи и се прибира вечер към 19:00).Но всичко ми беше наред до 13август ,когато отидох на Луна парк и се качих на една въртележка само ей така уж да си докажа че не ме е страх и тогава стана нещо ужасно с мен.През цялото време крещях (буквално)да спрат мислех че ще умра(до тогава,а се надявам и сега да е така ,винаги ме е било страх да не умра ,затова и страхът от нелечими болести) ,но не би.Когато слезнах започнах да мисля ,защо се качих,защо,защо.Опитах се да се успокоя,че всичко свърши ето на земята съм и съм жива и се надявах че наистина сум се справила,до след няколко дена когато ме заболя гърлото и си помислих ,че съм болна от ебола