Jump to content
Порталът към съзнателен живот

holyvalentine

Участници
  • Posts

    159
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    5

holyvalentine last won the day on February 27

holyvalentine had the most liked content!

1 Follower

Profile Information

  • Пол
    Жена

Recent Profile Visitors

3,261 profile views

holyvalentine's Achievements

Newbie

Newbie (1/14)

66

Reputation

  1. Здравейте, Търся нещо като второ мнение тук, макар че никое мнение не може да разреши конфликта вътре в мен, но все пак реших да споделя. Намирам се в следната ситуация. Преди 9 месеца се запознах с едно момче с 8г по-малко от мен. Аз съм на 43, той на 35. Запознахме се на шега в един секс сайт и решихме да се видим, защото много си допаднахме като мислене. Той кавалерски ме покани на вечеря, и въпреки че не усетих флирт, нито пеперудки от целувката му когато ме изпращаше до вкъщи, реших да го видя отново, защото просто беше страхотен кавалер, забавен, позитивен и доста привлекателен на външен вид. Отидохме на спа уикенд и аз все повече се уверявах от поведението му, че той не е много опитен любовник, а за мен това е свръх важно. От секса имаше доста какво да се желае и от уменията му като цяло, но все пак видях потенциал за учене. Започнахме да се виждаме, защото той ме обсипваше с внимание и това много ми харесваше, Разбирахме се сякаш се познаваме от отдавна. Аз му давах насоки в секса и той беше много надъхан да се учи. Но с времето той не се подобри много, просто сме различни темпераменти. Аз съм от жените амазонки, обичам страстта, дивото, разкрепостеното, той е от добрите момчета, срамежлив, алтруист и не е разкрепостен, няма желание да експериментира или опитва нови неща. Това започна да се отразява на сексуалния ни живот и колкото повече се привличахме духовно и емоционално, толкова сексът залиняваше все повече. Започнаха съмнения от моя страна, какво да правя. Виждах потенциал за дълга връзка и евентулано семейни взаимоотношения, но се измъчвах, че не съм удовлетворена в леглото. До като в един момент се стигна до там, че той изгуби ерекция. Блокира се някак си ментално и спря да му става. Тогава взехме решение да се разделим. Беше много болезнено, но си казхме, че няма смисъл. Решихме да си останем приятели и да се виждаме с други хора. Това не проработи, защото все още имахме чувства. Интересното при него беше, че с другите жени сексът му се получаваше, даже бил получил похвали. Не знам какви са били те като опит и очаквания. Опитхаме няколко месеца да сме разделени, опитахме да прекратим всякакъв контакт, но любовта ни ставаше все по-силна и винаги се връщахме да си общуваме , защото намирахме утеха един в друг иразбиране както никъде другаде. Опитвах да започна наново с други мъже, но никой дори не се доближаваше като отношение към него дори на хиляди километри. Един хубав ден той ми каза, че дори и нищо да не стане между нас, той би искал да си имаме дете, защото аз ще бъда страхотна майка, и защото и той ще се чувства по-спокоен ако е оставил нещо след себе си. Това е най-голямата ми мечта в момента, а и нещо като фикс идея, защото трябва да хвана последния влак, а на хоризонта няма никой. И тук е голямата ми дилема.Имам този прекрасен мъж, който ме обича до полуда, иска семейство с мен и дете, но не ми дава никакъв секс. Толкова се е блокирал, че дори го е страх от каквато и да е била интимност помежду ни. Не сме били интимни от 5 месеца. Т.е, не само аз имам дилема, но и той. И тук искам да попитам за вашето мнение. Моята психоложка казва, че аз определно имам страх от обвързване, както и той. Ние много искаме да се обвържем заедно, но при липсата на какъвто и да се секс, перспективата да ходиш неудовлетворен е голяма, и естествено е , че има колебания. От друга страна си казвам? Дали това е наистина човекът за мен? Ако беше моят човек, не щ ата щяха да се случват с лекота, а не с такива трудности, мъки, боли, колебания. Казвам си, толкова много искам семейство и дете, и той толкова много ми покрива този идеал за баща на децата ми и съпруг, че аз сама се заставям да стоя в тази ситуация на незадоволителен секс, или даже на липса на всякакъв секс. И някак си се боря сама срещу себе си. Тук за страх от обвързване ли става въпорс? Ако нашият сексуален живот ставаше, наред с разбирателството ни, дали щеше да има страх от обвързване, и ако тогава имаше, щях да се съглася с моята психоложка, но при нашето положение, много хора щяха да се разделят без да се замислят? Все още си мисля, дали ако го пусна и се оставя на съдбата и на течението ще срещна наистина този за мен, който ще ми пасва? Не казвам идеалният, но който ще ми пасва и няма да ме натоварва така. Имала съм такива връзки, вярно, и те са приключили , но са били пламенни, страстни , които са оставили следа в живота ми. Може ли една връзка да бъде такова мъчение? Вяра ли ми липсва , позитивзъм ли? Вкопчила съм се в този и това е. Но от друга страна, разбрах, че ми е много по-спокойно сама, защото някак си живея с идеята, че ще срещна господин точния за мен и съм в апогея си, флритувам, креативна съм. И като че ли това ми е най-доброто състояние. В момента , в който срещна някой, освен ако не е за забавление, започват съмненията, ама това не му става, ама онова, чакай да се огледам още малко , някъде другаде тревата може да е по-зелена. И като се знам, дори и да срещна някой, който прави хубав секс, ще му намеря други кусури. Примерно има такива, които се обаждат само за секс, непостоянни, лъжат, изневеряват и прочие. Все ще има нещо, което ще е пречка. Т,е в крайна сметка не мога да разбера, състоянието ми чисто психологическо ли е? Или аз не следвам пътя на душата си, така както тя има нужда и иска да се развива? Защото усещам, че се насилвам за тази връзка, от страх да не изпусна влака. Пришпорвам се и това ме кара да избудалявам. Ще ми е итнересно да чуя вашето мнение. Изивнявам се за дългото представяне, но исках да дам точна информация на случващото се.
  2. Здравейте, Днес се натъкнах на един конфликт, гледайки един филм за теизма и атеизма. Някак си винаги съм вярвала, че любовта е присъщо чувство на човека. Че ние просто трябва да си спомним как да обичаме, но днес се натъкнах на доста логическото твърдение, че ние се раждаме неутрални и любовта и състраданието и емпатията се заучават. ДА, бебетата се раждали неутрални. Те са егоисти, не изпитват истинско състрадание или емпатия,дори и пред тях да умре животинче, те не го преживяват. Възрастен, който показва такива реакции, ще бъде наречен безкрупулен социопат, но за бебето е нормално. И какво излилза, че от обществото, от което получавама деформираните си представи за света, за себе си, ниската самооценка, негативното мислене, то това същото общество заучаваме и любовта ли? Че тя тогава би трябало да е много несъвършена. Винаги съм си мислела, че любовта е съвършена и идва от източника с когото сме свързани. Ако ние не се раждаме с нея, значи няма източник и няма любов.Доста подтискащо твърдение или аз възприемам нещата едностранчиво. Ето тука още едно мнение от нета, което звучи логично: And none of us is born “good.” Goodness is something that is learned. I think most of us are born selfish and neutral (a baby doesn’t do good - he only cries when he needs something, laughs if something amuses him). If moral development is absent or lacking, we stay forever selfish, though not necessarily evil. Затова мисля, че хората измислят бог, за да имат източник на любов, макар че и самата религия твърди, че хората са родени грехопаднали същества и трябва да получат тази любов по условие.
  3. Ама наистина си изписал 2 тона глупости. Истината не се открива само в 'духовните учители'. Истината можеш да я намреиш навсякъде около нас във всяко едно проявление. Така че хората, които пишат книги, не са просто на моето ниво, нито на твоето, защото всеки е достигнал до различен етап. А другото за което говориш е просто приемане на авторитеи на сляпо. Ще трябва доста доводи да дадеш защо според теб твоите източници са най-правилните.
  4. Как установи, че е проявление на любовта? С критично мислене или просто и ти се пусна по пързлката?
  5. Дай ми примери за това. КОНКРЕТНИ! Всички го спрягате за просветлен, дай да видим откъде аджеба достгнахте до това твърдение или просто се водите от масовата култура?
  6. От време на време темата с Исус Христос ме вълнува на талази, така съвсем неочаквано. Чувам тука хора да го определят като космическо съзнание. Това клишета ли са, не мога да разбера. Аджеба някой може ли да предостави примери, текстове, цитати и извадки върху какво се базира това твърдение за Исус Христос? От всичко , което пише за него в библията, той е бил леко ненормален сектант, който се е вживявал като спасител. Екхарт Толе го представя като един просветлен човек, макар че и в неговата книга не намерих конкретни доводи защо. Също така ще споделя някои есета, които мой приятел написа върху крилатите фрази на Христос. Поне той там се е аргументирал логически. Да обръщаме ли и другата буза? Една позната веднъж ми каза, че все пак, колкото и да съм хулел библията, колкото и противоречия да имало, все пак в нея били записани и някои мъдри слова. Тогава отвърнах, че много лъжи, за да бъдат по-лесно прокарани и възприети, ловко се омешват с истини и несвикналият да прави бърз критичен анализ, поглъща всичко. Но след това се замислих и реших да се опитам да намеря нещо мъдро в библията. Веднага се сетих за добре звучащата и приписвана на Исус мисъл за обръщането на другата буза. Веднага прозира доброто намерение по този начин да се пресече злото, да се прекъсне линията на ескалирането му, като търпящият насилие съзнателно се откаже от съответен силов отговор. Но само ако се загледаме малко по-задълбочено и веднага ще видим колко е подвеждащ, утопичен и по-скоро вреден е този съвет. Защото явно не се позната Закона на Информационната Достатъчност. В съвета когато ни ударят по едната буза да обърнем и другата само привидно има някаква логика и може да я търсим единствено в недоказаното предположение, че като позволиш на насилника да продължи да те насилва, той в един момент ще се стресне от липсата на съпротива и желание за възмездие и това ще го накара да спре да ти бие шамари. Да речем, че това би могло да се случи, но само тогава, когато насилникът е решил да удари само един шамар. Тогава липсата на ответен шамар може да го изненада до степен да се почувства виновен и гузен и крамолата да спре до там. Лошото обаче е, че това е само една и то твърде утопична възможност, докато другите аспекти на подобен казус са сериозно загърбени, което веднага превръща тази уж мъдра препоръка в опасно подвеждаща. Тъй като всичко се оставя на волята и съвестта на насилника, което никак не е разумно, а е наивно и освен това насърчава хората да бъдат жертви! Второ, веднага щом насилникът разбере или дори само се досети, че ние сляпо следваме тази препоръка и поради това няма нито да се отбраняваме, нито да търсим справедливост, то какво точно ще го спре да не продължи да издевателства над нас, над жена ни, над децата ни, над притежанията ни? Абсолютно нищо! Освен това в тази история не се споменава нищо за профилактиката и как да постъпваме така щото да не се превръщаме в жертви и да не се стига изобщо до биене на шамари по едната буза. И точно този съвет очевидно са последвали много жени, за да се стигне днес до сериозния проблем с домашното насилие. Защото я си представете, че реагираме твърдо и категорично още в момента на първите малки знаци на агресия – да речем повишаване на тон или при опит да ни отправят обидни или пренебрежителни квалификации. Дали ескалацията на насилието към нас ще продължи толкова лесно или ще се стигне до преговори и ясен регламент, защитаващ еднаквите права на всички участници? Абсурдът на този “мъдър“ съвет става още по-ясен, ако го преформулираме така: “Ако ви вземат ризата, дайте си и панталона!“ Или да посъветваме жените в същия дух: “Ако ви изнасилят вагинално, дайте му и анално!“ Или: “Когато те ударят по едната буза, обърни и другата. А когато те ударят и по нея, отвори си бузите и го поеми!“ Или пък както се оправдал един лицемерен поп, обвинен че е пребил някой: “Той ме удари по едната буза и аз обърнах другата, удари ме и по нея и аз скочих и го пребих, защото Христос не говори нищо за след това!“ Нито едно от най-популярните уж мъдри съвети в Библията не издържа критичния анализ: “Обичайте другите като самите себе си“ “Ако ви ударят по едната буза, обърнете и другата“ “Обичайте враговете си“ Защото са дадени от невеж човек, който не разбира човешката психология, но претендира, че е “духовен“ авторитет и резултатът е или произвеждане на лицемери, които имитират тяхното следване, или на невротици, които се побъркват от чувството за вина, че не могат да ги следват! Ето, точно по темата днес цитирам мисъл за деня на Беинса: Да обичаш и да те обичат – в това е смисълът на живота. Кой да те обича? – Бог да те обича и ти да Го обичаш. След това иде вторият закон: Да обичаш ближния си и ближният да те обича. И най-после, да обичаш себе си. Кой е твоят ближен? – Твоят син, твоят брат или твоят приятел. (Беинса Дуно) Да обичаш себе си е чак на 3то място? Вие съгласни ли сте? Бог да те обича?? Че защо някакъв външен фактор трябва да те обича? Ето това води до подчинение и зависимости. И това виждам аз в думите на Исус Христос в библията. После трябва да обичаш ближния си?? И то преди себе си? Ами как ще обичаш някого или нещо изобщо преди да обичаш себе си? Значи всички други са по-важни от самия себе си? Аз виждам, че тука работата е много сбъркана. И настина започвам да мисля, че Христос не е разбирал любовта и не разбирам защо толкова припадат по него.
  7. А къде е логиката да е външно нещо и да ме мрази толкова, че да иска да ме тормози така, че да ме унищожи. Това е пълна заблуда. Вселената не действа по този начин. 20г живях с подобна заблуда от сектата, че в мен се е вселил демон и бях като болна. Слава богу, преборих се с подобни лъжи и небивалици и да, това е част от мене, за щото добре съм го осъзнала, че е така. Само че коя част от мене и има ли име. Но няма проблем, с моята психоложка ще го отработим тази седмица, исках просто да чуя различни мнения. Но не и такива, които са без стойност.
  8. Здравейте, Имам следната дилема, не мога да разбера една часто от себе си, която постоянно ме саботира и гледа да ме смаже, това вътрешният критик ли е, нашата сянка ли е, преди си го обяснявах като обсебване от демон, който искаше да ме унищожи, заради това че бях попаднала в една секта. Но тази част от мене, наистина ми желае злото и някак си ме мрази. Днес имах особено силен сблъсък с нея и някак си се натъжих, защото ако външен човек ти желае злото и и те мрази, някак си е по-понятно, но самият ти себе си??? Понеже доста се занимавам с личностно развитие, психология и прочие, днес ми се случиха 2 неприятни събития, които аз успях да превърна не в драми, а в информационни моменти и да извлека мъдрост от тях, и се зарадвах, защото все повече се справям с такива ситуации и излизам помъдряла, а не смачкана. Но това, което ме смачка беше този вътрешен глас, вътерешн критик, който каза: "Ееее, ми ти се справяш тука с някви малки ситуациики и си мислиш, че си много велика. Хайде животът да те изтряска по главата с нещо тежко да видим дали ще се правиш на толкова просветлена?". И сякаш със злоба тази част от мене ми пожела нещо лошо да ми се случи, че да видим дали и как ще се справя. Аз по принцип имам един такъв страх от случване на нещо лошо, нещо наистина тежко, тежка болест, инвалидност и т.н. Та някой професионалист може ли да ми даде обяснение каква е тази част от мен, която действа по този начин. Как да се справя с нея. По принцип посещавам психолог, но тя отсъства за известно време, а аз не мога да чакам отговор от нея, защото много се разстроих от това, че аз самата се самосъботирам по този начин и искам да преработя тази мисъл час по-скоро. Благодаря.
  9. Бих искала да поговоря малко за интуицията. Напоследък се сблъсках с нещо необяснимо , което много ме покруси и разочарова от самата себе си. Нещо, ко ето не мога да определя точно какво е, но е вътрешен глас, от този най-дълбокия, вътрешното усещане, което те кара да не изневеряваш на себе си, въпреки ситуациите в реалността. Всичко започна със срещата ми с едно момче. По принцип съм предубедена към по-младите мъже, които имат интерес към по-големи жени. 3-4 гоини са ок, но над 5 започват да се усещат разликите. Та срещнах този малчо в един сайт, там където най-малко очаквах да срещна такова прекрасно същество. От началото на срещата ни до сега, той буди в мен само уважание и възхищение, и нищо друго... Само да отбележа, че разликата ни е 8г. Той също имаше любопитство да опита с по-голяма жена и понеже беше много възпитан и позитивен, аз се съгласих да се срещнем. В деня на срещата дойде едно момче, което изглеждаше поне 7-8 години по-младо от същинската си възраст. Тук говоирм за мъж все пак над 30г, а не за абсолютно незряло момче. Вечерта протече в приятни разговори, но аз не усетих никакъв флирт между нас или някакво привличане и си казах, че ще е просто една среща и вечеря, от които нищо не губя, защото човекът насреща беше приятен. Накрая на вечерта той ме откара с колата си до нас и ме целуна. Много рядко ми се е случвало при целувка да не изпитам абсолютно нищо, никаква тръпка, никакъв ток. Да, на момчето му липсваше техника, но дали беше само това. Казах си, че на другия ден ще му кажа, че нямам интерес към него, защото не изпитах никакво вълнение. Не ми се искаше да му чупя хатъра още същата вечер. Обаче той беше толкова внимателен и позитивен и постоянно ми пишеше някакви приятни неща, че на мен това внимание ми хареса. Абе истински джентълмен. Покани ме на уикенд в планината и аз си казах, че винаги мога да го шкартирам, но защо не прекараме един прятен уикенд заедно. Честно казано бях любопитна как ще е сексът. Отидохме на хотел и той беше отново много внимателен, грижовен и прочие. Сексът не ме очарова за съжаление, но пък останалата част от уикенда протече в такава хармония, че накрая на уикенда аз бях в полет на криле. Отдавна не се бях разбирала с някой толкова добре. Започнахме да се виждаме, а аз се амбицирах като истинска кака да му покажа някои неща в секса, и му казах какво му липсва, а той се амбицира да се научи. Всичко изглеждаше добре, но аз, бидейки с малко по-особено сексуалност, започнах да имам съмнения относно бъдещите ни отношения. Аз съм полигамна, за мен свободата в секса и между партньорите е нещо много красиво. Трябваше да обясня на този моногамен човек това, но изненадащо той го прие добре. Изпитах облекчение, че дори и сексът да не върви, ще мога евентуално да се виждам с други партньори, защото говорихме по въпроса. Не криех нищо от него. Аз съм всеотдаен и етичен партньор и предпочитам да споделям всичко с любимия човек. Но въпреки неговите усилия да научи практики в секса и прочие, аз оставах неудовлетворена, трудно свършвах, дори сексуалните ми фантазии вече не бяха същите и това започна да ме мъчи. Аз също търся серизона връзка и много искам дете, а моето време напредва и този аспект също ми е много важен. С времето разбрах все повече, че съм намерила идеалния партньор за семейство и дълготрайни отношения и тази мисъл много ме радваше, но всяка позитивна мисъл, бе очернена с негативната мисъл, от тук нататък все незадоволена ли ще ходя в живота?? Проблемът при моят партньор беше, че той е от тези толкова добри , възпитани и гиржовни партньори, че му липсва хищната мъжка страст и тази мъжка нотка, която да покори жената. Понеже аз съм и с по-високо либидо, аз бях по-активната в секса и се чувствах като генератор, който на м оменти са изтощаваше. Този разрез в самата мен много започна да се задълбочава. Неудовлетворението в секса и представата ми за един тих, спокоен и удовлетворен иначе живот с подобен партньор. В един момент се усетих толкова привързана към този човек, че запонах да подтискам вякакви еротични фантазии, които преди ме възбуждаха, не поглеждах към други мъже, да не би някой друг да ми хареса повече, защото знаех, че моят мъж има недостатъци в секса и се притеснявах, че лесно може да появи някой, който да ме привлече неудържимо. Толква огромно беше желанието ми да започна семейство с този човек, че дори реших да поддтисна тези мои пориви. Но, нещата ексалираха-от този емоционален блокаж започна да страда тялото ми, започнах да се чувствам, че все едно не съм себе си, започнах да се чувствам нещастна отвътре, въпреки, че имах всички причини да се чувствам щастлива отвън. И тогава започнаха съмненията и вътрешните борби. Всеки път когато се видех с него, след хубавото време прекарано заедно, гушкането и хармонията, се усилваше желанието ми да бъда с него. Но в момента, в който се приберях в къщи и започнех да се занимава със своите си неща и да бъда себе си, съмениеята и раздовението ме връхлиташе с мощна сила. След около месец прекаран в такива терзания, защото скъсването не беше опция, психиката ми доста се затормози и взех да давам накъсо. Постоянно ми се ревеше, не можех да мисля за нищо друго, нищо друго нямаше значение, роднини, приятели , хобита... Започнах да усещам, че плащам доста висока цена за това. През цялото време не съм крила терзанията си от него. Но той просто не ги усети с тази сила, с която ме връхлитаха те. Накрая не издържах и просто знаех, че трябва да се отрдъпна, да се отдалеча, за да си поема въздух и да осъзная къде се намирам и защо се случва всичко това. Казах му, че искам да не се виждаме известно време, поне месец, за да се успокоя и да видя накъде ще поема. Месец, в който ще си дадем пълна свобода на действие, за да видим кой накъде. Както винаги той беше много сговорчив и се съгласи с експеримента, в името на това да не страдам. Казхаме си, че дори ще се срещаме с други партньори и двамата. И в края на този месец, ако нещата се разпаднат от самосебе си, то изходът е бил ясен, ако решим да бъдем заедно, ще обсъдим пак критериите. В момента сме в този период на този един месец. Въпреки, че се отдалечихме малко един от друг, моите вътрешни терзания не стихват. Помислих си за срещи с нови мъже или с някои стари любовници, но дори и това не ме радва, толкова съм се привързала към моето момче, че си искам само него, но пък тялото ми вика за хубав секс. Честно казано се чувствам в една безизходица, в която никога не съм се намирала. Мислих за хиляди варианти как тази връзка да проработи, как той ще ме пуска с други партньори, как ще експрриментираме двамата с други партньори, какво на него ще му запали интереса, но колкото и варианти да си давам, този вътрешен глас, тази интуиция??? ми казва, не, това не е човекът за теб. Сякаш това ми казва. Сякаш съм сложила красиви обувки на краката си, които ми стоят изящно, но малко ми стискат. Много често когато ги поносим, стискането става все по-голямо и по-голямо, докато накрая ни се появят мазоли и ни прокървят краката. Ето с тези обувки аз в момента не мога да се разделя. Тази 'интуиция' ми казва, че този мъж не е за мен. Няма го това мъжкото някак си у него. Ние и двамата сме се свързали през децата в нас, а не през зрелия мъж и жена, и любовниците, и това някак си ми се струва като по-добра платформа за приятелство. Но не това иска душата ми. Тя иска такъв всеотдаен партньор в живота, не само за приятел. Та нали най-хубавите връзки стават между двама приятели?? Умът в мен се бунтува и казва, да но обувките като ги поносиш малко може и да се поразтъпчат и да се раширят и да спрат да ти убиват. Но.. обикновено не е така. Тези, които ти стискат осезателно продължават да ти стискат. Обувката, която ти приляга точно на крака, ти я усещаш още в магазина, усещаш, че това е обувката за теб. И тук да се върна на интуицията... През цялото време докато чета литература за личностно развитие си казвам, че човек привлича това , което мисли, че човек трябва да има добра самооценка и вяра в себе си, вяра, че ще му се случи най-доборото, в какъвто и вид да му го поднесе съдбата. И този път искам да поема това предизвикателство, да пусна сигурното и да повярвам в тази 'интуиция', защото Вселената всякаш ми казва - ако ми се довериш, ще ти намеря партньор много по-добър от този. Но изборът е твой. Можеш да го направиш сега. Да пуснеш и да чакаш новото с трепет. Или да избереш да бъдеш в тази половинчата връзка и винаги да си в съмнение дали нямаше да дойде по-добро? Но сега аз пак съм в съмнение, ако пусна тази връзка.. дали не съм изпуснала най-доброто?? И въпросът ми тук е: може ли да има наистина толкова силна интуиция, че чак да се измъчваш? Според моята психоложа имам страх от обвързване. Да, създалата се ситуация може да се обясни с много неща, но това вътрешното, което ме тормози не мога да го обясня на никой. То ми казва 'довери се' и не бъди в полвинчата връзка, но неизвестното напред е толкова празно и страшно. Нищо не се вижда на хорзонта, нищо толкова хубаво като това, което имам в момента, и което не ми е беше случвало от дълги години. Как да порявам на тази 'интуиция', на този вътрешен глас. Звучи съвсем неадекватно. Много страдам и съм м ного разочарована в себе си. Кавам си, ето съдбата ти прати този прекрасен човек, но ти пак искаш нещо друго. Хората ми говорят за компромиси, за какви ли не варианти. Но това вътрешното... дали е интуиция или просто моята невъзможност да правя компромиси със себе си?? Много съм объркана. Според мен човек е по-наясно с егото си, с външната си обвивка, отколкото с вътрешната си същност и понякога тази същност ни изненадва. Сега много повече разбирам гейове, лесбийки и т.н. Когато си бил възпитван с едни ценности и ти се окажеш различен от тях. Искаш да е така и висчко да е наред в живота ти, но не можеш да се обърнеш срещу природата и вътешната си нагласа. Сега аз се опитвам да разбера себе си и какво точно искам, какво за мен значи идеалният партньор? Не идеалният човек, а партньорът, който най-много ще пасне на моите нужди. Дали тази вътрешна нагласа също така трябва да доминира живота ми, и ще ме повлича към незнайни за мен хоризонти. Буда е казал, не се привързвай към нищо. И аз тук мился, че съм толкова нещастна, защото съм се хванала като удавник за сламка и съм се привързала към това външното , този идеал за семейство, но все пак преходни неща... Дали трябва да остана вярна на вътрешния огън. Чела съм хора, к оито са били успешни и изведнъж зарязват всичко и е озовават в далечна държава, далеч от цивилизацията и разбират, че така са по-щастливи, макар че на пръв поглед действията им са съвсем неадекватни. Чувствам се в същата ситуация. Ще захвърля еди прекрасен партньор, за да изследвам това, което има вътре в мен и този силен глас, който с всички сили се опитва да предотврати тази връзка. Мисля да му се отдам и да го послушам, защото иначе просто ще полудея...
  10. Здравейте, Смятате ли, че изневярата е най-вече предателство към себе си? Че не можеш да се справиш във връзката си по друг начин и трябва да изневериш? Или е предателство към другия? А предателство ли е въобще или това е просто досадно клише на обществото?
  11. Напълно съм съгласна. Обичането само на положителните ни качества, по--скоро е самовлюбеност. Тук говорим за обхващането на цялата личност. Аз напоследък много работя със сянката. Четох Юнг и това, че колкото повече я изкарваме на светло, толкова повече преставаме да се страхуваме от нея и от поведението, което я формира и ако я прегърнем, то със сигурност ще я преработим. Сянката има много аспекти, разбира се, така че не можем да я преработим на 100%, в един живот едва ли. Но все пак, тук е много важно себеобичането, защото така се преработва. С любов и приемане. Да се опитваш да се отървеш от част от себе си, означава да не се приемаш, подсъзнателно да мразиш част от себе си и така оставаш в страха, срама, вината и прочие. Така че в този смисъл , не искам да се отървавам от егото си, а да го прегърна, за да го преработя.
  12. Гледай сега как въври нишката на логиката. Вселената е изначално само положителна, както излиза от това, което казваш, всичко отрицателно сме си го създали ние, егото е изначалното зло, така да разбирам. Но ние не можем да създадем продукт, който не е продукт на самата вселена. Така че това също е неин продукт. Тя се осъществява чрез нас, ние чрез нея, и какво излиза, тя си е положителна, но ни топи тука в едни казани от страдание, за да можем да се осъществим ние чрез нея и съответно тя чрез нас. Е , това отново ми прилича на садизъм.
  13. Е, какво да се отърва от личността си ли? Че аз си я обичам. Кой ще бъда тогава? Някакво безлично същество?
  14. Здравейте, Чета книгата на Екхарт Толле, Новата Земя, и той говори изключително много за егото, което ни пречи да се свържем с истинската си същност и да се докоснем до щастието, божественото с нас. Но може би аз вчера нещо грешно интерпретирах прочетеното и се замислих.. Кое е всъщност егото? Ако трябва да се отърва от него, трябва ли да се отърва от човешкия си характер като цяло? Трябва ли да се отърва от личността си? Та нали аз съм я придобила, за да се уча чрез това си земно проявление? Егото нашата земна същност ли е или само нашите недостатъци? Когато възприемам това, което той повтаря постоянно, че тряба да се отскубнем от егото си, това значи, някак си да си изтръгна самоличността си и това ме прави да не мога да се обичам. А себеобичането е ключът към всичко. Ето тук се появява този конфликт, който според мен е породен от това, че аз си представям егото като нашия характер, личност, човешка същност, а аз се опитвам да възприема и прегърна човешката си същност, да се обичам такава каквато съм, цяла. То тогава каква е ролята на егото и защо то е изначалното зло, както излиза?
  15. Абе приятел, ти ми звучиш като от някакво 10-то измерение. Къде се отвя? Върпосът, който ме вълнува е, че вселената е изверг, който бълва изверги. Вселентата не била перфектна, не била антропоморфна, не била жива. Еми каква е тогава? Някаква зациклила машина, която някога бълва прекрасни същества и творения с таланти , а друг път просто ужасяващи същества. И ако вселентата създава само продукти, за каквъв дух говорим? Защо говорим за чакри, за интуиция, за това как да се настроим на високи честоти. Значи тука едни хиляди хора се плюнчат за тоя дет духа. Четох, че вселената всъщност е неблагоприятна за живот. Факт е, че ние сме една малка планета, на която има живот, поради създалите се обстоятелства и никъде на светлинни години няма друг живот, наистина говори, че вселената не е много гостоприемна откъм живот. Значи ние сме някакво изключение, издънка, която се е появила без дори неперфектната вселена да разбере как. И кво ся, какво се мъчим ние тука, да се обичаме, че за кво ни е? Ние сме неперфектни, няма значение какво правим, как се държим, какво съм тръгнала да бъда одухотворена като мога да бъда вулгарна и да псувам всички на майка. Имам извинение, създадена съм неперфектна. Толкова може една неперфектна вселена. За каква любов говорим, за кви 5 лева. И това ми го говори моята психоложка, която мислех, че има малко мозък в главата. Просто да преглътнем, че светът бил несправедлив, да се надупим и да разтворим отверстието си добре. Еба си философията. Педофилите бяха само един пример за несправедливост в проклетата вселена. Но ти си мислиш, че знаеш какво ме вълнува и се опитваш да ме разгадаеш. Много си далече. Давай по въпроса. Аз си плащам на който трябва да ме разгадава, ама и тя явно се затруднява. От педофилите с нея отидохме, на "вселената е неперфектна и си го набий в глвата , че животът е несправедлив". Гениално обяснение! Иди сега търси мир в себе си. Значи, ние, създадени от едно неперфектно семе, какво точно да си обичаме? Аз се чувствам част от тази вселена, от тази гнила материя, която ни е създала, от тази сволоч. Как мога като знам, че около мен е сволоч, аз да вървя и да си свирукам, и да не ми пука, като знам, че тази сволоч-творение е и вътре в самата мен. Това излилза от приказките на тези умници с неперфектната вселена. Лошото е обаче, че аз се влияя от думите на писхоложката си, защото сме изградили връзка на доверие покрай работата си и нещо такова, може да те срине. Ето затова съм тук, търся хора, вънлуващи ги подобна тематика, защото нея като човек може да не я вълнуват тези въпроси и да си говори врели-некипели. Тъкмо си бях подредила цялата вселена в главата и идва някой и издрусва тия лайна. И друго да попитам. След като ние имаме души, вселената няма ли душа? Или да се съглася с арогантните атеисти, че ние сме просто едни био-химични роботи, на които мозъкът им работи с определени електронни импулси и си заминава след спирането не импулсите? Щом вселената не е одуховтрорена, как създава души, които да се свържат с Духа?
×
×
  • Create New...