holyvalentine

А къде е логиката да е външно нещо и да ме мрази толкова, че да иска да ме тормози така, че да ме унищожи. Това е пълна заблуда. Вселената не действа по този начин. 20г живях с подобна заблуда от сектата, че в мен се е вселил демон и бях като болна. Слава богу, преборих се с подобни лъжи и небивалици и да, това е част от мене, за щото добре съм го осъзнала, че е така. Само че коя част от мене и има ли име. Но няма проблем, с моята психоложка ще го отработим тази седмица, исках просто да чуя различни мнения. Но не и такива, които са без стойност.

Здравейте, Имам следната дилема, не мога да разбера една часто от себе си, която постоянно ме саботира и гледа да ме смаже, това вътрешният критик ли е, нашата сянка ли е, преди си го обяснявах като обсебване от демон, който искаше да ме унищожи, заради това че бях попаднала в една секта. Но тази част от мене, наистина ми желае злото и някак си ме мрази. Днес имах особено силен сблъсък с нея и някак си се натъжих, защото ако външен човек ти желае злото и и те мрази, някак си е по-понятно, но самият ти себе си??? Понеже доста се занимавам с личностно развитие, психология и прочие, днес ми се случиха 2 неприятни събития, които аз успях да превърна не в драми, а в информационни моменти и да извлека мъдрост от тях, и се зарадвах, защото все повече се справям с такива ситуации и излизам помъдряла, а не смачкана. Но това, което ме смачка беше този вътрешен глас, вътерешн критик, който каза: "Ееее, ми ти се справяш тука с някви малки ситуациики и си мислиш, че си много велика. Хайде животът да те изтряска по главата с нещо тежко да видим дали ще се правиш на толкова просветлена?". И сякаш със злоба тази част от мене ми пожела нещо лошо да ми се случи, че да видим дали и как ще се справя. Аз по принцип имам един такъв страх от случване на нещо лошо, нещо наистина тежко, тежка болест, инвалидност и т.н. Та някой професионалист може ли да ми даде обяснение каква е тази част от мен, която действа по този начин. Как да се справя с нея. По принцип посещавам психолог, но тя отсъства за известно време, а аз не мога да чакам отговор от нея, защото много се разстроих от това, че аз самата се самосъботирам по този начин и искам да преработя тази мисъл час по-скоро. Благодаря.

Бих искала да поговоря малко за интуицията. Напоследък се сблъсках с нещо необяснимо , което много ме покруси и разочарова от самата себе си. Нещо, ко ето не мога да определя точно какво е, но е вътрешен глас, от този най-дълбокия, вътрешното усещане, което те кара да не изневеряваш на себе си, въпреки ситуациите в реалността. Всичко започна със срещата ми с едно момче. По принцип съм предубедена към по-младите мъже, които имат интерес към по-големи жени. 3-4 гоини са ок, но над 5 започват да се усещат разликите. Та срещнах този малчо в един сайт, там където най-малко очаквах да срещна такова прекрасно същество. От началото на срещата ни до сега, той буди в мен само уважание и възхищение, и нищо друго... Само да отбележа, че разликата ни е 8г. Той също имаше любопитство да опита с по-голяма жена и понеже беше много възпитан и позитивен, аз се съгласих да се срещнем. В деня на срещата дойде едно момче, което изглеждаше поне 7-8 години по-младо от същинската си възраст. Тук говоирм за мъж все пак над 30г, а не за абсолютно незряло момче. Вечерта протече в приятни разговори, но аз не усетих никакъв флирт между нас или някакво привличане и си казах, че ще е просто една среща и вечеря, от които нищо не губя, защото човекът насреща беше приятен. Накрая на вечерта той ме откара с колата си до нас и ме целуна. Много рядко ми се е случвало при целувка да не изпитам абсолютно нищо, никаква тръпка, никакъв ток. Да, на момчето му липсваше техника, но дали беше само това. Казах си, че на другия ден ще му кажа, че нямам интерес към него, защото не изпитах никакво вълнение. Не ми се искаше да му чупя хатъра още същата вечер. Обаче той беше толкова внимателен и позитивен и постоянно ми пишеше някакви приятни неща, че на мен това внимание ми хареса. Абе истински джентълмен. Покани ме на уикенд в планината и аз си казах, че винаги мога да го шкартирам, но защо не прекараме един прятен уикенд заедно. Честно казано бях любопитна как ще е сексът. Отидохме на хотел и той беше отново много внимателен, грижовен и прочие. Сексът не ме очарова за съжаление, но пък останалата част от уикенда протече в такава хармония, че накрая на уикенда аз бях в полет на криле. Отдавна не се бях разбирала с някой толкова добре. Започнахме да се виждаме, а аз се амбицирах като истинска кака да му покажа някои неща в секса, и му казах какво му липсва, а той се амбицира да се научи. Всичко изглеждаше добре, но аз, бидейки с малко по-особено сексуалност, започнах да имам съмнения относно бъдещите ни отношения. Аз съм полигамна, за мен свободата в секса и между партньорите е нещо много красиво. Трябваше да обясня на този моногамен човек това, но изненадащо той го прие добре. Изпитах облекчение, че дори и сексът да не върви, ще мога евентуално да се виждам с други партньори, защото говорихме по въпроса. Не криех нищо от него. Аз съм всеотдаен и етичен партньор и предпочитам да споделям всичко с любимия човек. Но въпреки неговите усилия да научи практики в секса и прочие, аз оставах неудовлетворена, трудно свършвах, дори сексуалните ми фантазии вече не бяха същите и това започна да ме мъчи. Аз също търся серизона връзка и много искам дете, а моето време напредва и този аспект също ми е много важен. С времето разбрах все повече, че съм намерила идеалния партньор за семейство и дълготрайни отношения и тази мисъл много ме радваше, но всяка позитивна мисъл, бе очернена с негативната мисъл, от тук нататък все незадоволена ли ще ходя в живота?? Проблемът при моят партньор беше, че той е от тези толкова добри , възпитани и гиржовни партньори, че му липсва хищната мъжка страст и тази мъжка нотка, която да покори жената. Понеже аз съм и с по-високо либидо, аз бях по-активната в секса и се чувствах като генератор, който на м оменти са изтощаваше. Този разрез в самата мен много започна да се задълбочава. Неудовлетворението в секса и представата ми за един тих, спокоен и удовлетворен иначе живот с подобен партньор. В един момент се усетих толкова привързана към този човек, че запонах да подтискам вякакви еротични фантазии, които преди ме възбуждаха, не поглеждах към други мъже, да не би някой друг да ми хареса повече, защото знаех, че моят мъж има недостатъци в секса и се притеснявах, че лесно може да появи някой, който да ме привлече неудържимо. Толква огромно беше желанието ми да започна семейство с този човек, че дори реших да поддтисна тези мои пориви. Но, нещата ексалираха-от този емоционален блокаж започна да страда тялото ми, започнах да се чувствам, че все едно не съм себе си, започнах да се чувствам нещастна отвътре, въпреки, че имах всички причини да се чувствам щастлива отвън. И тогава започнаха съмненията и вътрешните борби. Всеки път когато се видех с него, след хубавото време прекарано заедно, гушкането и хармонията, се усилваше желанието ми да бъда с него. Но в момента, в който се приберях в къщи и започнех да се занимава със своите си неща и да бъда себе си, съмениеята и раздовението ме връхлиташе с мощна сила. След около месец прекаран в такива терзания, защото скъсването не беше опция, психиката ми доста се затормози и взех да давам накъсо. Постоянно ми се ревеше, не можех да мисля за нищо друго, нищо друго нямаше значение, роднини, приятели , хобита... Започнах да усещам, че плащам доста висока цена за това. През цялото време не съм крила терзанията си от него. Но той просто не ги усети с тази сила, с която ме връхлитаха те. Накрая не издържах и просто знаех, че трябва да се отрдъпна, да се отдалеча, за да си поема въздух и да осъзная къде се намирам и защо се случва всичко това. Казах му, че искам да не се виждаме известно време, поне месец, за да се успокоя и да видя накъде ще поема. Месец, в който ще си дадем пълна свобода на действие, за да видим кой накъде. Както винаги той беше много сговорчив и се съгласи с експеримента, в името на това да не страдам. Казхаме си, че дори ще се срещаме с други партньори и двамата. И в края на този месец, ако нещата се разпаднат от самосебе си, то изходът е бил ясен, ако решим да бъдем заедно, ще обсъдим пак критериите. В момента сме в този период на този един месец. Въпреки, че се отдалечихме малко един от друг, моите вътрешни терзания не стихват. Помислих си за срещи с нови мъже или с някои стари любовници, но дори и това не ме радва, толкова съм се привързала към моето момче, че си искам само него, но пък тялото ми вика за хубав секс. Честно казано се чувствам в една безизходица, в която никога не съм се намирала. Мислих за хиляди варианти как тази връзка да проработи, как той ще ме пуска с други партньори, как ще експрриментираме двамата с други партньори, какво на него ще му запали интереса, но колкото и варианти да си давам, този вътрешен глас, тази интуиция??? ми казва, не, това не е човекът за теб. Сякаш това ми казва. Сякаш съм сложила красиви обувки на краката си, които ми стоят изящно, но малко ми стискат. Много често когато ги поносим, стискането става все по-голямо и по-голямо, докато накрая ни се появят мазоли и ни прокървят краката. Ето с тези обувки аз в момента не мога да се разделя. Тази 'интуиция' ми казва, че този мъж не е за мен. Няма го това мъжкото някак си у него. Ние и двамата сме се свързали през децата в нас, а не през зрелия мъж и жена, и любовниците, и това някак си ми се струва като по-добра платформа за приятелство. Но не това иска душата ми. Тя иска такъв всеотдаен партньор в живота, не само за приятел. Та нали най-хубавите връзки стават между двама приятели?? Умът в мен се бунтува и казва, да но обувките като ги поносиш малко може и да се поразтъпчат и да се раширят и да спрат да ти убиват. Но.. обикновено не е така. Тези, които ти стискат осезателно продължават да ти стискат. Обувката, която ти приляга точно на крака, ти я усещаш още в магазина, усещаш, че това е обувката за теб. И тук да се върна на интуицията... През цялото време докато чета литература за личностно развитие си казвам, че човек привлича това , което мисли, че човек трябва да има добра самооценка и вяра в себе си, вяра, че ще му се случи най-доборото, в какъвто и вид да му го поднесе съдбата. И този път искам да поема това предизвикателство, да пусна сигурното и да повярвам в тази 'интуиция', защото Вселената всякаш ми казва - ако ми се довериш, ще ти намеря партньор много по-добър от този. Но изборът е твой. Можеш да го направиш сега. Да пуснеш и да чакаш новото с трепет. Или да избереш да бъдеш в тази половинчата връзка и винаги да си в съмнение дали нямаше да дойде по-добро? Но сега аз пак съм в съмнение, ако пусна тази връзка.. дали не съм изпуснала най-доброто?? И въпросът ми тук е: може ли да има наистина толкова силна интуиция, че чак да се измъчваш? Според моята психоложа имам страх от обвързване. Да, създалата се ситуация може да се обясни с много неща, но това вътрешното, което ме тормози не мога да го обясня на никой. То ми казва 'довери се' и не бъди в полвинчата връзка, но неизвестното напред е толкова празно и страшно. Нищо не се вижда на хорзонта, нищо толкова хубаво като това, което имам в момента, и което не ми е беше случвало от дълги години. Как да порявам на тази 'интуиция', на този вътрешен глас. Звучи съвсем неадекватно. Много страдам и съм м ного разочарована в себе си. Кавам си, ето съдбата ти прати този прекрасен човек, но ти пак искаш нещо друго. Хората ми говорят за компромиси, за какви ли не варианти. Но това вътрешното... дали е интуиция или просто моята невъзможност да правя компромиси със себе си?? Много съм объркана. Според мен човек е по-наясно с егото си, с външната си обвивка, отколкото с вътрешната си същност и понякога тази същност ни изненадва. Сега много повече разбирам гейове, лесбийки и т.н. Когато си бил възпитван с едни ценности и ти се окажеш различен от тях. Искаш да е така и висчко да е наред в живота ти, но не можеш да се обърнеш срещу природата и вътешната си нагласа. Сега аз се опитвам да разбера себе си и какво точно искам, какво за мен значи идеалният партньор? Не идеалният човек, а партньорът, който най-много ще пасне на моите нужди. Дали тази вътрешна нагласа също така трябва да доминира живота ми, и ще ме повлича към незнайни за мен хоризонти. Буда е казал, не се привързвай към нищо. И аз тук мился, че съм толкова нещастна, защото съм се хванала като удавник за сламка и съм се привързала към това външното , този идеал за семейство, но все пак преходни неща... Дали трябва да остана вярна на вътрешния огън. Чела съм хора, к оито са били успешни и изведнъж зарязват всичко и е озовават в далечна държава, далеч от цивилизацията и разбират, че така са по-щастливи, макар че на пръв поглед действията им са съвсем неадекватни. Чувствам се в същата ситуация. Ще захвърля еди прекрасен партньор, за да изследвам това, което има вътре в мен и този силен глас, който с всички сили се опитва да предотврати тази връзка. Мисля да му се отдам и да го послушам, защото иначе просто ще полудея...

Здравейте, Смятате ли, че изневярата е най-вече предателство към себе си? Че не можеш да се справиш във връзката си по друг начин и трябва да изневериш? Или е предателство към другия? А предателство ли е въобще или това е просто досадно клише на обществото?

Напълно съм съгласна. Обичането само на положителните ни качества, по--скоро е самовлюбеност. Тук говорим за обхващането на цялата личност. Аз напоследък много работя със сянката. Четох Юнг и това, че колкото повече я изкарваме на светло, толкова повече преставаме да се страхуваме от нея и от поведението, което я формира и ако я прегърнем, то със сигурност ще я преработим. Сянката има много аспекти, разбира се, така че не можем да я преработим на 100%, в един живот едва ли. Но все пак, тук е много важно себеобичането, защото така се преработва. С любов и приемане. Да се опитваш да се отървеш от част от себе си, означава да не се приемаш, подсъзнателно да мразиш част от себе си и така оставаш в страха, срама, вината и прочие. Така че в този смисъл , не искам да се отървавам от егото си, а да го прегърна, за да го преработя.

Гледай сега как въври нишката на логиката. Вселената е изначално само положителна, както излиза от това, което казваш, всичко отрицателно сме си го създали ние, егото е изначалното зло, така да разбирам. Но ние не можем да създадем продукт, който не е продукт на самата вселена. Така че това също е неин продукт. Тя се осъществява чрез нас, ние чрез нея, и какво излиза, тя си е положителна, но ни топи тука в едни казани от страдание, за да можем да се осъществим ние чрез нея и съответно тя чрез нас. Е , това отново ми прилича на садизъм.

Е, какво да се отърва от личността си ли? Че аз си я обичам. Кой ще бъда тогава? Някакво безлично същество?

Здравейте, Чета книгата на Екхарт Толле, Новата Земя, и той говори изключително много за егото, което ни пречи да се свържем с истинската си същност и да се докоснем до щастието, божественото с нас. Но може би аз вчера нещо грешно интерпретирах прочетеното и се замислих.. Кое е всъщност егото? Ако трябва да се отърва от него, трябва ли да се отърва от човешкия си характер като цяло? Трябва ли да се отърва от личността си? Та нали аз съм я придобила, за да се уча чрез това си земно проявление? Егото нашата земна същност ли е или само нашите недостатъци? Когато възприемам това, което той повтаря постоянно, че тряба да се отскубнем от егото си, това значи, някак си да си изтръгна самоличността си и това ме прави да не мога да се обичам. А себеобичането е ключът към всичко. Ето тук се появява този конфликт, който според мен е породен от това, че аз си представям егото като нашия характер, личност, човешка същност, а аз се опитвам да възприема и прегърна човешката си същност, да се обичам такава каквато съм, цяла. То тогава каква е ролята на егото и защо то е изначалното зло, както излиза?

Абе приятел, ти ми звучиш като от някакво 10-то измерение. Къде се отвя? Върпосът, който ме вълнува е, че вселената е изверг, който бълва изверги. Вселентата не била перфектна, не била антропоморфна, не била жива. Еми каква е тогава? Някаква зациклила машина, която някога бълва прекрасни същества и творения с таланти , а друг път просто ужасяващи същества. И ако вселентата създава само продукти, за каквъв дух говорим? Защо говорим за чакри, за интуиция, за това как да се настроим на високи честоти. Значи тука едни хиляди хора се плюнчат за тоя дет духа. Четох, че вселената всъщност е неблагоприятна за живот. Факт е, че ние сме една малка планета, на която има живот, поради създалите се обстоятелства и никъде на светлинни години няма друг живот, наистина говори, че вселената не е много гостоприемна откъм живот. Значи ние сме някакво изключение, издънка, която се е появила без дори неперфектната вселена да разбере как. И кво ся, какво се мъчим ние тука, да се обичаме, че за кво ни е? Ние сме неперфектни, няма значение какво правим, как се държим, какво съм тръгнала да бъда одухотворена като мога да бъда вулгарна и да псувам всички на майка. Имам извинение, създадена съм неперфектна. Толкова може една неперфектна вселена. За каква любов говорим, за кви 5 лева. И това ми го говори моята психоложка, която мислех, че има малко мозък в главата. Просто да преглътнем, че светът бил несправедлив, да се надупим и да разтворим отверстието си добре. Еба си философията. Педофилите бяха само един пример за несправедливост в проклетата вселена. Но ти си мислиш, че знаеш какво ме вълнува и се опитваш да ме разгадаеш. Много си далече. Давай по въпроса. Аз си плащам на който трябва да ме разгадава, ама и тя явно се затруднява. От педофилите с нея отидохме, на "вселената е неперфектна и си го набий в глвата , че животът е несправедлив". Гениално обяснение! Иди сега търси мир в себе си. Значи, ние, създадени от едно неперфектно семе, какво точно да си обичаме? Аз се чувствам част от тази вселена, от тази гнила материя, която ни е създала, от тази сволоч. Как мога като знам, че около мен е сволоч, аз да вървя и да си свирукам, и да не ми пука, като знам, че тази сволоч-творение е и вътре в самата мен. Това излилза от приказките на тези умници с неперфектната вселена. Лошото е обаче, че аз се влияя от думите на писхоложката си, защото сме изградили връзка на доверие покрай работата си и нещо такова, може да те срине. Ето затова съм тук, търся хора, вънлуващи ги подобна тематика, защото нея като човек може да не я вълнуват тези въпроси и да си говори врели-некипели. Тъкмо си бях подредила цялата вселена в главата и идва някой и издрусва тия лайна. И друго да попитам. След като ние имаме души, вселената няма ли душа? Или да се съглася с арогантните атеисти, че ние сме просто едни био-химични роботи, на които мозъкът им работи с определени електронни импулси и си заминава след спирането не импулсите? Щом вселената не е одуховтрорена, как създава души, които да се свържат с Духа?

Мирела, точно в десятката. И на мен ми е много трудно да свържа двете и се разколебавам по отношение на 'божественото' и неговите 'намерения'. Един приятел имаше интересно обяснение в книгата си, че цялото зло е породено от комплекса за малоценност у хората и това води до йерархично мислене и съответно до съревнование, желание да смажеш другия, да имаш повече, его и прочие. ДА, но... откъде се е зародило това зло, този комплекс за малоценност? Значи така сме създадени. Аз просто губя вярата в божественото , защото колкото и да си повтарям, че нещата се случват поради необясними за нас причини, не мога да повярвам, че наистина това се допуска. Бог иска да се осъществи чрез нас. Но тук навлязох в спор с моята психоложка и този приятел с книгите. Той твърди, както вече съм споменавала, че Бог не е антропоморфно същество. Няма умисъл, с която нашият живот е предначертан и ние попадаме в различни ситуации на страдание. Моята пък психоложка ми казва - Вселената е несъвършена както и ние сме несъвършени. Животът е несправедлив, това е факт и така трябва да се възпитават децата ни. Направо ми гръмна мозъка от тези мисли. Аз винаги съм си мислела, че Вселената е съвършена и че всичко се извършва според строги закономерности. Мислела съм си ,че аз съм продукт на едно съвършенство и затова произходът ми е съвършен, макар и да имам човешки несъвършености, които по себе си са съвършени. Оказва се, ако мисля по този начин, както моята писхоложка се опитва да ми обясни, че ние сме продукт на нещо скапано, на някаква грешка, която създава грешки. Е кой обича грешките? Как да се обичам? Това е тъпо. Всичко губи смисъл по този начин. Животът губи смисъл по този начин. Мотивацията да живееш губи смисъл по този начин. Освен това излилза, че ако Вселената не е интелигентна, просто нещата се случват там по някакъв начин, няма никакъв контрол над тях, Вселената бълва къде хубави , къде лоши неща - продукти, и ние също нямаме никакъв контрол над случващото се. Просто един хаос. Е, това е наистина страшна тъпотия. Дори ме е яд, че някой може да мисли по този начин. Екхарт Толле казва, че ако се отделим от егото си, се свързваме с божественото. Е къде е това божествено, в хаоса от грешки и несъвършенство? Целият проблем на всички тези размисли се свежда до моето себеобичане. Ако аз съм човешки несъвършена и се опитвам да се отделя от егото или това, което ме отделя от божественото и да се слея с това съвършенство, любов и прочие, то ако вселената е несъвъшена, то към какво да се стремя тогава. Тя е просто някой друг, който прави същите или други грешки като мен. Стремежът към просветлението от какво се обуславя тогава?

Благодаря за отговорите, но явно наистина не съм озаглавила темата както трябва. Повече ме безпокоят нещата, защо божестевната любов допуска подобни неща. Както бях попитала и преди, какви са тези изверги? Низки души, душевно болни, демони облечени в хора? В много книги чета , че всички сме едно. Аз се чувствам омерзена дори да си помисля, че може да имам и една обще клетка с подобни хора с подобни намерения. Но най-тъпата асоциация, която правя с тях е, че понякога ние също не сме прави, но правим нещо на инат, напук, за да си угодим на собстеното его, както и те правят нещо нередно да си угодят на низките страсти. Тук тази нелепа асоциация ме кара да се сравняам с тях и да се чувствам низка и аз когато държа на своето или дори когато искам секс. Не знам защо правя подобни асоциации. Та искам да си дам адекватно обяснение. Бог е дуален и допуска съществуването на всичко? За да вземем информирано решение къде искаме да бъдем? Тези души низки ли са? Сами ли са избрали този път? Те сами ли са направили избора си, тъй като все още не са на високо ниво, но пък трябва да си много смел да направиш подобен избор, това си е висш интелектуализъм те как сами са преценили развитието си по-нататък? Те са по-гнусни и от Хитлер. Онзи е избивал наред в името на някаква кауза, а тези се гаврят със собствените си деца и то по особено жесток начин.

Трудно ми беше да озаглавя тази тема, но прочитайки две статии много се разстроих и се замислих имаме ли право да съдим другите, както ние не бихме искали да бъдем съдени. Двете статии бяха за разкриване на големи групи педофили в Германия и Италия, които са действали организирано. Баща на 43, който е изнасилнвал 3 месечната си дъщеря и до 3тата й годинка я е изнасилил поне 79 пъти гласеше статията. Снимал я по телефона и я пращал в дарк нет. Цяла мрежа от такива изроди, които са се подкрепяли еидн други са си давали кураж да насилват деца, като са се убеждавали сами себе си, че това е в рамките на нормалното и дори със съгласието на детето. Измисляли са начини как да забалмосват детето да не се оплаква. Иззети са многобройни терабайти със подобни сцени на насилие. Детективите, които са гледали с часове подобни неща е трябало да потърсят психиатрична помощ. Другата групировка в Италия е била група , в която се е плащало да се вършат насилия в реално време над деца, като да се заливат с горещо олио и т.н. - по поръчка на клиента. И други подобни изродщини, които няма смисъл да описвам - схванхте идеята. Та се запитах, понеже онзи ден видях една снимка на ловец, който стоеше до убита мечка и гордо показваш мъртвата си плячка. Отдолу имаше един коментар на възмутен човек, който беше написал, след като божията съдност е различна от нашата, защо изобщо им дава души на такива? И аз се замислих. Какъв изверг трябва да си, за да малтретираш деца? Както сами се досещате, повечето от тези хора имат нормални професии и нормален живот. Та, какво са те? Луди? Продукт на обществото? Низки души, обладани от демони и тъмни сили? Какво са? И ако Бог ги е създал с някаква мисия и ги оставя да безчинстват, имаме ли ние парво да ги съдим? Нашата правосъдна система е различна, с оглед на това, да се запази обществото като единица и да има съжителство. Всъщност основно се замислих над въпроса, както ние се обичаме и приемаме и тъмните си страни, можем ли да приемем и тъмните страни на тези хора? Моята единствена реакция ще бъде да ги убия със собствените си ръце. Както и със сектата съм се питала много години, до къде стига тук тяхното разбиране и оневиняване. Те знаят, че вредят на някого, т.е правят го целенасочено. Знаят, че правят нещо лошо. Трябва ли въощбе да проявим разбиране и приемане? И тук веднага правя асоциацията със себе си. Когато аз постъпвам лошо трябва ли да проявя разбиране към себе си, или да се самобичувам? Защото понякога и аз искам да стъпквам хората и да става на моето и сега някак си се асоциирам с поведението на тези хора, което е нелепо. Но в такъв случай трябва ли да почнем да живеем според обществените норми и да не можем да бъдем себе си?

Кои са те? Източниците? Днес отново спорих с моята майка, която е върла евангелистка. Тя ми цитира, че първоизточник на всичко е Библията, и че как Ной от 5 останали човека на земята отново я населил. И това ми се цитира като исторически факт!!! Майка ми е интелигентен човек, инженер, но когато идва до промивка на мозъка, това няма значение. И аз отновно се замислих. Кои са всъщности източниците. За евангелистите светът е разделен на тях и останалите, които не познават словото не вярват 'правилно'. Но кои са изотчниците. Когато се свързан, както вече се усещам, пъвро на първо източникът си ти. Макар че всеки може да си го усеща така. Макар, че според християните човекът е низвергнат , а бог е някакъв назидателен деспот, и ако ти не живееш според неговата воля, абе работата ти е спукана, ад, и така нататък.Думи на майка ми. Естестено като я попитвам защо безкрайно великият бог си е създал тази комеди от грешки, тя няма логично обяснение , но почва да цитира библията и ми казва, че аз търся човешко обяснение, демек пак съм много ниско. Казвам й, нали съм част от бога, негово създание. Не. Не си, само имаш неговия дух. Казвам, а тялото ми от кой е създадено? Еми пак от бог, ама то не било божествено, нали е създадено да греши. Абе пълен цирк. Та... те са си прави за себе си, останалите хора са прави за себе си. Всеки чувства божестеното по свой начин,дали през промит мозък или не, това е факт. Вие какво мислите? В подобна беседа ще има ли оборващ и оборен? И друго да ви питам. Спорът тръгна от там, защото аз често разсъждавам философски по темата, но явно не попитах правилния човек, защото тя не беше обективен събеседник. Защо се молим. Онзи ден се молих, но всъщност си казах променям ли нещо? Майка ми видя едно недоразвито дете и си каза: Чувай Боже. Много често ние чукаме на дърво и си дърпаме ухото, за да се предпазим от зло с този ритуал. И аз се замислих, когато се молим за здраве или за нещо друго, всъщност ние дали го постигаме чрез молитвата си или то е било предопределено да стане. Знам , че сме говорили за предопределението и свободната воля? Но как това точно се свързва с молитвата според вас. Майка ми пак ми цитира как един човек много се молил, за изцеление и т.н и то се случило. Но дали той го е привлякъл? Дали неговата свободна воля е проработила? Вярвам, че Бог дава на всеки това, за което е готов и може да преживее, в този случай ако постоянно се молим за здраве , можем ли да си го гарантираме? Ако се молим за пари, за любов можем ли да си ги гарантираме? Днес се молих да получа мъдрост, да виждам нещата живота не като наказания или мизерия , а като предизвикателства. Казвам си, ако съм в мир със себе си и в добра форма на духа, това ще се случи, ето че зависи и от мен, и това включва да съм здрава, защото така ще моад да се фокусирам да се справям с житейските неща. Защо трябва да моля специално за здраве? Ами ко гато отидеш в църквата и си платиш някой друг да ти реди молитви, това въобще счита ли се за нещо?? Абсурдно е според мен. Вие как мислите? И още нещо ми хрумна. Ако ние сме проявление на бог, как въобще можем да бъдем разделени от него, как може да сме нещо друго? Забравяме да. За мен животът разделен от бог е безпътица, тъмнина, безсмислие. Но как може човек да се озове там? Промит от ощбествените норми? Не искам да казвам, аз вярам в Бог защото иначе другото е страшно. Аз вярвам от страх. Навремето така повярвах. Но всъщност искам да го припозная през любовта. Аз съм Бог, и Бог е мен.

Кипензов, С цялото ми уважение към твоите отговори, хайде да спреш да се изразяваш, все едно , че защитаваш докторантура в Харвард и да започнем да си говорим на по-земен език, дай по-народно, за да те разбере и обикноевения човек тук. Не смятам да ти чета изказванията с тълковен речни, ако разбира се, са предназначени за мен, тъй като дори не се обръщаш лично към мен. С една дума, това не ми помага. Нямам нужда от локуми, а от кратки точни и ясни отговори на кратки точни и ясни въпроси. (Между другото моля, всички коментирали по темата да се чувстват поканени също да отговорят на тях, въпрос по въпрос) като: 1. Има ли в крайна сметка Бог/Висш Аз/Космическо съзнание и прочие? 2. Съдбата от това нещо ли ни е предопределена или от нашия личен избор? 3. Възможно ли е само част от съдбата да ни е предпоределена и останалото да се подчинява на закона на привличането? Демек, каквото си мислим, това да ни се случва? (Някои неща се материализират в живота ни, до други катаклизми, които преобърщат съществуването ни или го правят мизерно е ясно, че не са наш съзнателен избор, избрани са от някой или от самите нас преди да се родим в тези условия.) 4. Възможно ли е наистина да можем да контролирам съдбата си чрез собствените си мисли, или израстването е както казва авторът тук, просто да интепретирам ниещата по подкрепящ начин? ( За мен това е просто създаване на илюзия. Значи случва ти се shit и ти си казваш, ами това е най-доброто, което можеше да се случи. Т.е, ние нищо не можем да промени, само да го тълкуваме по различен начин. Ето лично мен тази мисъл много ме дразни и ме фрустира, защото излиза, че използваш целия си ресурс само да намираш начини да тълкуваш нещата, а да си абсолютно безпомощен да ги промениш? Защо се молят хората тогава. Да, според този автор неща като молитва, прошка и прочие са абсолютно излишни. В атеистичния му мироглед не е заложено абсолютно нищо, което да се подчинява на авторитет. И все пак излиза, че ти не се подчиняваш, ами просто приемаш целия shit като го тълкуваш позитивно. Еми това е тъпо. ) 5. Колко от страданията на сегашния ни живот се базират на минали животи, родови проклятия, демони, субстанции, които ни владеят и колко просто на погрешни мисловни програми, пс ихически разстройства и прочие? И къде е разликата и как да я открием? (Онзи ден спорих с една жена, която буквално ме нахока, защото коментирах критично видео материала й, в който тя говореше за израстване, но вяска втора дума беше да помолим ангелите да ни дадат насока, да помолим ангелите за прошка, да помолим ангелите за това и онова. Беше обсебена с тия ангели. Като й го казах, тя ме обвини, че не съм достатъчно духовна и понеже не съм ги виждала и не съм си говорила с тях, това не означава,че те не съществували. И така, какво излиза, че всеки може да си пише и интерпретира тази материя – духовната – както си иска. Затова аз търся най-близкото обяснение до мен. Това не е като да отвориш учебника по физика, да видиш как работи законът и вече да знаеш неизменната истина, защото както той работи за теб, така ще работи и за всички останали. Не, тук нещата не стоят по този начин. Всичко е базирано на лично усещане и когато не си съгласен с нещо, се чудиш, ти ли не си в унисон с нещата или другият просто приказва собстени измишльотини. Тази ми разправяше, че Бог бил толкова висш, че ние простолюдието не сме мо жели да го достигнем да общуваме с него, ми трябвало със свитата му от ангели. Е, за какво проявление на Бога говорим тогава, ако сме толкова ‘низши’. Когато започнах да й задавам тези въпроси, накрая ме оплю и ми каза да си потърся психиатър. Дори ми даде ‘безплатно’ обяснение, как в миналия си живот съм преследвала духовни хора и съм ги избивала безпощадно и в този живот едва ли не съм наказана. И така, къде е истината?) После прочетох дълго обяснение за Хрисовото съзнание от някакъв анонимен автор, с части от което също не бях съгласна, а именно: Видяхме, че Бог не е създал сегашното състояние на страдания, ограничения и мизерия на Земята. Вместо това, човешките същества са създали тяхната собствена ситуация. Демек, имам пак една идеализация на Бога и едни грешни и греховни същества, които са изначално лоши? Ама как така Бог е допуснал това, как така ни е създал такива? Не е ли всичко творение на Бога и доброто и злото, не е ли той дуален? Още повече, че авторът казва „Видяхме, че бог не е създал сегашното състояние...”, от къде го видяхме? Просто той го беше споменал по-рано в текста, е това ли е източникът му на информация? След това започват пак с единствените решения за планетата земя, утопични изказвания: Видяхме, че има едно единствено решение за проблемите на планетата Земя. Това решение е Христовото съзнание. Казах ви за универсалното Христово съзнание. Все пак, решението на проблемите на Земята не е универсалното Христово съзнание. Причината е, че универсалното Христово съзнание просто не може да влезе в този свят. Бог е създал законът за свободната воля и нито едно същество в небесата не би нарушило някога свободната воля на човешките същества. По тази причина, самото космическо Христово съзнание просто не може да действа в този свят. В резултат на това, ключа за промяна текущата ситуация на планетата не е универсалното Христово съзнание, а е индивидуалното Христово съзнание. 6. От тук следва ли, че доброто е пасивно, а злото активно? Авторът на предишната публикация , който дискутирахме от началото не темата, казва, че Съзидателната нежност е пасивна, тя не може да те проникне ако ти не я привлечеш, освобождавайки се от твоите програми и зблуди. В това отношение асоциацията е с Бог. Както и тук се твърди, че Христовот съзнание ‘просто не може да действа в този свят’. А как може да действа изобщо? От какво зависи? Не се споменава в текста. А напротив оставя вратичка да бъдеш манипулиран по всякакъв начин, какво точно трябва да правиш, за да си в Хрисовото съзнание.

Абсолютно и затова го подложих на всеобща проверка, защото донякъде всичко възприемах безусловно , но до един момент, в който се появиха съпротивите. Когато те се появят, той започва да натиска , за да се счупят един вид. Т.е аз нещо не мога да схвана, аз си живея със старите програми и прочие, аз съм инфантилна, аз това , онова и трето, но не и неговата Свята Истина. Започвам да се чувствам обвинявана. Но наскоро разбрах, че моята истина отговаря на въпросите, на които неговата форумула за живота не отговаря. Затова исках точно да видя къде вие виждате противоречието, за да не се чувствам тъпа и че аз нещо не мога да схвана от 'великата истина'.

Аз лично имам интерес към превод. Ок съм с руския, но когато четеш подобна литература нямаш време да се спираш на вяка дума. Четенето става като поглъщане на иформацията, а тук с този руски не ми се получава. Много ми харесаха разсъжденията ти относно противоречията в автора, защото аз самата бях прегърнала идеите му здраво, докато сама не стигнах до това противоречие, че няма Висш разум и всичко зависи от собствените ти интерпретации. Значи животът ти поднася беди, а ти си казваш, ами и в това има красота и гледаш на всичко през розовите очила. Да но аз тука виждам едно раздвоение на нещата. От една страна Висшият разум/Бог се изявява чрез нас, осъществява се. Т.е ако ни се случват тези лоши или хубави неща, това са аспектите на живота. От друга страна съм чела обаче, че душата сама избира да се осъществи като преживява всевъзможни неща. И така стигам до въпроса до колко нещата, които ни се случват са избор за нас от Създателя и до колко наш личен избор? Или в самата ни свобода на личния избор се случва това осъществяване? Винаги съм си мислела, че когато не можем да си дадем отговор на голямата картинка и защо нещо ни се случва това означава, че някой го е избрал за нас, но сега започвам да осъзнавам, че това все още може да е личен избор на душата, което е трудно да схващане, защо ти ще си избираш някакво страдание. По-ми се чини, че Бог го е изпратил с единствената причина, научаване на ценен урок, но тук отново влизам в обвиненията на инфантилизъм и прочие, от които аз самата много се дразня. И защото да, авторът има много ценни размисли и изведнъж всичко губи смисъл. И затова ми беше ценно да разбера къде точно е противоречието, което аз не можех да схвана.

Благодаря Донка, ще се опитам да я намеря. Същите въпроси зададох и още веднъж а автора на книгата. А отговорът му ме подразни, особено когато вижда Създателя като проява на инфантилизъм: Трябва да изясним (отново!) някои основни понятия, защото ако те не са разбрани или интерпретирани по особен и нагаждащ начин, нищо не може да се разбере. 1. Съзидателността е НЕЖНА, а не е сила, защото не прави нищо насила. 2. Има два вида отговори – екзистенциални и интелектуални. Оттук следва, че на екзистенциален въпрос не може да се отговори по интелектуален начин. А ти, с въпроса си искаш да направиш точно това – искаш интелектуални отговори на екзистенциалните въпроси “Кой/коя съм аз?“ и “Какъв е смисълът на живота?“. Обяснявал съм вече, че животът няма никакъв изначален смисъл! И това е чудесно, защото тази “празнина“ всеки може да запълни със свой смисъл. 3. Моите заключения, прозрения и практически изводи НЕ ПРОТИВОРЕЧАТ на нито един истински Учител, Гуру или получил екзистенциалните отговори човек! Например: всеки един от тях – Екхарт Толе и др., би приел моята Формула на живота! Защото НЯМА НАЧИН човекът да е просветлен и да не изразява своята просветленост по някой от тези 6 начина или и по шестте. 4. Съзидателната нежност, информацията и енергията, които са “светата троица“ на тази Вселена са неинтелигентни, нямат собствена воля, не правят планове, нямат морални норми! Всичко това са човешки “изобретения“. 5. Тезата, която аз застъпвам и арументирам отваря възможно най-широкия хоризонт за намиране на решения, за окончателно справяне със страданието и страховете, за безгранична радост, щастие и любов, за тотално развитие... 6. Ако говорим за бог и божественост, то това сме ние! И затова няма нужда от никакъв бог, който да стои над нас като тежък похлупак с тежки и малоумни изисквания към нас! 7. Съзидателната нежност, информацията и енергията започват да се себеосъзнават САМО И ЕДИНСТВЕНО благодарение на нашата биологично постигната интелигентност! Животът, който е достигнал тази фаза, започва да осъзнава сам себе си. Преди това не може и само съществува в едно ПРЕДсъзнателно състояние. В живота, в законите на Вселената са ЗАЛОЖЕНИ всички тези възможности, но докато не се проявят чрез мислещите човешки същества, те “спят“ и фактически не съществуват. Няма интелигентност ОТДЕЛНА от човека! 8. И следователно осъзнатата ни цел би следвало да бъде: СЪЗИДАТЕЛНО БОРАВЕНЕ С ЕНЕРГИЯТА И ИНФОРМАЦИЯТА. Ето това са качествата на истинските богове! И ако в теб е заложен потенциалът да станеш богиня, защо ти трябва някой “отгоре“, който да те следи, да те утешава, да ти разрешава, да те награждава и т.н. Не разбираш ли, че подобно схващане е резултат от инфантилизъм, който само е увеличил своите мащаби и обхват 9. Начинът да се свържем със съзидателната нежност са:  Съзерцание  Спокойствие  Разбиране  Сътрудничество  Творчество  Любов – най-напред - към себе си! Сега имаме прекрасна възможност да разберем и преживеем любовта – тръгваме от РАЗБИРАНЕТО за своята уникалност, следователно – безусловна ценност и превръщаме възторга от това вселенско чудо в любов, която на всичкото отгоре е насладителна сама по себе си! Може да си зададеш въпросите и по обратен начин: Ако прилагам тези 6 характеристики на Съзидателната нежност, къде, кога, в кой случай бих могла да сбъркам и да се прецакам? И ако откриеш такъв житейски казус, много искам да ме осведомиш за него! Защото аз още не съм открил! И след като не съм открил никакви вредни странични последици от тази нагласа и подход, то изводът ми е, че това е САМАТА СВЯТА ИСТИНА, която дори да следвам безпрекословно и сляпо пак няма да сбъркам! А аз вече имам дълбоко разбиране за тези неща, така че не се налага нито сляпо следване, нито вяра, нито подчинение! Само защото той е скаран с вякакви авторитети, не означава, че Вселената е пуста, хаотична и неинтелигентна. Информацията и енергията започвали да се себеосъзнават, дрън дрън. Дълбоко съм съгласна с него по повод на себеобичането, че без него до никъде не можем да стигнем. Един друг автор казваше, че първата стъпка към сливането с първоизточника е себеобичането, но след това следва още. Изпълваш се с едно усещане как всичко е наред, и то те изпълва с радост и това няма нищо общо с твоето себеобичане. Напротив, мен това ме кара да вярвам, че ще се справя с всичко останало и каквото и да дойде ще го преодолея, това чувство ме кара да се обичам още повече. Но някак си в мен се появи този конфликт, че искам да изтръгна вяскаква външна зависимост на моето щастие и си казах, ами ако наблегна само на себе си и моето себеобичане? До къде ще я докарам, но виждам, че имам съпротиви, това не ме устройва много като схващане. От друга страна аз виждам Създателя точно като едно малко дете, което му вярва безусловно и когато ме наричат инфантилна, ми става неприятно. Chat conversation end Type a message...

Здравейте, Разсъждавах върху тези две неща. Първо има ли божествена частица? За мен има, това обяснява сътворението и много други неща, свързани с пътя на човешката душа и развитието й, както и строежа на Вселената. Това свързване с пръвоизточника, за което много учители говорят, включително и Екхарт Толе, аз го постигнах. Когато нещата са толкова екзистенциални, че нямаш нужда от отговори, те сами идват. Но се замислих, до колко зависи от нас да се свържем с този първоизточник и дали тези хубави чувства не са просто плод на нашето въображение и просто едни позитивни мисли, които ни карат да се чувстваме добре? Спорът възниква от прочитането на една книга на един мой познат, която се казва Ти си любимо дете на Вселената. В нея авторът (който е атеист)твърди, че няма Бог, нито божествена частица, инто интелигентен разум, а има една Съзидателна сила, която е просто нещо като кинетична енергия и тя създава на произволен принцип форми и творения като свързва две същности (вечни и неразпадащи се според него) енергията и информацията. От там насетне, според него ние можем да се докоснем до съзидателната сила, ако се освободим от програмите, които натоварват съзнанието и подсъзнанието ни. И тогава можем да почнем да мислим съзидетелно, т.е да интепретираме всяка ситуация по подкрепящ за нас начин. И някак си тогава достигаме до просветелнието. Защо цитирам този автор? Защото от него разбрах колко е важно себеобичнето и че без него няма как да достигнеш божественото, За него себеобичането е всичко - началото и краят. За мен обаче има още едно стъпало нагоре, което е свързването с божественото и което неговата съзидателна сила сякаш не може да го обясни. Ако тази сила свързва енергия и информация на хаотичен принцип , то тогава Вселената трябва да е един пълен хаос. Но от друга страна, колко ние сме подвластни на Бог и колко от нас зависи да намерим 'рая'?

Съгласна съм с теб за напускането на това съзнание, но тука с греха отиде у лево. Грях означава вина, а никъде в божественото за мен не присъства вина. Тръгнем ли да израстваме чрез вината сме се провалили още на старта.

Какво означава фразата Бог е дуален? Човек дуален ли е? Прочетох уникална статия на Карл Густав Юнг за сянката: http://sexnature.org/psihologiya-i-terapiya/syankata-tamnite-strani-na-lichnostta.html, и последният абзац ме разстърси: При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване.При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване. Те. аз имам чувството, че 20г гледах в очите на това абсолютно зло и най-накрая се отървах. Сега се питам истина ли е било това- едно е да се бориш с недостатъците си, но друго е да си изправен срещу нещо по-мощно, което цели да те унищожи? И защо е трябвало да го понеса. Значи силна съм била. Злото, което ме мъчеше и не ми даваше покой. Просто повярвах, че съм силна и надделях. Част от мен все още мисли,че това са измислици, няма логика, но част от мен, която го е преживяла на клетъчно ниво, казва - така беше? Сега като че ли се оттърсвам от някакъв шок и не мога да повярвам, че това ми се е случило. Че съм била в плен на злото толкова години и безпомощно се мятах като муха в паяжина, докато паякаът бавно пиеше соковете й. Отвратително. И тук ми идва върпосът защо Бог ме беше оставил? Всъщност тази секта дяволът ли е била, тя която успя да ми втълпи, че съм малоценно същество? И защо Бог е оставил това да се случи? Както и: Иска ли бог да бъдем щастливи? Той се изразява чрез нас, но ... той се изразява и чрез радостта и чрез скръбта, затова ни е дал страданията? Според мен затова е и позволил на този ангел Луцифер да върлува? Защото иначе ако бог е безпомощен да го спре, това значи кадрови провал от страна на бог, както казваше мой приятел атеист. Т.е понеже бог се изразява чрез нас и когато страдаме и когато сме щастливи, как точно ни е определено да сме щастливи? Защо трябва да бъдем щастливи. Бог иска ли го от нас, това променя ли нещо за него? Или му е все тая? Трупаме ли някакви дивиденти с това, че сме щастливи, освен че ние силно го желаем?

И как ще коментирате текста? Особено текста до края, след изречението: В основата на всичко в нашата вселена е животът. Вселените,мултиверсума имат етапи на развитие.Създаване,младост,съзряване,достигане на пределност.Тогава глобалния Творец Източник,който се нарича Воронандек създава нова вселена,нов мехур.Нашата е в млада възраст.За да достигне своята зрялост трябва всички съществуващи раси в нея или поне по голямата част да достигнат до унифициране с нашия локален вселенски източник и с христовото съзнание,да достигнат високи вибрации и да живеят за да служат на цялото.Това не става без да се преживее опитността наречена най общо зло,то е както за баланс,така и за да еволюират други раси по бързо.Според шаманизма ,източните учения и гностиците освен че злото е нееволюирало добро,най сигурния път по който душите на въплащаващите и превъплъщаващи се същества съзряват духовно и израстват е чрез преживяване на страдание.Освен това тук стои и казусът наречен Свободна воля,изборът на всеки от нас кой път ще избере.Ако имаше само добро как щяхме да разграничим?Освен това злото и доброто са много субективни .Онова което ние като хора смятаме з а добро може да е зло или непродуктивно за други и обратно,дори сред хората има толкова несъответствия и различни нагласи з добро и зло.А относно божественото в нас то не е малко,просто всеки трябва да го развива,да опознае добре себе си и онова,което го кара да се чувства Човек и го изпълва с радост и задоволство.Всеки от нас има своя път и трябва да научи своите уроци в сегашната си инкарнация,този си живот.Ако не успее през следващия ще попадне в същите ситуации.Затова трябва да се познаваме себе си ,да зачитаме другостта,различията,чуждото мнение стараейки се да не съдим,но да знаем какво е Нашето,пътя по който вървим да е нашия личен индивидуален път,разграничавайки се от общоприетите порядки,парадигмите и “правя така защото така учат че се прави правилно"!Така не можеш да последваш индивидуалността си,защото не изпълняваш Божествения план на Свободния избор.По добре е да сгрешиш и да се поучиш от грешките,но да си го преживял и разбрал ти,така растеш,отколкото да правиш нещо ,което не чувстваш като свое,не ти резонира,пък било то и казано от обществото около теб от авторитети и който и да е.И когато опознаеш добре себе си ти почваш да си цялостен,намираш Силата и тя намира теб,събираш пръснатите фрактали на своята душа,не си изгубен,чувстваш увереност и знаеш каква е твоята мисия.И тогава никакви други нито хора нито безплътни същности или извънземни биологически видове не могат да упражняват контрол върху теб,не могат да те смучат,защото цялостността ти изгражда етерен щит срещу всяко зловредно влияние.Привличаш само добро,привличаш всъщност онова,което си отвътре като честоти не като характер,а честоти.Това се цели чрез източните практики(повечето)да станеш въплътен Бог,не просто свързан с източника а осъзнаващщ и използващ тази връзка за своето развитие и служещ на ближните доколкото може,но по никакъв начин не забравяш себе си и непозвошяващ да бъде повлиян от онова,което не му резонира и приема за зло.Да осъзнаваш злото,но да се стараеш да не го проявяваш дори чрез мисли на осъждане и омраза на други заради техните зли дела.Когато човек преживее много различни инкарнации,животи тук на земята а и на други планети ако през тези животи научи своите лични уроци,той няма повече място в задължителни прераждания.След това може да се преражда ако реши че има нужда като Аватар какъвто са били Кришна,Буда,Исус или да се слее с Източника на нашата Галактика,който се намира в Алцион централното Слънце в Плеяди.Всъщност това е което наричат рай или нирвана,а останалите описвани места на блаженство или не са просто други измерения,други нива на възприятие на нашата собствена реалност и те са за всекиму според нивото му на съзнание и честотата до която е достигнал.Така мога да ти го обясня най общо по начин който смятам че ще разбереш и проумееш,дори да не е веднага.Най важно от всичко е да изкорениш страха и съмнението в своята божествена природа и в смисъла зад Божия план.Всичко има смисъл.Дори негативните същества(ако са биологични и носят душа)след хиляди или милиони години взаимодействайки с други същества достигнали по високи нива на съзнание и вибрации имат шанса да започнат да се променят и да служат на цялото.В основата на всичко в нашата вселена е животът-за по развитите същества от нас той е основната валута и най ценното нещо което съществува.Затова много от тях от милиони години използват генетиката и тераформацията за да засяват с живот космоса и да създават светове.Но някои от тях освен че го създават се заслепяват от собственото си его и величие и решават освен да се обявят за богове да нарушат закона за ненамеса в по наттъшното развитие на създадените същества и да се възползват от тях било енергийно било физически.Такива раси рано или късно са обречени на падение или на промяна,унифициране с христовото съзнание да служиш без да вредиш.

Какво е Христово съзнание?

Благодадря ви за отговорите. Да съгласна съм , че когато отидох в сектата не послушах интуицията си, а бях жертва на програми за вина още преди това. Сега възсатновявам тази връзка, но не ми се ще махалото да отиде тотално в другата посока. Чудех се, дали мислите могат да наранят душата? Защото ние си причиняваме какво ли не само с нашите мисли и убеждения. Така че може ли да разчитаме само на интуицията? Аз дълго време бях в света на мислите, сега когато се включвам обратно към интуицията си, някак си оставям мислите изобщо настрана, к оето също не е ок. Защото така започвам да живея в света на сенките. Значи някой, който ме дразни с нещо или не ми харесва, го сканирам за астрални паразити или за някакви енергии, които му вредят на него и биха навредили на мен. Не си позволявам да правя неща , за да не стъпя накриво. Вероятно още се страхувам от предните си грешки и това ще укрепне постепенно. Иначе това означава постоянно да съм нащрек и постоянно да сканирам хората, които идват в контакт с мен. А те могат да ме дразнят просто с поведението си. Но се питам дали такива хора имат всъщност външни намеси или просто са задръстени с негативни програми. Доколко нещата опират до тема психология и начин на мислене и колко опират до душа, съзнание, духовност? Също така, подсъзнанието може да бъде програмирано, но той е май най-силно. А програмите влизат там от външни фактори. Така че, как да се предпазим? Като сме в постоянна връзка с Източника, или като използваме свободната си воля да се обичаме , да се грижим за себе си и прочие?

Ей хораааа, най-малко искам постовете ми да се превръщат в бойно поле, моля ви. Щях да пускам нова тема, но щом все още пишете, ще продължа тук. Мисля, че Алескандър е прав, че с мърсната вода изхвърлих и бебето. Нямаше как, може би това беше пътят , за да се отърва от всчики онези програми. Но сега работя към възстановяване и то не сама, обърнах се към психолог, психиатър, енергиен лечител и прочие и съм решила да се справя с това. Отново ще намеря връзката със създателя, а тя е любов. Има обаче една програма в мен, която ме тормози, старичка е и въпросът ми е следният: трябва ли да сме благодарни за болката? Когато страдаме, то е с причина, нали учим някакъв урок. В смисъл, ако хората се разболеят, говорим за сериозна болест, то тя е настъпила в следствие на някои техни грешки, и хората вместо да потърсят къде са забравили да се обичат или къде са потънали в стрес, започват неистово да се молят на бог да ги избави от това, да им помогне. т.е, не научават ли нещо и защо са всички тези молитеви ако бог го е случил това с цел? Освен това те започват да се покайват и то за някакви неща, които нямат нищо общо и отиде коня в ряката. От друга страна ние всички се молим да сме добре, аз имам един такъв неистов страх от болката на безпомощността. Примерно загубата на близък е нещо тежко, но преодолимо, нашият живот продължава, ние сме здрави и т.н. Но ако загубим зрение, крака , ръце, попаднем в пожар с тежки изгаряния, множествена склероза, това са диагнози, от които обратен път няма, поне към живота, който сме познавали преди. Когато съм свързана със създателя, не би трябвало да имам подобни страхове. Казвам, да, ако това се случи , значи е било част от плана, няма как да имам гаранция в тоя живот, но все пак толкова не искам да се случва, че едва ли не се чувствам предадена само като си помисля, че може да ми се слулчи. Ако бог/вселената ме обича, би трябвало да добрувам. Не знам дали ще се справя с подобно нещо, сигурно ще се справя, но степента на щастие ще е много по-малка от тази на един нормален човек. И така, когато страдаме, има ли нужда да се молим, или тихо да приемаме случващото се? И въобще има ли смисъл да се молим, ако случващото е предопределено за наш поучителен епизод и кога въобще има смисъл да се молим? Не се ли превърщаме в мрънкащи , безпомощни деца?

Даааа, съгласна съм, нали затова търся. Знаеш ли, един приятел казваше, че ако вземеш на един човек вярата и ценностите му, ще го скършиш, ще го лишиш от опорите му. Не можеш да го лишиш от едно вярване , преди да си му дал друга гледна точка или опора, за щото той ще увисне в нищото. Ето това се случва с мен. Дълго време работих да премахна една заблуда/ лъжа, с която живеех, а именно програмата от сектата, в която бях попаднала. Мога да кажа, че успях да прозра зад нея, но там... там в момента е вакуума, за който говоря, защото аз няма към какво да се върна и в момента тръся да си изградя нов върешен свят. Да, тежко е да нямаш основи, само аз си знам колко енергия ми отнема това. Но за да се самосъхраня, за разлика от наивността , с която отидох в сектата, сега съм много по-мнителна относно мнения на хора и техни субективни вярвания. Знаеш ли, ще ти споделя един интересен факт, когато секта те засмуче, обикновено им онтема 3-4 дни интензивни занимания да пречупят личността на човек, използвайки психологически и други методи. 3-4 дни да затрият един човешки живот. Още изпитвам гняв като се сетя. Сещам се за нормалния си живот преди това, за дребните неща, които ме вълнуваха и прочие. Така, че аз в себе си мога да отркия проблемите, въпросът е с какво да ги заместя, когато се отърва от старите програми...