Jump to content
Порталът към съзнателен живот

holyvalentine

Участници
  • Общо Съдържание

    165
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    5

holyvalentine last won the day on Февруари 27 2021

holyvalentine had the most liked content!

1 Следващ

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

3472 посещения на профила
  1. Да, прав сте, прочетох за това разстройство, ето и тук пише: Пациентите често крият компулсивното си поведение, чувстват се притеснени, объркани и се страхуват да не бъдат помислени за “луди”. Това често довежда до забавяне на поставяне на диагнозата и най-вече на лечението – между 10 до 17 години (E.Hollander et al.,1997). Макар някои болни да могат да вършат задълженията си по обичайния, общоприет начин въпреки дистреса, в по-големия брой от случаи ОКР оказва влияние върху всички сфери на живота – взаимоотношенията с околните, семейството, социалния живот, хобитата, работоспособността. Най-честите чувства, съпровождащи натраливостите, са тревожност, напрежение, дискомфорт, потиснатост, вина, срам. Отнема дълго дори да се диагонистицира. В моя случай никой не искаше да ме чуе. Изглеждах здрава, права жена, с аналитичен ум, и набързо ме отпращаха. Но... това вече 20г , сигурна съм , че имам неотработени травми, напоследък работя за връзката с любовта на мама, но тези натрапливости и страхове от това състоянието да не се завърне, винаги когато почувствам напредък, ми е*ават майката честно казано. Чувствам се много изморена от това.
  2. Оххххх, не знам вече какво да лекувам. Проблемът е ,че много години в Англия никой не ми обърна внимание, никой не искаше да ме чуе и това стана толкова хронично, че сега дори и да направя напредък, стари усещания, буквално физически усещания, се завръщат, притесняват ме и започвам да си самосаботирам напредъка и да не вярвам в него или пък в методиката... Като омагьосан кръг е. Как се лекува това, лекува ли се? Какви техники се прилагат?
  3. Здравейте, Моята история е дълга, но ще се опитам да я синтезирам. Аз се занимавам с психология като любител и си имам психоложка, проблемът е, че тя е много строга и дори когато изпадна в кризи не ми обръща внимание. Така или иначе вече е запразнила и не може да ме види до след нова година. Аз обаче вчера изпаднах в една криза и не з нам как ще изчакам чак до тогава, да не говорим, че са и празници, а и ми предстои пътуване. Та... Напсоледък работя с майчината фигура, да отработя травми с майка ми, но всъщност с вътрешната ми майка. Бях на семейни констелации и се получи много добре, изплаках много неща, свързах се с майка си, почувствах се като преродена, като онова малко чисто дете, което бях преди. НО проблемът ми в психиката е някъде другаде и аз не мисля, че той е напълно разкрит. Януари месец ще се подложа на хипноза и се надявам да го закачим, но искам да попитам тук за мнения. Усещам, че детето в мен е застинало някъде между 2 и 6г. Както и съм имала травми като бебе, защото много съм боледувала до дестия си месец, дори и с опастност за живота си и съм била отделена от майка си докато често сме били в болници. Да не говорим , че не съм спирала да плача, докато не са ми открили проблема. Над това започнах работа скоро. Проблемът обаче е друг. Преди 20 години попаднах в една религиозна секта. Това преживяване ми остави такава травма, че целият ми живот се преобърна и още не може да си дойде не мястото. През работата си с психложката открих, че детето ми, което е било жадно за любов, (която не е получавана в къщи), лесно се е поддало на началните манипулации на сектата, и след това започна вменяването на страх , срам и вина. И точно това детенце, което още не е било развило критичното си мислене е станало жертва на тези техни лъжи. Защото години наред си мислех, как съм допуснала да ми промият мозъка до такава степен, и защо техните думи, които аз рационално осъзнавам като пълни глупости , всщност са достигнали до такава дълбочина в мен. Но сега разбрах. Това дете, което отиде да търсе там любов и приемане, (каквото те показват на повърхността), всъщност беше смачкано и унищожено от вина и срам, хиляди пъти в повече отколкото някога семейството ми го е причинявало. И аз съм приемала всичко БУКВАЛНО. Дали те са успели да ми стана някакъв тип майка или баща или съм интернализирала по такъв начин, не знам, но факт е, че това, което ми вкараха е много силен авторитет за мен. Минаха години, аз общо взето бързо се изнесох от сектата, но тя не се изнесе от мен И аз спрях да следвам каквито и да е религии, норми и догми, разбиаемо ,след това, което ми причиниха. Инересувах се от личностно израстване, просветление, но някак си не можех да осъществя тази връзка с вселената. Преди да отида в сектата си бях православна християнка, вярвах си в добрия татко бог, дори съвсем по детски и си ходех чат пат на църква. Това вътрешно усещане на спокойстви и сигурност,от някой или нещо по-голямо от теб ми даваше вътрешен мир, вяра, надежда и любов. Съответно това всичко се срина, тази опора изчезна. Изчетох много за вселената, но вече като нещо, което ни заобикала, но не и нещо, което ни обича и тази любов, на моя мил татко - приятел бог остана да ми липсва. Вече не вярвам в бог, изчетох доста книги по темата, за да се убедя. Говорят за вселенски разум, а някои дори говорят, че вселената просто случва нещата, тя не е разумно мислещо същество да ни прави планове, които ние да следваме. Всички тези неща ме накараха както да поема повече отговорност върху себе си, но така и да се чувствам някак си откъсната и сама. Тази любов и закрила на нещо висше, нещо голямо остана да ми липсва неимоверно много. Когато робаотихме с майката миналия петък, доста неща ми се изясниха и тръгнах напред, но вчера отново ме заля онази вълна, тя е дна опустошителна вълна, която аз оприличавам на изригващ вулкан и гореща лава залива вътрешното ми поле, след което както в едно опустошено от пожар поле, са останали тук таме по някое опожарено клонче. ТАка и аз чувствам своята вътрешна вселена. Всички чувства, емоции, всичко е опустошено и изпепелено. Не мога да мисля, да чувствам нито радост, нито болка нито нищо, в абсолютен ступор съм. Това се отключи след един от семинарите на сектата. Буквално се преобразих за еидн уикенд и от тогава животът ми вече не е същия. Това е нещо, което до такава степен ме мрази, до такава степен ме ненавижда, до такава степен е против мен, че то просто иска да ме унищожи. Помня как се появи това чувство, аз си втъплих едно нелепо обяснение, понеже нямах друго. Но всичко стана, когато една вечер присъствахме на така наречения екзорсизъм и някакво момиче го държаха на земята докато тя се гърчеше в нечовешки викове. За нас гледката беше смразяваща. А те ни казваха, че сега демонът излизал от нея и щял да си ходи в преизподнята, но ако някой от присъстващите видите ли, си бил отворил вратата на греха, той щял да влезе в него. И аз веднага си помислих това, защото... по-рано през деня, реших да споделя на пасторшата, че живея с приятеля си , а тя като викна , толкова беше възмутена, как съм можела да живея с момче и да правя секс преди брака. Знаела ли съм аз как съм отворила широко врата на граха? Каза ми още в понеделник да се изнасям от него и да отивам да живея при някой от църквата. Аз само си помислих, тая пък шматка, кви ги говори. И естествено реших, че няма да го направя. Проявих неподчинение както в къщи. Но след страшното изживяване с екзорсизма, това беше първото нещо, което ми мина през главата. И сега като се замисля, вината от това неподчинение още ме държи. И така, след този семинар аз станах неадекватна. Нямах обяснение какво се случва с мен. Не можех да мисля като себе си, всяка емоция, всяка мисъл бяха опустошавани от това чувство, че аз не съм в нормата им, че нямам право да изпитвам моите си радости и чувства, и съм наказана. Демонът влезе в мен. Наказана съм за неподчинението си. Тогава нямах друго обячнение освен демон, бях толкова изплашена, бях сама, бях в чужда държава, помощ от никъде. Не можех да си представя , че моята психика или част от мен може да ми причини нещо подобно. Чувствах го като чуждо тяло, борех се с него, но колкото повече се б орех, толкова по-силно ставаше то и ми изпиваше цялата енергия и аз ставах като парцал. Това е най-страшното чувство, к оето ме е заливало и аз от 20г живея с него. С годините се научих, че няма да умра от него, някак си го акомодирах в себе си, къде го подтисках, къде просто го влачех със себе си навсякъде. НО сякаш всичко, което правя е на въпреки, всичко е с мъка. Когато тръгна да се радвам то ме облива веднага и ме спъва, нещо като самосъботиране, но за абсолютно всичко. И аз се научих да бъда равна в емоциите си, да не се радвам, не мога да илзпитвам благодарност, това ми е голям проблем. КОлкото повече рационализирах нещата, толкова повече стъпвах на земята и не се страхувах толкова от това чувство, но то си пръстваше там, убивайки всяка радост в мен. И сега за първи път онзи ден направих пробив са тази констелация и вчера бях супер, мислех толкова трезво, бях себе си, бях онова детенце отпреди, свързана с мама. Естествено не се радвах много, защото тайничко се оглеждах да не изскочи пак някоя мисъл, която да ме погне. И така и стана. Замислих се, ами да, ето виж колко е целебна връзката с майката, колко цялостен те прави, колко любов. НО къде стоя аз във вселената. Нещо не мога да си намеря мястото в тази пуста вселелна. А аз я чувствам като другата ми майка, но тази по-висшата, която ми трябва да е до мен винаги, защото тя е непреходна и всемогъща и ми е много важно да е до мен. Моята майка е смъртна и аз мога да я загубя един ден. Между другото като дете имах доста голям такъв страх. И така, тази голямата майка исполинка, казвам къде е мо ята връзка с нея? Направих връзката с мама, но тази другата майка е много по-голям авторитет от моята. И си казвам, абе гледай си сега щастието с мама, но този въпрос ме гризе, не мога да се успокоя. Казвам си ама само така ли е щастието през връзката с мама? И после се замислих, ами тези деца, които нямат майки? Тази мисъл много ме разстрои и почти се разплака малкото ми дете вътре. Те кого или какво имат? И се почувствах толкова самотна и изоставена. И изведнъж видях тази вселена, тази майка (която може би отъждествявам като авторитет с този бог от църквата, защото и той беше много строгл, изискващ и жесток, наказващ) като еди исполин, енда далечна висока майка, която беше зстинала изправена с очи впреени в бъдещето, впререни напред, там където тя случва нещата, които са й толкова важни, и как тя не се наведе да чуе ,че имам нужда от нея, тя беше студена, безизразна, безчувствена, безкомпромисна. ТАзи майка аз не можех да съблзная, или да мнипулирам през любовта, тази майка не може да те утеши, и да ти гарантира, че всичко ще е наред, защото никой няма гаранции в живота, тази майка не дава гаранции и не играе по твоята свирка. И каквото и да правиш, и да си добър и лош, могат да те застигнат различни неща, там алгоритъм няма. И това ме прваи толкова нищожна и безпомощна, с енда майка ледена кралица, леко враждебна, защото очаквам от нея да оставаи важните си здължения да твори и да ми обръща внимание на мен, малката. Или аз са нагаждам по нейната свирка или духам супата. Чувствам, че връзката ми с нея е скъсана в слънчевия сплит, чувствам се прекъсната, фрагментирана, нецяла. Толкова ми трябва нейната любов, как да я накарам да слуша? И тук, моята майка, с която аз се сдобрих, тя е толкова малка, като мен, защото и тя има травмирано дете и аз й го виждам, и понякога май и аз съм й майка и на нея, а понякога не. И ние двете сма като едни малки прашинки пред могъщата вселена, така че моята майка не може да ме утеши. И това чувство на страх и изоставеност се превърна в това чувство на неприемане, на търсене на тази вселена(бог), авторитет, който ще ме направи щастлива и спокойна. Имам нужда да осъществя тази връзка с по-голямата майка. И да спра да чувствам тази враждебнос, че нещо не правя както трябва, че нещата не трябва да са така. Да чувствам подкрепата на вселената. Всъщност не знам какво трябва да направя. Тук търся вашето мнение на специалисти. На какво се дължи всичко това, какво трябва да отработя? Коя част от психиката ми дава накъсо? Искам да го отработя този проблем. Със сигурност той е свързан с майката, със сигурността и опората, която тя дава, говорим чисто за вътрешното усещане, защото след констелацията го усетих и то добре.
  4. Ами този мой приятел всъщност, до голяма степен припокрива моите виждане за свободомислие, себеобичане и прочие. ТАка че доста от неговите четива ме радват, докато винаги стигнем то вселената и нейната майчина обич. Той е категоричен, че такава няма, че това е инфантилно и докато имам нужда от външна обич, нищо никога няма да се промени за мен. НО аз нямам нужда вселената да ме обича, самата ми свързаност с нея ме прави аз да се обичам. Така че, чувствам и позитивни и негативни чувства. Щайнер не съм чела, но от друга страна Петър Дънов беше причината за този срив. Превеждахме негова статия с един чилиец, който искаше да го публикува международно и изчитахме всяко изречение по 3 пъти, за да вникнем напълно в казаното. Така че доста дълбочина набрахме и се съгласявах с доста от нещата, които казваше, но няма автор, който да се припокрива на 100% с един читател си мисля аз. Дънов говореше много за любовта. И в един момент стигнахме до пасаж, в който се казваше, че понеже нямало любов в света и защото още Адам и Ева извършили едно дело без любов, демек ябълката от там всичко се сринало. Да, но мен такива изказвания ме сканализират. Това е вменяване на вина. Темата за Адам и Ева и тяхната невинност, както и любознтелност, както и даденото им право да упражняват свободна воля е мнооооого дълга, така че не искам да я зачеквам тук. Но ето такива неща възпламеняват моята травма и аз започам да се блъскам в четеници на атеисти, на други мнения докато намеря нещо да ми резонира. Проблемът е явно как аз пресявам информацията, а и как я интерпретирам. Така че всеки един автор може да ме афектира, гаранция НЯМА.
  5. Здравейте, Искам да благодаря и на двама ви , че отделяте време и внимание на моите постове. Да, Иво, общо взето е това. Проблемът ми е, че себевъзприятието ми зависи от това как са подредени нещата във Вселената. Ако я разглеждаме като един безупречен механизъм, то тогава ние можем да изучим похвати, с които да живеем в синхрон с Вселената. Но ако я разглеждаме като просто хаотично случващи се неща, то тогава аз не виждам къде и как ние можем да се заземим в този световъртеж от събития. Примерно всемирното клише, известно по цял свят, всичко се случва с причина, това предполага, че всичко има един дълбок и скрит замисъл за нас и изпитанията са всъщност уроци, които ние учим. На мен това ми върши работа, като модел за справяне в трудни ситуации. Но беше опроверган отново от моя познат. Понеже Вселената нямала план, тя нямала мислещо съзнание, тя не ни е подготовила различни задачки, закачки , за да можем ние да се научаваме на разни неща. Събитията просто се случват. Ние можем да боравим с енергията и информацията във Вселената и да ги използваме в наша полза, дори и да се учим от това, но то не е заложено като урок, който примерно ние да учим за бъдещи животи, защото такива няма и не е доказано , че има. Това всичко ми го казва той, което директно се врязва в моите така успокояващи вярвания по темата. Нямало прераждане, защото хората не можели всеки път да започват от нулата и да учат едни и същи неща, не помнейки нищо от предишен живот. Няма и душа. Разбирате ли, няма нищо от това, с което хората са свикнали да доставят комфорт на душата си! Аз много обичам книгата Разговори с Бога. Там на истина струи една радост, една любов, едно себеобичане, което авторът разкрива на читателя. Четейки, че Вселената се възпроизвежда и проявява чрез всеки от нас, мен това ме караше да се чувствам супер специална, свързана с тази велика сила и възприемаща случващото се в света. Моят познат ми казва, Вселената ни е създала и повече не се интересува от нашето състояние, демек няма тази дълбока връзка на източник и творение, този висш разум, за който толкова автори говорят. Има една хаотична машина за творения, една глуха, сляпа и жестока кучка, която случва неща, и твоето едничко просветление е да можеш да приемаш тези неща с позитивна настройка, и през себеобичането си и ще можеш да се справяш и да виждаш живота от добрата му страна. Да, но аз винаги съм питала, питах и него: Как мога аз да се себеобичам, когато съм продукт на една безизразна и безчувствена Вселена. Ако аз съм добре и ми е бил даден шанс да се родя тук и сега и да съм такава, каквато съм, то защо не всички имаме равен шанс? Защо децата умират гладни в Сомалия, защо хора жвиеят в репресия и война, защо хора се раждат с всякакви недъзи, уродщнии, болести и болки? Защо Вселената не е помислила за тях? Той ми казва, радвай се на това, което имаш ти, те са отговорни за своя път. Но аз не мога да повярвам, че Вселената е толкова жестока. Ето на този въпрос никой не може да отговори със сигурност. Затова за мен тук обяснението с прераждането наистина работеше, защото поне знаех, че ние получаваме повече от един шанс и това им състояние на тези хора е временно. Както и че уроците, които ще научат, ще ги направят по-осъзнати и по-просветлени. Но сега, когато той ме вкара в тази дилема, се чувствам ужасно малка, немощна, незначителна, невзрачна. Нито осъзнване, нито просветление, нито някакви успехи ми се струват значими, защото ние сме просто едни невзрачни сегменти във Вселената, едни топчета, пуснати да се търкалят там без надзор и всъщност НИЩО НЯМА СМИСЪЛ. Тя не се интересува от нас! Наистина тези мисли много ме натъжават!!!. А според моя приятел трябва да ме радват, защото Вселената не ни била сложила хомот, дала ни е пълна свобода да бъдем и правим каквото си искаме без да ни съди. Това добре, но ако нямаме връзката с нея, това не стига. Разбира се, зад всички тези мисли, прозирам моя вътрешен проблем, че аз наистина имам нужда от авторитет, за нещо велико, към което да гравитирам и то да ми дава опора. Но такова е моето мислене от малка. Няма проблем да се себеобичам, но когато съм свързана с източника. За тази връзка с източника говорят толкова много учители и писатели. Там е изворът на голямата любов за мен, включително и тази към себе си. Както съм споменавала в постовете си и преди, навремето аз бях жертва на религиозна секта. Тези хора, на които се доверих тогава, успяха да се докопат до моята вътрешна ценностна система и чрез манипулации, всяване на вина и страх, да разбъркат тотално вътрешната ми настойка към света. Тогава имах един голям крах, и това ми остави травма за цял живот. Интересното е, че намирам общо със сегашната ситуация. Чрез лъжите си, те караха мен и хората в тази секта да се чувствам малки, жалки, зависми от любовта на Исус и общо взето те се бяха провъзгласили за говорители на бога и твърдяха, че те казват истината, те са я разбрали от първа ръка, щото всеки ден лидерите общували с бога. Разбира се, тези хора имаха всякакви техники и похвати да звучат убедително, имаха и средставата да правят добро шоу и да впечатляват хората. Без да искам, ги бях приела за някакъв авторитет, макар че изобщо не бях съгласна с техните лъжи, все пак в мен се зароди силен вътрешен конфликт. Подложих себе си и разбиранията си на съмнение, разклатих се и те успяха да ме повалят. Години наред страдах от репресии, себеотрицание, внушния за демони и простотии. Тогава срещнах този мой познат, който изключително много ми помогна да се освободя от лъжите на религиозната секта. Както споменах той борави изключително с доводи и е търсач на истината. В продължение не повече от година той работеше с мен, като отговоряше на мои въпроси, разбулваше различни лъжи от религията и успя да ми покаже, че аз съм била пленник на заблудите им. Защото както казва той, дори и да има едно зрънце истина, хората се хващат за него и когато то е оплетено в хиляди заблуди, лъжи и манипулации, хората могат лесно да им станат жертва в търсене на вътрешния си мир и спкойствие. Всъщност едно от нещата, с които сектата успя да ме впечатли много и може би да ми стане авторитет е увереността, с която работиха и че можеш да постигнеш всичко , чрез определените от тях правила обаче, които имаха много условия и мен не ме устройваха. Разбира се, за да не бъдат голослвони, цялата им политика беше обвързана с библията и взети от контекста неща, какво казал и искал бог. Та, когато приятелят ми ме измъкна от това, му бях много благодарна и за първи път от много време усетих свободата да бъдеш себе си, да не бъдеш мачкан, да имаш този вътрешен компас, с който да се ориентраш в живота. Четях неговите книги, някои от които са: Ти си любимо дете на Вселената, Режисьорът на драмата, Дуоника - печелившата стратема за живеене. Както и четях Нийл Донал Уолш и намирах паралели между двете книги, за себеобичането, за уникалността на всеки от нас и на истина се чувствах много истинска и значима и щастлива от себе си, а това ми помагаше да възприемам и другите такива, каквито са. Но всичко това се базираше на тази връзка с великата сила, която ни е създала. Връзката с нея, как да привличаме случки и хора в живота ни, чувствах , че макар и толкова малка, аз имах величието на самата вселена и можех да привличам и да боравя с енергията. Това ме изпълваше със сила, надежда и жизненост. Моят приятел ми отне това, с твърденията си, че вселената не се интересувала от нас. И сега както казах, съвсем парадоксално, под негов авторитет, аз пак се чувствам малка, невзрачна, непотребна, ненужна и изоставана, защото нямам тази вързка със създателя си. Преди в сектата, връзката и подчинението на един създател беше много репресираща, тясна и едва ли не, как бог ти следи всяко движение, когато правиш секс и подобни простотии. Сега отидохме в другата крайност. НЯМА създател, ти си абсолютно сам. Абе не може ли да има любящ създател? На мен такъв ми трябва. Ето тук всъщност е същинският проблем. Защо аз не мога да застана зад моите собствени вярвания и собствени усещания. Сега, когато живея с тази травма от сектата, изключително много внимавам на кого се доверявам, какво чета и всичко трябва да може да се провери, да бъде обосновано , а не да се базира на сляпа вяра или еди кой си казал. Вкопчила съм се да търся истината -такава, неоспорима. И затова този мой познат ми е също като авторитет, стожер, защото той винаги представя истината, а не налага негови виждания, но е готов да спори за истината. Но докато се припокривахме до голяма степен, дойдохме до този момент, в който тази негова истина не ме кефи, не ме устройва, натъжава ме. Не мога да я приема такава, за мен нищо няма смисъл по този начин. Казах му, че ще си построя моя си истина, но той ми каза, че животът рано или късно ще ме опроворгае. И мен ме е страх, че ако аз се отдалеча от истината, чрез някакви си мои вярвания и моите опори не са върху истината, отново мога да бъда уязвима в бъдеще за някакви хора, мисли и прочие, които да ме разклащат. Ето това е! Извинявам се за безкрайния пост, но все искам да съм по-обсоятелствена, с цел да бъда разбрана по-добре. Благодаря!
  6. Попаднах на едно интересно мнение относно вярата в себе си. Аз по принцип подкрепям напълно това мнение, като обаче земествам бог с велената. Не съм религиозна и за мен няма анимационни герои в небето. Но... с един приятел, който е написал доста книги по темата за себеобичането и просветлението по пътя към себеобичането, спорим неспирно по този върпос. Той ми обяснява с научни доводи, че вселената е един организъм, който се състои от информация и енергия (съюзът между които създава материята) и съзидателна сила. Вселената винаги казва той, няма разум, тя не мисли, тя не преднчертава твоя път, тя не се грижи за теб, много е вероятно тя дори да не знае за нашето същестуване. Тя просто твори и създава от наличното възможното, а когато двете се изчерпат се наблюдава разпад. Няма душа, няма прераждане, няма карма, няма нищо от това, което съм чела в повсеместната литература. Вякакъв мой опит да се свържа с вселената като нещо по-висше от мен, той определя като инфантилна пристрастеност към търсене на закрила от родител и придържане към външни опори, вместо да имам свои вътрешни, които да поставя чрез себеобичането. Това много ме разстройва и ме разклаща, защото може би аз както и много д руги хора имаме нужда от тази по-висша фигура или форма на закрила от сила или материя по-голяма от нас. Може би това е подсъзнателно заложено от детството ни. Според него, ако ти обичаш себе си, всичко друго е наред. Вселената е такава каквато е, тя ти е оставила пълната свобода да се проявяваш както си поискаш и ти можеш да твориш и бъдеш този, който си искаш. И това е напълно достатъчно да си щастлив. Да, звучи логично и правдоподобно. Така наистина няма от какво да зависиш и можеш винаги да си имаш вътрешните опори. Но мен, незнайно защо това много ме натъжава. Аз имам нужда от тази майчина връзка, ако щете, с вселената, от тази висша грижа, макар че този приятел разби представите ми на пух и прах. Все едно когато детето разбере, че няма дядо Коледа. Чувстваш една празнина вътре. Лошото е, че това толкова ме афектира, че вътрешното ми разклащане мисля, че доведе до външни симптоми. От 2 дена имам световъртежи и губя равновесие.
  7. Здравейте, Търся нещо като второ мнение тук, макар че никое мнение не може да разреши конфликта вътре в мен, но все пак реших да споделя. Намирам се в следната ситуация. Преди 9 месеца се запознах с едно момче с 8г по-малко от мен. Аз съм на 43, той на 35. Запознахме се на шега в един секс сайт и решихме да се видим, защото много си допаднахме като мислене. Той кавалерски ме покани на вечеря, и въпреки че не усетих флирт, нито пеперудки от целувката му когато ме изпращаше до вкъщи, реших да го видя отново, защото просто беше страхотен кавалер, забавен, позитивен и доста привлекателен на външен вид. Отидохме на спа уикенд и аз все повече се уверявах от поведението му, че той не е много опитен любовник, а за мен това е свръх важно. От секса имаше доста какво да се желае и от уменията му като цяло, но все пак видях потенциал за учене. Започнахме да се виждаме, защото той ме обсипваше с внимание и това много ми харесваше, Разбирахме се сякаш се познаваме от отдавна. Аз му давах насоки в секса и той беше много надъхан да се учи. Но с времето той не се подобри много, просто сме различни темпераменти. Аз съм от жените амазонки, обичам страстта, дивото, разкрепостеното, той е от добрите момчета, срамежлив, алтруист и не е разкрепостен, няма желание да експериментира или опитва нови неща. Това започна да се отразява на сексуалния ни живот и колкото повече се привличахме духовно и емоционално, толкова сексът залиняваше все повече. Започнаха съмнения от моя страна, какво да правя. Виждах потенциал за дълга връзка и евентулано семейни взаимоотношения, но се измъчвах, че не съм удовлетворена в леглото. До като в един момент се стигна до там, че той изгуби ерекция. Блокира се някак си ментално и спря да му става. Тогава взехме решение да се разделим. Беше много болезнено, но си казхме, че няма смисъл. Решихме да си останем приятели и да се виждаме с други хора. Това не проработи, защото все още имахме чувства. Интересното при него беше, че с другите жени сексът му се получаваше, даже бил получил похвали. Не знам какви са били те като опит и очаквания. Опитхаме няколко месеца да сме разделени, опитахме да прекратим всякакъв контакт, но любовта ни ставаше все по-силна и винаги се връщахме да си общуваме , защото намирахме утеха един в друг иразбиране както никъде другаде. Опитвах да започна наново с други мъже, но никой дори не се доближаваше като отношение към него дори на хиляди километри. Един хубав ден той ми каза, че дори и нищо да не стане между нас, той би искал да си имаме дете, защото аз ще бъда страхотна майка, и защото и той ще се чувства по-спокоен ако е оставил нещо след себе си. Това е най-голямата ми мечта в момента, а и нещо като фикс идея, защото трябва да хвана последния влак, а на хоризонта няма никой. И тук е голямата ми дилема.Имам този прекрасен мъж, който ме обича до полуда, иска семейство с мен и дете, но не ми дава никакъв секс. Толкова се е блокирал, че дори го е страх от каквато и да е била интимност помежду ни. Не сме били интимни от 5 месеца. Т.е, не само аз имам дилема, но и той. И тук искам да попитам за вашето мнение. Моята психоложка казва, че аз определно имам страх от обвързване, както и той. Ние много искаме да се обвържем заедно, но при липсата на какъвто и да се секс, перспективата да ходиш неудовлетворен е голяма, и естествено е , че има колебания. От друга страна си казвам? Дали това е наистина човекът за мен? Ако беше моят човек, не щ ата щяха да се случват с лекота, а не с такива трудности, мъки, боли, колебания. Казвам си, толкова много искам семейство и дете, и той толкова много ми покрива този идеал за баща на децата ми и съпруг, че аз сама се заставям да стоя в тази ситуация на незадоволителен секс, или даже на липса на всякакъв секс. И някак си се боря сама срещу себе си. Тук за страх от обвързване ли става въпорс? Ако нашият сексуален живот ставаше, наред с разбирателството ни, дали щеше да има страх от обвързване, и ако тогава имаше, щях да се съглася с моята психоложка, но при нашето положение, много хора щяха да се разделят без да се замислят? Все още си мисля, дали ако го пусна и се оставя на съдбата и на течението ще срещна наистина този за мен, който ще ми пасва? Не казвам идеалният, но който ще ми пасва и няма да ме натоварва така. Имала съм такива връзки, вярно, и те са приключили , но са били пламенни, страстни , които са оставили следа в живота ми. Може ли една връзка да бъде такова мъчение? Вяра ли ми липсва , позитивзъм ли? Вкопчила съм се в този и това е. Но от друга страна, разбрах, че ми е много по-спокойно сама, защото някак си живея с идеята, че ще срещна господин точния за мен и съм в апогея си, флритувам, креативна съм. И като че ли това ми е най-доброто състояние. В момента , в който срещна някой, освен ако не е за забавление, започват съмненията, ама това не му става, ама онова, чакай да се огледам още малко , някъде другаде тревата може да е по-зелена. И като се знам, дори и да срещна някой, който прави хубав секс, ще му намеря други кусури. Примерно има такива, които се обаждат само за секс, непостоянни, лъжат, изневеряват и прочие. Все ще има нещо, което ще е пречка. Т,е в крайна сметка не мога да разбера, състоянието ми чисто психологическо ли е? Или аз не следвам пътя на душата си, така както тя има нужда и иска да се развива? Защото усещам, че се насилвам за тази връзка, от страх да не изпусна влака. Пришпорвам се и това ме кара да избудалявам. Ще ми е итнересно да чуя вашето мнение. Изивнявам се за дългото представяне, но исках да дам точна информация на случващото се.
  8. Здравейте, Днес се натъкнах на един конфликт, гледайки един филм за теизма и атеизма. Някак си винаги съм вярвала, че любовта е присъщо чувство на човека. Че ние просто трябва да си спомним как да обичаме, но днес се натъкнах на доста логическото твърдение, че ние се раждаме неутрални и любовта и състраданието и емпатията се заучават. ДА, бебетата се раждали неутрални. Те са егоисти, не изпитват истинско състрадание или емпатия,дори и пред тях да умре животинче, те не го преживяват. Възрастен, който показва такива реакции, ще бъде наречен безкрупулен социопат, но за бебето е нормално. И какво излилза, че от обществото, от което получавама деформираните си представи за света, за себе си, ниската самооценка, негативното мислене, то това същото общество заучаваме и любовта ли? Че тя тогава би трябало да е много несъвършена. Винаги съм си мислела, че любовта е съвършена и идва от източника с когото сме свързани. Ако ние не се раждаме с нея, значи няма източник и няма любов.Доста подтискащо твърдение или аз възприемам нещата едностранчиво. Ето тука още едно мнение от нета, което звучи логично: And none of us is born “good.” Goodness is something that is learned. I think most of us are born selfish and neutral (a baby doesn’t do good - he only cries when he needs something, laughs if something amuses him). If moral development is absent or lacking, we stay forever selfish, though not necessarily evil. Затова мисля, че хората измислят бог, за да имат източник на любов, макар че и самата религия твърди, че хората са родени грехопаднали същества и трябва да получат тази любов по условие.
  9. Ама наистина си изписал 2 тона глупости. Истината не се открива само в 'духовните учители'. Истината можеш да я намреиш навсякъде около нас във всяко едно проявление. Така че хората, които пишат книги, не са просто на моето ниво, нито на твоето, защото всеки е достигнал до различен етап. А другото за което говориш е просто приемане на авторитеи на сляпо. Ще трябва доста доводи да дадеш защо според теб твоите източници са най-правилните.
  10. Как установи, че е проявление на любовта? С критично мислене или просто и ти се пусна по пързлката?
  11. Дай ми примери за това. КОНКРЕТНИ! Всички го спрягате за просветлен, дай да видим откъде аджеба достгнахте до това твърдение или просто се водите от масовата култура?
  12. От време на време темата с Исус Христос ме вълнува на талази, така съвсем неочаквано. Чувам тука хора да го определят като космическо съзнание. Това клишета ли са, не мога да разбера. Аджеба някой може ли да предостави примери, текстове, цитати и извадки върху какво се базира това твърдение за Исус Христос? От всичко , което пише за него в библията, той е бил леко ненормален сектант, който се е вживявал като спасител. Екхарт Толе го представя като един просветлен човек, макар че и в неговата книга не намерих конкретни доводи защо. Също така ще споделя някои есета, които мой приятел написа върху крилатите фрази на Христос. Поне той там се е аргументирал логически. Да обръщаме ли и другата буза? Една позната веднъж ми каза, че все пак, колкото и да съм хулел библията, колкото и противоречия да имало, все пак в нея били записани и някои мъдри слова. Тогава отвърнах, че много лъжи, за да бъдат по-лесно прокарани и възприети, ловко се омешват с истини и несвикналият да прави бърз критичен анализ, поглъща всичко. Но след това се замислих и реших да се опитам да намеря нещо мъдро в библията. Веднага се сетих за добре звучащата и приписвана на Исус мисъл за обръщането на другата буза. Веднага прозира доброто намерение по този начин да се пресече злото, да се прекъсне линията на ескалирането му, като търпящият насилие съзнателно се откаже от съответен силов отговор. Но само ако се загледаме малко по-задълбочено и веднага ще видим колко е подвеждащ, утопичен и по-скоро вреден е този съвет. Защото явно не се позната Закона на Информационната Достатъчност. В съвета когато ни ударят по едната буза да обърнем и другата само привидно има някаква логика и може да я търсим единствено в недоказаното предположение, че като позволиш на насилника да продължи да те насилва, той в един момент ще се стресне от липсата на съпротива и желание за възмездие и това ще го накара да спре да ти бие шамари. Да речем, че това би могло да се случи, но само тогава, когато насилникът е решил да удари само един шамар. Тогава липсата на ответен шамар може да го изненада до степен да се почувства виновен и гузен и крамолата да спре до там. Лошото обаче е, че това е само една и то твърде утопична възможност, докато другите аспекти на подобен казус са сериозно загърбени, което веднага превръща тази уж мъдра препоръка в опасно подвеждаща. Тъй като всичко се оставя на волята и съвестта на насилника, което никак не е разумно, а е наивно и освен това насърчава хората да бъдат жертви! Второ, веднага щом насилникът разбере или дори само се досети, че ние сляпо следваме тази препоръка и поради това няма нито да се отбраняваме, нито да търсим справедливост, то какво точно ще го спре да не продължи да издевателства над нас, над жена ни, над децата ни, над притежанията ни? Абсолютно нищо! Освен това в тази история не се споменава нищо за профилактиката и как да постъпваме така щото да не се превръщаме в жертви и да не се стига изобщо до биене на шамари по едната буза. И точно този съвет очевидно са последвали много жени, за да се стигне днес до сериозния проблем с домашното насилие. Защото я си представете, че реагираме твърдо и категорично още в момента на първите малки знаци на агресия – да речем повишаване на тон или при опит да ни отправят обидни или пренебрежителни квалификации. Дали ескалацията на насилието към нас ще продължи толкова лесно или ще се стигне до преговори и ясен регламент, защитаващ еднаквите права на всички участници? Абсурдът на този “мъдър“ съвет става още по-ясен, ако го преформулираме така: “Ако ви вземат ризата, дайте си и панталона!“ Или да посъветваме жените в същия дух: “Ако ви изнасилят вагинално, дайте му и анално!“ Или: “Когато те ударят по едната буза, обърни и другата. А когато те ударят и по нея, отвори си бузите и го поеми!“ Или пък както се оправдал един лицемерен поп, обвинен че е пребил някой: “Той ме удари по едната буза и аз обърнах другата, удари ме и по нея и аз скочих и го пребих, защото Христос не говори нищо за след това!“ Нито едно от най-популярните уж мъдри съвети в Библията не издържа критичния анализ: “Обичайте другите като самите себе си“ “Ако ви ударят по едната буза, обърнете и другата“ “Обичайте враговете си“ Защото са дадени от невеж човек, който не разбира човешката психология, но претендира, че е “духовен“ авторитет и резултатът е или произвеждане на лицемери, които имитират тяхното следване, или на невротици, които се побъркват от чувството за вина, че не могат да ги следват! Ето, точно по темата днес цитирам мисъл за деня на Беинса: Да обичаш и да те обичат – в това е смисълът на живота. Кой да те обича? – Бог да те обича и ти да Го обичаш. След това иде вторият закон: Да обичаш ближния си и ближният да те обича. И най-после, да обичаш себе си. Кой е твоят ближен? – Твоят син, твоят брат или твоят приятел. (Беинса Дуно) Да обичаш себе си е чак на 3то място? Вие съгласни ли сте? Бог да те обича?? Че защо някакъв външен фактор трябва да те обича? Ето това води до подчинение и зависимости. И това виждам аз в думите на Исус Христос в библията. После трябва да обичаш ближния си?? И то преди себе си? Ами как ще обичаш някого или нещо изобщо преди да обичаш себе си? Значи всички други са по-важни от самия себе си? Аз виждам, че тука работата е много сбъркана. И настина започвам да мисля, че Христос не е разбирал любовта и не разбирам защо толкова припадат по него.
  13. А къде е логиката да е външно нещо и да ме мрази толкова, че да иска да ме тормози така, че да ме унищожи. Това е пълна заблуда. Вселената не действа по този начин. 20г живях с подобна заблуда от сектата, че в мен се е вселил демон и бях като болна. Слава богу, преборих се с подобни лъжи и небивалици и да, това е част от мене, за щото добре съм го осъзнала, че е така. Само че коя част от мене и има ли име. Но няма проблем, с моята психоложка ще го отработим тази седмица, исках просто да чуя различни мнения. Но не и такива, които са без стойност.
  14. Здравейте, Имам следната дилема, не мога да разбера една часто от себе си, която постоянно ме саботира и гледа да ме смаже, това вътрешният критик ли е, нашата сянка ли е, преди си го обяснявах като обсебване от демон, който искаше да ме унищожи, заради това че бях попаднала в една секта. Но тази част от мене, наистина ми желае злото и някак си ме мрази. Днес имах особено силен сблъсък с нея и някак си се натъжих, защото ако външен човек ти желае злото и и те мрази, някак си е по-понятно, но самият ти себе си??? Понеже доста се занимавам с личностно развитие, психология и прочие, днес ми се случиха 2 неприятни събития, които аз успях да превърна не в драми, а в информационни моменти и да извлека мъдрост от тях, и се зарадвах, защото все повече се справям с такива ситуации и излизам помъдряла, а не смачкана. Но това, което ме смачка беше този вътрешен глас, вътерешн критик, който каза: "Ееее, ми ти се справяш тука с някви малки ситуациики и си мислиш, че си много велика. Хайде животът да те изтряска по главата с нещо тежко да видим дали ще се правиш на толкова просветлена?". И сякаш със злоба тази част от мене ми пожела нещо лошо да ми се случи, че да видим дали и как ще се справя. Аз по принцип имам един такъв страх от случване на нещо лошо, нещо наистина тежко, тежка болест, инвалидност и т.н. Та някой професионалист може ли да ми даде обяснение каква е тази част от мен, която действа по този начин. Как да се справя с нея. По принцип посещавам психолог, но тя отсъства за известно време, а аз не мога да чакам отговор от нея, защото много се разстроих от това, че аз самата се самосъботирам по този начин и искам да преработя тази мисъл час по-скоро. Благодаря.
  15. Бих искала да поговоря малко за интуицията. Напоследък се сблъсках с нещо необяснимо , което много ме покруси и разочарова от самата себе си. Нещо, ко ето не мога да определя точно какво е, но е вътрешен глас, от този най-дълбокия, вътрешното усещане, което те кара да не изневеряваш на себе си, въпреки ситуациите в реалността. Всичко започна със срещата ми с едно момче. По принцип съм предубедена към по-младите мъже, които имат интерес към по-големи жени. 3-4 гоини са ок, но над 5 започват да се усещат разликите. Та срещнах този малчо в един сайт, там където най-малко очаквах да срещна такова прекрасно същество. От началото на срещата ни до сега, той буди в мен само уважание и възхищение, и нищо друго... Само да отбележа, че разликата ни е 8г. Той също имаше любопитство да опита с по-голяма жена и понеже беше много възпитан и позитивен, аз се съгласих да се срещнем. В деня на срещата дойде едно момче, което изглеждаше поне 7-8 години по-младо от същинската си възраст. Тук говоирм за мъж все пак над 30г, а не за абсолютно незряло момче. Вечерта протече в приятни разговори, но аз не усетих никакъв флирт между нас или някакво привличане и си казах, че ще е просто една среща и вечеря, от които нищо не губя, защото човекът насреща беше приятен. Накрая на вечерта той ме откара с колата си до нас и ме целуна. Много рядко ми се е случвало при целувка да не изпитам абсолютно нищо, никаква тръпка, никакъв ток. Да, на момчето му липсваше техника, но дали беше само това. Казах си, че на другия ден ще му кажа, че нямам интерес към него, защото не изпитах никакво вълнение. Не ми се искаше да му чупя хатъра още същата вечер. Обаче той беше толкова внимателен и позитивен и постоянно ми пишеше някакви приятни неща, че на мен това внимание ми хареса. Абе истински джентълмен. Покани ме на уикенд в планината и аз си казах, че винаги мога да го шкартирам, но защо не прекараме един прятен уикенд заедно. Честно казано бях любопитна как ще е сексът. Отидохме на хотел и той беше отново много внимателен, грижовен и прочие. Сексът не ме очарова за съжаление, но пък останалата част от уикенда протече в такава хармония, че накрая на уикенда аз бях в полет на криле. Отдавна не се бях разбирала с някой толкова добре. Започнахме да се виждаме, а аз се амбицирах като истинска кака да му покажа някои неща в секса, и му казах какво му липсва, а той се амбицира да се научи. Всичко изглеждаше добре, но аз, бидейки с малко по-особено сексуалност, започнах да имам съмнения относно бъдещите ни отношения. Аз съм полигамна, за мен свободата в секса и между партньорите е нещо много красиво. Трябваше да обясня на този моногамен човек това, но изненадащо той го прие добре. Изпитах облекчение, че дори и сексът да не върви, ще мога евентуално да се виждам с други партньори, защото говорихме по въпроса. Не криех нищо от него. Аз съм всеотдаен и етичен партньор и предпочитам да споделям всичко с любимия човек. Но въпреки неговите усилия да научи практики в секса и прочие, аз оставах неудовлетворена, трудно свършвах, дори сексуалните ми фантазии вече не бяха същите и това започна да ме мъчи. Аз също търся серизона връзка и много искам дете, а моето време напредва и този аспект също ми е много важен. С времето разбрах все повече, че съм намерила идеалния партньор за семейство и дълготрайни отношения и тази мисъл много ме радваше, но всяка позитивна мисъл, бе очернена с негативната мисъл, от тук нататък все незадоволена ли ще ходя в живота?? Проблемът при моят партньор беше, че той е от тези толкова добри , възпитани и гиржовни партньори, че му липсва хищната мъжка страст и тази мъжка нотка, която да покори жената. Понеже аз съм и с по-високо либидо, аз бях по-активната в секса и се чувствах като генератор, който на м оменти са изтощаваше. Този разрез в самата мен много започна да се задълбочава. Неудовлетворението в секса и представата ми за един тих, спокоен и удовлетворен иначе живот с подобен партньор. В един момент се усетих толкова привързана към този човек, че запонах да подтискам вякакви еротични фантазии, които преди ме възбуждаха, не поглеждах към други мъже, да не би някой друг да ми хареса повече, защото знаех, че моят мъж има недостатъци в секса и се притеснявах, че лесно може да появи някой, който да ме привлече неудържимо. Толква огромно беше желанието ми да започна семейство с този човек, че дори реших да поддтисна тези мои пориви. Но, нещата ексалираха-от този емоционален блокаж започна да страда тялото ми, започнах да се чувствам, че все едно не съм себе си, започнах да се чувствам нещастна отвътре, въпреки, че имах всички причини да се чувствам щастлива отвън. И тогава започнаха съмненията и вътрешните борби. Всеки път когато се видех с него, след хубавото време прекарано заедно, гушкането и хармонията, се усилваше желанието ми да бъда с него. Но в момента, в който се приберях в къщи и започнех да се занимава със своите си неща и да бъда себе си, съмениеята и раздовението ме връхлиташе с мощна сила. След около месец прекаран в такива терзания, защото скъсването не беше опция, психиката ми доста се затормози и взех да давам накъсо. Постоянно ми се ревеше, не можех да мисля за нищо друго, нищо друго нямаше значение, роднини, приятели , хобита... Започнах да усещам, че плащам доста висока цена за това. През цялото време не съм крила терзанията си от него. Но той просто не ги усети с тази сила, с която ме връхлитаха те. Накрая не издържах и просто знаех, че трябва да се отрдъпна, да се отдалеча, за да си поема въздух и да осъзная къде се намирам и защо се случва всичко това. Казах му, че искам да не се виждаме известно време, поне месец, за да се успокоя и да видя накъде ще поема. Месец, в който ще си дадем пълна свобода на действие, за да видим кой накъде. Както винаги той беше много сговорчив и се съгласи с експеримента, в името на това да не страдам. Казхаме си, че дори ще се срещаме с други партньори и двамата. И в края на този месец, ако нещата се разпаднат от самосебе си, то изходът е бил ясен, ако решим да бъдем заедно, ще обсъдим пак критериите. В момента сме в този период на този един месец. Въпреки, че се отдалечихме малко един от друг, моите вътрешни терзания не стихват. Помислих си за срещи с нови мъже или с някои стари любовници, но дори и това не ме радва, толкова съм се привързала към моето момче, че си искам само него, но пък тялото ми вика за хубав секс. Честно казано се чувствам в една безизходица, в която никога не съм се намирала. Мислих за хиляди варианти как тази връзка да проработи, как той ще ме пуска с други партньори, как ще експрриментираме двамата с други партньори, какво на него ще му запали интереса, но колкото и варианти да си давам, този вътрешен глас, тази интуиция??? ми казва, не, това не е човекът за теб. Сякаш това ми казва. Сякаш съм сложила красиви обувки на краката си, които ми стоят изящно, но малко ми стискат. Много често когато ги поносим, стискането става все по-голямо и по-голямо, докато накрая ни се появят мазоли и ни прокървят краката. Ето с тези обувки аз в момента не мога да се разделя. Тази 'интуиция' ми казва, че този мъж не е за мен. Няма го това мъжкото някак си у него. Ние и двамата сме се свързали през децата в нас, а не през зрелия мъж и жена, и любовниците, и това някак си ми се струва като по-добра платформа за приятелство. Но не това иска душата ми. Тя иска такъв всеотдаен партньор в живота, не само за приятел. Та нали най-хубавите връзки стават между двама приятели?? Умът в мен се бунтува и казва, да но обувките като ги поносиш малко може и да се поразтъпчат и да се раширят и да спрат да ти убиват. Но.. обикновено не е така. Тези, които ти стискат осезателно продължават да ти стискат. Обувката, която ти приляга точно на крака, ти я усещаш още в магазина, усещаш, че това е обувката за теб. И тук да се върна на интуицията... През цялото време докато чета литература за личностно развитие си казвам, че човек привлича това , което мисли, че човек трябва да има добра самооценка и вяра в себе си, вяра, че ще му се случи най-доборото, в какъвто и вид да му го поднесе съдбата. И този път искам да поема това предизвикателство, да пусна сигурното и да повярвам в тази 'интуиция', защото Вселената всякаш ми казва - ако ми се довериш, ще ти намеря партньор много по-добър от този. Но изборът е твой. Можеш да го направиш сега. Да пуснеш и да чакаш новото с трепет. Или да избереш да бъдеш в тази половинчата връзка и винаги да си в съмнение дали нямаше да дойде по-добро? Но сега аз пак съм в съмнение, ако пусна тази връзка.. дали не съм изпуснала най-доброто?? И въпросът ми тук е: може ли да има наистина толкова силна интуиция, че чак да се измъчваш? Според моята психоложа имам страх от обвързване. Да, създалата се ситуация може да се обясни с много неща, но това вътрешното, което ме тормози не мога да го обясня на никой. То ми казва 'довери се' и не бъди в полвинчата връзка, но неизвестното напред е толкова празно и страшно. Нищо не се вижда на хорзонта, нищо толкова хубаво като това, което имам в момента, и което не ми е беше случвало от дълги години. Как да порявам на тази 'интуиция', на този вътрешен глас. Звучи съвсем неадекватно. Много страдам и съм м ного разочарована в себе си. Кавам си, ето съдбата ти прати този прекрасен човек, но ти пак искаш нещо друго. Хората ми говорят за компромиси, за какви ли не варианти. Но това вътрешното... дали е интуиция или просто моята невъзможност да правя компромиси със себе си?? Много съм объркана. Според мен човек е по-наясно с егото си, с външната си обвивка, отколкото с вътрешната си същност и понякога тази същност ни изненадва. Сега много повече разбирам гейове, лесбийки и т.н. Когато си бил възпитван с едни ценности и ти се окажеш различен от тях. Искаш да е така и висчко да е наред в живота ти, но не можеш да се обърнеш срещу природата и вътешната си нагласа. Сега аз се опитвам да разбера себе си и какво точно искам, какво за мен значи идеалният партньор? Не идеалният човек, а партньорът, който най-много ще пасне на моите нужди. Дали тази вътрешна нагласа също така трябва да доминира живота ми, и ще ме повлича към незнайни за мен хоризонти. Буда е казал, не се привързвай към нищо. И аз тук мился, че съм толкова нещастна, защото съм се хванала като удавник за сламка и съм се привързала към това външното , този идеал за семейство, но все пак преходни неща... Дали трябва да остана вярна на вътрешния огън. Чела съм хора, к оито са били успешни и изведнъж зарязват всичко и е озовават в далечна държава, далеч от цивилизацията и разбират, че така са по-щастливи, макар че на пръв поглед действията им са съвсем неадекватни. Чувствам се в същата ситуация. Ще захвърля еди прекрасен партньор, за да изследвам това, което има вътре в мен и този силен глас, който с всички сили се опитва да предотврати тази връзка. Мисля да му се отдам и да го послушам, защото иначе просто ще полудея...
×
×
  • Добави...