holyvalentine

Даааа, съгласна съм, нали затова търся. Знаеш ли, един приятел казваше, че ако вземеш на един човек вярата и ценностите му, ще го скършиш, ще го лишиш от опорите му. Не можеш да го лишиш от едно вярване , преди да си му дал друга гледна точка или опора, за щото той ще увисне в нищото. Ето това се случва с мен. Дълго време работих да премахна една заблуда/ лъжа, с която живеех, а именно програмата от сектата, в която бях попаднала. Мога да кажа, че успях да прозра зад нея, но там... там в момента е вакуума, за който говоря, защото аз няма към какво да се върна и в момента тръся да си изградя нов върешен свят. Да, тежко е да нямаш основи, само аз си знам колко енергия ми отнема това. Но за да се самосъхраня, за разлика от наивността , с която отидох в сектата, сега съм много по-мнителна относно мнения на хора и техни субективни вярвания. Знаеш ли, ще ти споделя един интересен факт, когато секта те засмуче, обикновено им онтема 3-4 дни интензивни занимания да пречупят личността на човек, използвайки психологически и други методи. 3-4 дни да затрият един човешки живот. Още изпитвам гняв като се сетя. Сещам се за нормалния си живот преди това, за дребните неща, които ме вълнуваха и прочие. Така, че аз в себе си мога да отркия проблемите, въпросът е с какво да ги заместя, когато се отърва от старите програми...

Да ти кажа честно, интересни размисли. И аз съм на мнение, че в мен има любов към Вселената, или поне уважение към създаденото от нея, но с много хора, с които съм говорила ми казват, абе остави тия инфантилни истории, няма бог и вселени, които да се грижат за тебе през целия ти живот, да ти вървят подир задника и да го бършат. Тук и сега си ти и се осланяй на това; но ето тук, това ми звучи точно като отделяне от източника, с когото аз имам нужда да бъда свързана. Хем ми се казва да търсиш външен източник е инфантилно и грешно, от друга страна връзката с този източник едва ли може да бъде отречена. Ще рече някой, той е вътре, ами като е вътре защо не си върши работата?

За дървото съм съгласна. Не можем да избягаме от нещо, което не съществува, като бога в библията. Виж, да говорим за вселената е нещо друго, а за истината... е , зависи кое наричаш истина и от какво се обуславя тя за теб?

Какво мислите за съвпаденията? Примерно искали сте нещо, дори не сте обмислили какво точно искате и как, и го получавате в перфектния вариант, по-добре от очакваното. Това значи ли, че Вселената е чула посланието ви и ви го изпълнява? Ако е така, какво е обяснението за нещата, които не ни се случват или пък лошите неща?

Защото те отнемат даденото им, и някак си надделяат над вселелената. Но това е свободна воля, ако тя ни е дадена, защо ще бъдем наказвани каквото и да сме направили?

Съгласна съм с теб. А може би и аз се чувствам като тези хора, имам нещо, което ми пречи да живея щастливо и това е като недъг. Или ме е страх, че ако нямам добри основи, подобна случка би ме изравнила със земята. Но кое поражда натрапливите мисли не мога да разбера и кое поражда чувството на несигурност също.

Обясни ми по-подробно защо самоубиецът е в грешка? Вселената не наказва, това вече го знам със сигурност. Така че кармата не е сигурна. А и от къде така добре си осведомен какво се случва след смъртта, имаш ли доказателство? В слчая аз търся обяснение как да не попаднем в капана на страданието, причинено от някакви тежки обстоятелства, като се успокояваме, че имаме и други животи/шансове, но ако положението е нетърпимо (това също е относително), как просто да не се самоубие човек с лека ръка, защото дори и да няма наказание, този акт на насилие срещу себе си ми се струва дълбоко грешен

И така справедлив ли е животът. Често този въпрос ме вълнува не от моята гледна точка, а от голбална. Ако си роден прав, здрав общо взето можеш да направиш нещо с живота си. Но ако си роден с тежко генетично заболяване, безпомощен, то тогава малко или много си зависим от другите. Често се чудя какво мислят тези хора за живота. Не че няма пирмери от тях са чудесно приспособяване към него. Но защо не започваме всички от един и същи старт? И често се чудя кое е по-тежко, да си роден обезобазен и недъгав или по-късно в живота си да станеш такъв. В единия случай няма да знаеш какво е от другата страна, а във втория случай ще знаеш и ще бъде още по-тежко. Може би тези чуденки, които са всъщност безсмислени, са базирани на дълбок мой страх дали ще се справя с подобно нещо. А от къде идва страхът, не знам. В този ред на мисли прераждането като феномен би звучало съвсем на място тук. Тогава просто бихме казали, това проявление на живота за тези хора се е случило по този нчин този път, нищо имат и други шансове, нека направят най-доброто от това, кое то им е дадено този път. Тук също така може удобно да навлезе и кармата като феномен. Аз лично не виждам кармата като наказание, а като урок. Примерно ти се се надсмивал или третирал лошо недъгави хора, или нарочно си наранявал някой да бъде недъгав. В следващия ти живот ти се дава възможността да изживееш това от първо лице. Но това са само теории , а ние нямаме доказателства за тези теории. И тук идва интересното със самоубийците. Ако наистина има прераждане, то тогава не се ли, един вид, стимулира самоубийството като shortcut към следващия живот. Този нещо не те кафи и хак! Би ставало много лесно. Кое ще спре хората? Да, ние имаме механизма инстикнт за замосъхранение, но ако нещата станат нетърпими?? И може би това е хубаваото, че не знаем с точност има ли прераждане или не, защото може би имаш следващ шанс, а може би не, а а ко го имаш той може да е след хиляди години.

Хайде сега да поговорирм за това доверие към Света, защото щом си го написал с главана буква, значи,че то е съществително собствено, т.е. тук говоим за нещо живо, към което аз трябва да изпитвам доверие. Да го наречем Вселената ако искаш. ДА, това ми е много трудно. Преди години , попадайки в една секта преживях тежки катаклизми и сякаш това доверие се преряза. Трудно ми е да го възстановя. С един приятел вечно спорим, че Вселената просто случва неща и тя не е антропомрфна, стигали сме до това да ми се кара по темата. В мен обаче напира желанието (както в много други хора) за една върховна протекция, да я отъждествявам като нещо или някой, който може да ме напътства и да се грижи за мен. Изпитвам тази нужда, защото животът е безпътица иначе, колкото и да се обичаш. Да си свързан с източника, с хармонията, съзидателността. Защото тази съзидателност, която съществува в природата , ти можеш да я копираш в живота си. Понякога се питам- има толова много щастие и толкова много страдание по света.. Кое е изначалното състояние на човека? А от друга страна, когато са ти заложили тежки програми, че светът е едно голямо зло, че сатаната действа, че ти трябва един вид да отидеш да го оправяш с Исус, защото бог бил те избрал и разни други врели некипели, ти толкова си се откъснал от себе си, от своето тяло, своя път, своите лични мечти , удоволствия,че тези неща вече ти се струват като неестественото ти състояние, и живееш с дълбокото убеждение, че ако ги правиш ще бъдеш наказан или нещо лошо ще се случи. Ето от това се старая да се откъсна и търся това доверие във Вселената, че тя има друг план, ако изобщно има план, ако изобщо ние не сме просто хаотично случващи се процеси, което също някак си ми е много неподредено и лишено от смисъл. Излизаш от един релилгиозно устроен свят и попадаш в един, който сам трябва да подредиш, но се задействат различни травми. Тъкмо се бях успокоила, че Вселената ме е създала , за да съществувам, че ми е дала всички предпостваки да го правя, аз само трябва да се насладя. И дойдоха тези мисли , че самоубийците сами си отнемат този прекрасен дар живота. От една страна дълбоко се свъзвам с тях, защото и аз съм се чувствала в безизходица и ги съжалявам, но от друга , това е бил естествения процес на завършека на живота им, както някои други умират при самолетна катастрофа примерно. Но при самоубийците е различното това, че те са извършили този акт със свободната си воля, която им е дадена от Вселената и ето тук това ме разколебава. Ама тогава мога ли да й вярвам, че тя безусловно подкрепя, мога ли да й се доверя??? А и това не е ли провал като родител, създател? И не са ли те по-силни, след като разрушават нещо, което се е творяло с години? Тук вътрешното ми дете казва: Значи Вселената не винаги е добра, тя допуска да се случват и лоши неща. Допуска обезобразени хора, страшни и мъчителни болести, значи не е перфектна, как да й се доверя? Та тя е самото върховенство, а то допуска да страдам аз или други. Ето от тук идва вътрешния ми конфликт. Слушах лекции на един британски психолог - даоист, който говореше за шен, китайското наименование на това Свръх Аз, с което, ког ато се свържеш и престанеш да бъдеш в човешкия си мозък, влизаш в една хармония. Т.е говорим за една свързаност с източника, с Вселената, на мен тази свързаност много ми липсва. Но в същото време съм обивнена в инфантилност и че това е погрешно възприятие на света. А когато се случват лоши неща, преди го приемах като уроци, но това уроци по оцеляване ли са? Или Вселената 'иска' да ни научи нещо определено? Наказание няма, то е ясно, но за да преминеш по-лесно през изпитанията, трябва да си имаш обяснение защо се случват те. Преди вярвах в прераждането, защото единствено то ми обясняваше, защо не успяваме от първия път и защо трупаме опит в следващи животи. Сега не знам в какво да вярвам, защото щом Вселената няма план за нас, за какво са всички тези прераждания, за какво живеем, за какво се веселим и се смеем или плачем или страдаме? Е, според вас тук, как да не бъда объркана? И да, това се случва с жертвите на секти, години на лутане и намиране на пътя обратно.

Здравейте, тази сутрин се събудих с приятното чувство, колко е хубаво да си обичан (от самия себе си) и с едно задушевно чувство на щастие. Това става когато се съюзиш с вътрешния критик и той престане на заглушава щастието ти. Но се замислих, жалко за самоубийците. Те никога не отркиват прекрасния смисъл на живота, защото погрешните информационни схеми са толкова силни в главата си, че за да ги прекъснат , те прекъсват живота си. Жалко наистина, че ценят толкова малко живота си и себе си. Но после се замислих, добре де, но до колко това е породеното от тяхната свободна воля и до колко можем да кажем, ами такива ги е създала Вселената. Те всъщност са нямали друг избор, защото тя им е дала толкова капацитет? До колко ние сме отговорни за своите действия и до колко можем да кажем ами така съм създаден? Защото втората мисъл, че Вселената така ни е създала предизвикава в мен голям дискомфорт. Това означава нищо да не правиш със себе си и всичко да е обречено, което значително намалява харесването ми на Вселената. Тъкмо започнах да й се доверявам. Може би това е обусловено и от страха , че и аз имах такива мрачни и страшни помисли в много тежките си моменти, когато не виждах изход. Прокрадваха се мисли, какво ли е ако скоча под влака в меторото, на пук на всичко. Тези мисли повече ме ужасяваха и ме изпълваха със страх да не изгубя контрол над себе си, отколкото да бяха желания за действие. И даже сега чувам вътрешния критик да ми казва: еми ти така си създадена, така е трябвало да стане, кво се пънеш, че си постигнала много? Та, до колко това е вярно и къде забивам пак у лево? Това значи, че никои от нашите успехи не са наистина наши?

Благодаря на всички за отговорите. Да, в интерес на истината, по тези теми трудно се се говори с обществото, просто хората не са заинтересовани и затова съм в този сайт. Между другото Еделвайс е права, жертвите на секти имат едни малко по-особени травми и доста психолози са неподготевени за това. Но пак да подчертая, не съм лаик на тема психология, чела съм и съм посещавала достатъчно консултации. Включително днес говорих с психоложката си и тя ми каза, че в мен има доста голяма доза самокритика, дори по-лошо от вина. Т.е неща, които бих одобрила за други хора, дори не бих ги одобрила аз да ги върша и тук опрях до ценностите си, които всъщност не са ли предрасъдъци? Въпросът е много фундаментален, защото тъкмо започнах да се самообичам, но изпитвам някаква бясна съпротива срещу това и има рецидиви. Както един приятел казва, много хора са пристрастени към драмата и драматични модели. Това мислене трудно се изкоренява, особено ако трябва да пребориш житейския си мироглед, така както си живял до сега. Например в момента ме терзае мисълта дали да плащам данъци на продажната мафиотска власт или да правя лични дарения на нуждаещи се хора. Например идеалистът в мен казва - ако искаш да си наистина в мир със себе си и да си извършил промяната, плащай. Бъди пример. НО прагматикът и критичното мислене казва, ок, аз ще плащам е дин необходим минимум, но другото е да храня шайката на властта, и от моите пари няма да са нахранени гладни деца и вързрастни боледващи хора. Веднага запитах за мнение на други хора както правя обикновено и всеки ми каза - ти си луда да декларираш всеки лев, не и в тази държава. Точно тук се асоциирам с на Еделвайс поста, че ако трябва да мърднеш наляво или надясно от някакви норми и правила, изпитваш неистова вина.. За какво? Това в момента принципи и морал ли са или патология? И акълът ми продължава да произвежда мисли, ако не обявиш всичко до последната стотинка, колкото и минимално да е като доход, ти се превръщаш в онези долни олигарси и крадци, които перат милиони, защото те действат на същия принцип. И когато вдигнеш ръка да съдиш някого, първо погледни себе си. При мен е точно обатното - съседът може да има цял куп греди, но аз виждам прашинката в моето око. Нали имаше там нещо на Исус - който е безгрешен , да хвърли първия камък. Сякаш не мога да изляза от това черно-бяло мислене и генерализиране. Питам се, до колко трябва да посегна на ценностите си, защото това вече не са принципи , а ценности. И ценности ли са ако аз ги интерепретирам грешно, по пагубен за мен начин? Значи, един вид, ако започна да робувам на моята съвест, това значи по този начин разбрано в момента, да си плащам всички данъци, за да не изпитвам вина и да мога спокойно да вдигна пръст към всеки, който е сгрешил нещо и да му кажа , ама на виж се, нарушител и да ги презирам на воля. Тъпо, нали?

Д-р Първанов, мисля, че нищо не си разбрал. От 2014 г съм по психолози и семинари от различен тип и това е резулатът , който е много по-добър от предишното ми състояние. Сменянето на психолози не е решението на проблема тук. Важна е вътрешната работа.

Орлине, имам и още един въпрос към теб или към някой друг, който реши да отговори. Понеже виждам как моите мисли постоянно ми вредят, дори изопачават истини , които чувам и ги преправят, то аз съм притеснена това изобщо кога ще се оправи. Сякаш имам един генератор на отровни мисли в главата ми и отедлям време да измисля нещо, и тъкмо го измисля, така че да ми върши работа и се появява следващата проклета мисъл която се загнездва и не ми дава мира. Вчера имах прегряване отново. Изпитах физическа болка в мозъка от мислене и колкото повече мислех, толкова повече се забатачвах. Накря опраях да хапчетата, защото нямаше накъде. Не знам кое точно е базисното ми мислене, програмата , която изкривява мислите ми. Но вчера слушах една лекция на Наталия Кобилкина, да знам, смешна история,но всъщност тя каза някои ценни неща. Лекцията беше 'КОя съм Аз'. И тя говореше там за лъжливото аз, кето един друг психлог нарича вътрешното дете, моят познат го нарича режисьор на драмата, или това е човешката част от мозъка ни, която е напълнена с програми, от детстовото ни от обществото, религията и т.н И тя каза , за да се освбодим от това лъжливо аз трябва да се научим да си позволяваме. И аз открих, че аз наистина не мога да си позволявам и да си давам. Всякаш трябва да искам позволение от висша сила и винаги търся протекция. За да си позволя да бъда щастлива трябва да знам, че Вселената го е решила така. Много често чета, че Вселената ни е създала , за да живеем в изобилие, да сме щастливи, ама това така ли е? Тя е просто създател, тя не е антропоморфно същество, така че дали наистина й пука дали сме щастливи? Тя не ни 'мисли' доброто, нещата просто се случват поради глобалния причинно -следствен закон. Другото , което е супер важно за мен е да чувствам тази протекция и сигурност от висша сила. Моят познат я нарича съзидателна сила, Дейвид, един даоист, който също е психотерапевт в Ангия я нарича по китайското шен. Та тази сила е нещото , източникът, от който сме произлезли и това е нашаото свръх аз и интуиция и т.н. Вярвам че ако се свържем с нея, ще сме в баланс. Но...ето тук може би аз интерпретирам тази сила, която е част от нас със старото схващане за бог и т.н. Защото аз вярвам, че да се свъжа с нея, трябва да съм чиста и добричка. Ето тук бяха терзанията ми за музиката, за данъците и въобще да бъда 'праведна' защото ако съм в любовта трябва да съм праведна, за щото любовта върви с праведността и аз осквернявам името на тази велика любов, която ме залива и аз не я заслужавам.Не отиваме ли тук в условната любов и в един друг модел. Също така имам тежко наследство от сектата да не си позволявам, да не си позволявам лично удоволствие, защото овцата от стадото не може да се отлъчи, тя трябва да е починена. Личното удоволствие е свъзано със свободноата воля и неподчинението, на което се дължи грехът в религията. Та това, коеот чух от Наталия беше да разровим себе си, да се разширим, да си даваме. А това, което аз разбирам от 'просветеление' и най-вероятно криво го разбирам е стесняваане. Напоследък развих манията да се стремя да не завися от никого и нищо, за да не ми липсват ако ги изгубя. Да не завися от родитеите ми , за да не ми лиспват като си отидат един ден, да правя всичко сама , да живея с минимална сума пари, за да съм сигурна, че ако ме изостави целия свят, аз ще оцелея. А Наталиял казваше точно обратното, позволи си да бъдш уязвима, п озволи си да се поглезиш да поискаш да те поглезят. Звучи добре. Някак си напоследък се оттласнах много към това просветление, к ато че ли да избягам от всички програми в подсъзнанието ми, които ми причиняват болка и страдание и да избягам в просветелнеито, но аз го виждам като едно вегетиране. Тоест не се интересувам от нищо земно. И накрая заключих , че всичките ни страдания се дължат на човечката ни част от мозъка и се заех да я ерадикирам видиш ли. НО нали затова сме хора, с тялото си и човешката част изпитвам болка и страдания , но също радост и удоволствие. Трябва да намеря баланса, между това да съм свъзана с шен или съзидателната сила и да съм си аз. И от тук идва страхът от моите постъпк и действия, за щото ако те са грешни не мога просто да пискам прошка от висшия 'любящ баща', а като голям човек трява да поема отговорност и тук ми е трудно да се обичам в такива моменти, защото чувствам, че съм виновна, че съм направила нещо грешно. Та каквъ е пустият механизъм , к ойто ми обърква главата , проличава ли си от написаното? И как да го поправя. Аз се уча да се обичам, но трябва да се възприема и с отрицателните си черти. В момента аз изпитвам някакво дълбоко неприемане заарди някакви малки грешчици или бунтове, от които няма да отсъпя обаче , защото това означава да съм се предала. И тук едно към едно се повтаря, и тогава аз открито се опълчиих срещу авторитета, но тогава той беше видим. А сега явн имам някаквъ авторитет в главата ми и не знам срещу какво се опълчвам. Но може би заради този авторитет не мога да се възприема??

Ooo, много ти благодаря за мнението, Орлине. Прав си, че все още градя вътрешните си устои, но все повече навлизам в себеобичането и те стават по-здрави. Усещам истинската любов да преминава през мен, не тази получена от антропоморфно съещство или създател , а тази вселенската, висшия разум и т.н. Все повече имам такива проблясъци и все повече осъзнавания, но и рецидиви като този, които буквално замразяват ума и тялото ми и сриват качеството ми на живот до минимум, но както казваше един познат, добре е ако ставанията са повече от паданията

Ооо Инес, много ти благодаря за изчерпателния отговор. Много информативен наистина. Ориентира ме. Би ли коментирала и по новата ми тема, моля? Благодаря предварително

Здравейте, От няколко дни ме мъчи една мисъл, аз доста често имам натраплливи мисли, свиканала съм да се справям с тях, но някои са много упорити и ми причиняват доста телесни страдания, тогава когато цялото ми тяло е напрегнато до такава степен, че вибрира, главата ти е като в менгеме и т.н. Та имам следната натрапчива мисъл: реших да поемам по-голяма отговорност в живота си и да се обичам повече и затова съвестта ми, или нещо друго , което се обажда обаче ми създава голям дисбаланс. Замислих се, а говорих и с един приятел по темата за слушането на безплатната музика, която ни залива отвяскъде. Аз съм много благодарна, че всеки, който има интернет може да слуша часове с приятна и любима музика. Но с един приятел говоирхме и той ми каза, че ако съм решила да поема отговорност, слушането на безплатна музика ощетява музикантие и писателите на песни, или гледането на безлпатни филми, ощетява индустрията. И т.н. Да, в началото при бума на интернета имаше опити за възпиране на това, но неуспешни. Няамше как да ограничат интернет пространстовото и си мисля,че тогава измизлиха начини как да си защитават правата и как да печелят артистите и като гледам никой от тях не е обеднял. Така, че , налудничаво е мисля, при положение, че имаш Youtube, и други подобни източници да не се възползваш. То, да вземем това, че вече дори няма специализирани магазини за музика. Ето това е натрапчивата мисъл и тя не ме остави снощи да спя. чувствам се ужасно. Та въпросът ми е, до кога и колко трябва да 'робуваш' в случая на принципи? Да, не искам да махна с лека ръка и да кажа , абе те всички го правят, но какъв е другият силен аргумент, който да си дам, защото знам че е налудничаво просто да спра да слушам, но от друга страна искам да се успокоя, защото в момента въобще не се чувствам личностно израснала, а напротив- личностно смачкана.

Здравейте, Тук се обръщам най-вече към психолозите в групата, защото водя един дебат със себе си, който породи конфликт у мен след спор с един приятел, който по принцип много ми помага с разширяването на съзнанието. Но тук нещо се разминахме и аз се почувствах много натоварена, сякаш някой ми взе жизнената сила. Става въпрос за следното: когато има човек, който ни притеснява или дразни ние имаме няколко начина на реакция - да му се разкрещим, да му направим кротка забележка, че това поведение не ни е приятно, но най-правилният, според моя приятел, и единствен правилен за него, е да се научим да запазваме спокойствие и доброто си настроение и да потъваме в себе си и не се афектираме по никакъв начин от този човек. Тогава сме истинските победители и тогава вървим към просветлението. Аз му разказах една история от миналия ден, в която реагирах по нов начин на стара травма и бях много горда от себе си, но когато с радост му споделих, той я омаловажи. Понеже напоследък наблягам на себеобичането и виждам плодовете, ко ито носи, бях в състояние да направя кротка забележка на баща ми, да му кажа по време на скандал с майка ми, че постъпва по неблагоприятен начин за околните и че това негово поведение често го наблюдавам и му го разясних. И понеже говорих спокойно , а не се развиках и аз, той се заслуша. И изведнъж напреженеито падна и те успяха да се изяснят. Аз лично бях много горда от това, защото баща ми е голям мой узурпатор от малка и аз или се свивах в себе си изпълнена с презрение и омраза и или бягах. Но сега разбирам, че това му поведение е породено от комплекса му за малоценност и затова реакциите му са такива. И така, когато споделих на моя познат за този хубав изход на ситуацията, той всъщност ми каза, че е било погрешен ход едва ли не, и аз останах ка то гръмната. Значи според него, каквото и да прави другият човек, каквото и да ни говори или да ни обижда, ако ние запазим доброто си настроение, ние ще бъдем недосагаеми. И нещата ще се разминат. Според него аз говорейки с другия човек, му заявявам какво аз искам, т.е той да се съобразява с мен, вместо да си свърша аз вътрешната работа и да не се афектирам от неговите думи и действия. Така че няма смисъл да се говори с него, изцяло зависи от нас да променив вътрешната си настройка? Но.. питам аз.. не е ли това изключително пасивен метод? Аз лично чувствам някакъв дълг да изправя ситуацията ако чувствам, че мога или поне мога да опитам. На семинари по психология съм правила техника по заявяване, с издаване на агресивни звуци като войници, и това помогна, най-напред да се заявая пред себе си , а след това го приложих и на баща ми и за първи път излязох от ролята на жертва. Всеки в спора с моя приятел, който според мен има неразрешени проблеми с майка си, всеки гледаше от неговата си гледна точка. Той споделяше колко го е дразнила майка му, как му пресолявала манджите и ли как ги прегаряла, въпреки, че той й казвал много пъти. А тя е жена над 80г все пак. И той се научил да не се ядосва на това и на други нейни навици. Питам аз, това може ли да има нещо общо, с човек като баща ми, който те е държал в страх, който те е удрял със сила и злоба? Онзи ден гледах едно предаване, в което едно момиче отиде да пее в един формат и се разплака на сцената пред журито, защото много я тормозели в училище. Тормозът в училище понякога може да бъде много разрушителен, да не говорим и с телесни травми. Еминем 2 пъти е бил в кома от това. Та момичето им оябсни защо е там, за да им покаже на тези нехранимайковци, че тя може и е талантлива, и разби цялата публика. Изкара толкова болка и мъка, че цялото жури и публика плачеше. Накрая се личеше облекчението й, тя се заяви, макар и косвено пред тези, който са я малтретирали. това има такъв изцелителен ефект. Сега да се върнем на моя приятел и твърдението му, с което аз съм съгласна до една степен. Но в подобни ситуации, само да не обръщаш внимание и да не си разваляш настроението достатъчно ли е? Достатъчно ли е ако онзи е решил да те нападне или постоянно ти трови живота дори и ти да не показваш признаци? Но според мен когато си заплашен и физически няма как да не покажеш признаци на страх или агресия, защото това е инстинкт. Така че лично за мен в някои ситуации заявяването е необходимо, за да поставиш другия на мястото му и да му покажеш , че вече не си жертва. Простото нереагиране на неговите нападки може и да доведе до спирането им, ако той види, че ти не реагираш и се отегчи, но това може да отнеме дълго време, а и няма гаранция , че ще проработи. А ако пък си израснал травмата и можеш да поговориш с човека спокойно, това е още по-добре,, да разбереш на какво се дължи всичко това. Но според мен и моите разбирания, ако аз мога да променя или подобря даден ситуация аз със сигурност ще го на правя, вместо да се грижа единствено за моето добро настроение. Знам , че всеки е отговорен за действията си, но ако можеш да посочиш грешката на другия и той да разбере и да я поправи, то тогава това е двойна печалба. И понеже вече доста пъти съм споменавала за една моя тежка травма, нанесена ми от религиозна секта, снощи имах много интересен сън по темата със заявяването. Не знам дали имате сънища, в които разсъждавате като будни, не просто картинки на някакви действия, ами разсъждения. Понеже аз доста години живях със страха, че съм обладана от демон, защото не приех Исус христос тогава, т.е проявих неподчинение, абсурдът , на който се базират всички религии, та ми отне доства време докато разбера, че това са мои мисловни модели и програми, които са ме карали да се чувствам така. И сега когато съм подтисната или уплашена се обръщам към себеобичането. Снощи сънувах, това ми се случва за 3 път как ме напада някаква същество, то няма форма и визия. Но започва да ме стиска по тялото и да ме тормози. Осъзнах, че мозъкът ми ипращаше импулси към краката и ръцете и цялото ми тяло конвулсираше. И когато осъзнах и се присмях на страха си импуслите започванаха да затихват и когато казах на мозъка ми , че това е моя фантазия, той спря да изпраща тези импулси. А в моментите, в които все пак се питах дали това може да е някакво адско същество , те се усилваха. Накрая ми писна и казах, независимо какво си, не ме вълнуваш, напусни, аз съм по-силна от теб и някак си го изтласках навън през краката си. Това си беше заявяване. Вие как мислите?

Здравейте, Имам следния въпрос. В създалата се ситуация на изолация и лошо време, всички хора прекарват доста време в медиите и социалните мрежи. Аз не правя изключение. Случва ми се обаче да попадам на групи или индивиди, с които да имаме различно мнение и спорове възникват. Аз усещам как ме всмукват тези спорове и ме завладява една емоция, която мога да опиша само като садистичнно удоволствие да дразня другите и да ги тъпча. Да, обикновено пиша становище, зад което стоя и понякога съм права. Трудно е да се реши в един спор кой крив, кой прав, но когато нещо ме издразни аз си казвам мнението. Има хора, които отреагират меко, но има и разни дето са си повяарвали прекалено ,много и раздават своята 'правота' налява и надясно, като си позвояват да съдят и да всяват вина в отсрещния. Така ме ядосват тези, че независимо дали са прави или не, в мен се събужда дива ярост да ги унищожа.. в спора. И съм крайно цинична и саркастична. Емоцията , която ме завладява е толкова силна, че дори и да усещам, че ме трови самата мен, не мога да се спра или да се откъсна от спора , докато последната дума не е моя. Не че това ми носи някакво удовлетворение в крайна сметка, освен че съм си навила на ината. Та, въпросът ми е как да излизам галантно от спора, без да трябва да се съгласявам с другия, защото той не винаги може да е прав. Как да изляза така че да имам удовлетворението от водения спор и да се чувствам като победител в себе си, а не на всяка цена надмогнал другия, особено ако не съм права? Преди да ми кажете не си губи времето в социалните платформи, бих искала да намеря друго разрешение на проблема, защото утре такъв спор може да възникне в истинския живот и тогава няма да разрешиш проблема изключвайки компютъра, бих искала житейски съвет както се казва, макар че нещата при мен са на по-дълбоко емоционално ниво.

Здравейте, имам следната чуденка: попаднах на една статия https://medium.com/the-mission/born-to-be-unhappy-how-we-can-overcome-our-own-biology-part-1-of-4-6def46457e8f , че амбицията е човешка характерна черта, която е двигател на света векове наред, но също така ни прави нещастни, защото никога не сме доволни от постигнатото. Та въпросът ми е трябва ли да спрем да имаме амбиции и към какво да се стремим тогава, ще се впишем ли в обществото? И според вас има ли разлика между АМБИЦИЯ и МЕЧТА? Също така въпросът може да се формулира и по друг начин: истинското щастие само от просветлението ли идва? Обикновено свързват с просветлението с това да не искаш нищо материално. Ние все още имаме желания и мечти, постигането на които ще ни донесат щастие или ще обогатят това, което вече имаме. Тогава става така (и аз съм стигала до тези състояния), че да не искаш нищо е по-лесно, защото няма чувстваш липсата му. Но в един момент се чувстваш, че тъпчеш на едно място и си застоял. Същото се запитах, слушайки една беседа на Екхарт Толе - да бъдем тук и сега, да се връщаме към настоящия момент. И аз го интерпретирам така, ако сме в трудна ситуация и си припомним за какво имаме да благодарим в настоящия момент, това няма ли да ни даде временно облекчение и така ние просто да привикнем към състоянието,в което сме? Къде е балансът според вас?

Александът Т, много ти благодаря за отговора. Ти си близо до това, което и аз измъдрих в последните дни. Че човек има свободната воля да бъде в която си иска степен по скалата на емоциите и изборът да разбира и дори не и да реагира, е негов. Долавям едни мои затвърдени програми в главата си, че човек трябва да е близо до извора, че без него човек се лута и ние само търсим този извор да сме сигурни и спокойни, че решенията , ко ито са там са въздесъщи, а ние като човешки същества можем да сгрешим, да направим погрешен избор. Ето затова не харесвам реллигията, заради изначалната йерархия и втълпяването, че човешките същества за низши по своята същност и са някаква обвивка на кухи орехи, които трябва да се изпълват с някаква светлина. И аз все още се лутам да търся тази светлина. А всъщност започнах да осъзнавам собственето си величие, това, че аз съм висшия продукт на вселената от нейия висш разум. Т.е всички хора са великолепни сами по себе си и могат да взимат адекватни и правилни решения. Има ли някъде поток от познания, някакъв егрегор, който може да се се достигне, вероятно има, но ние можем да достигне до истини вслушвайки се в самите нас, а не да се молим на няакво божество до ни очисти и да ни отвори очите, ми че то ако е бо жество, защото ще ни е създало такива омърсени на първо място?? Нали е въздесъщо и перфектно и безгрешно, а продуктът му смърди. Абсолютни парадокси и невежество има в цялата религия. Отговорът е другаде. Просто не знам дали само ако стоим в положителните емоции и се самообичаме , това ще е достатъчно , за да връвим по правилния път. В много медитации се с поменава, че ние сме закриляни и напътствани от вселената. Колкото и успокоително това да звучи на подсъзнанието, дали това е така? Знам, че някъде там има отговори на всичко , в тази информация , която плува в информационното поле, и ние можем лесно да се включим там. Просто ако изчистим съзнанието си, не се поддаваме на страхове, гняв и прочие.

Мисля, че вече разбирам все повече разликата с мисленето ми отпреди. Значи преди не съм осъзнавала важността да обичаш себе си. Просто обичах бог, вселената, външната сила и тя ме крепеше. Но откакто се задълбах в изследването на устройството на вселената и разучих различни теории, и разб рах, че няма анимиран, антропомофризиран татко, който е написал твоята история и те наказава задето си непослушен и те обича само ако си му верен, демек контролира те като кукла на конци, така че когато вече се разграничих от тази приказка и разбрах, че с молби или с тропане на краче пред небесния 'баща' работата няма да стане, започнах да търся начини да видя как, аджеба, тя ще стане. Първо много ми липсваше този модел , да обичам някого или нещо, по-велико, по-възвишено от мен и да се надявам на него да ми помоге, да ми даде сили да вземам решения, защото видиш ли, аз съм толкова малка и невзрачна, че не мога да направя нищо от това сама. Та осъзнах, че този модел ми лиспва, тъй като ми даваше една утеха да си сгуша малкото непораснало дете в тези поли на исполина бог или съдба. НО откатко разбрах, че вселената е материя произведена от свързването между енергия и информация, изведнъж много неща ми се проясниха, но и много ми остават неизвестни. Например, чувството, че си сам и никой не се грижи за теб, това все още много ме притеснява. Че няма на кого да си излееш душата или да помрънкаш. Моят приятел Митко ще каже тук, това е чудесна възможност да помедитираш и да намериш решението вътре в себе си, и да съзерцаваш, да се свържеш с центъра си, където черпиш от една голяма информация, дали е колективно съзнавано/несъзнавано или нещо друго не знам. Когато си болен, вместо да се молиш нескончаемо на великата сянка, можеш да си дадеш любов, да захраниш енергията , аурата , а и от там физическото си тяло , за да се тласнеш към самолечение. Надеждата и нея изгубих в един момент. Това всякаш най-много ми се губи, но аз и го бях изгубила още в сектата. Надеждата и твърдата увереност, че аз заслужавам и че всичко ще се оправи , че аз съм създадена и родена за възход и че всеки човек е създаден за това. Но понякога животът толкова събаря хората, че за каквъ възход можем да говорим? Никой не е застрахован. Също и това, че не мога да си обясня с каква цел идват нещастията и дали ние трябва да учим нещо от тях, дали това е с цел? Но ако е така пак идваме към анимираната фигура с писалката и дебелата книга на съдбите. Също така има ли карма или няма?Не мога да си предатавя, че ще си роден за възход, но животът така ще те смачка, че ще ти се иска да не си се раждал. Никой не е застрахован и от това ме е страх. Не мога да се отпусна някак си. Когато си пожелаеш нещо хубаво да се случи, на кого го пожелаваш, от кого се надяваш да стане? Просто ей така заради самия тебе, без върховен доброжелател?

Royalrife, благодаря ти за отговора, но Христос не е никакъв хляб и никаква сила, освен един плацебо ефект в главите на вярващите, както и един полу-измислен герой в полу-измислена фабула. Моля те, аз търся формулата на живота, която не е написана в някаква книга, в която трябва да вярваш на добра воля, щото някой си казал или писал. Търся дълбоки истини за вселената, а не романи с анимирани герои.

Приятели, рядко изпадам в подобни дупки, но тази вечер се чувствам дълбоко натровена и то от ровенето във ФБ. И не защото е лошо да ровиш, аз новини не гледам и си набавям необходимата информация от интернет, но всичко, което чета и преживявам, всичко чудовищно , ко ето се случва в милата ни родина и я опропастява. Това ме смачква, а като гледам, не само мен, а е смачкан и целият български народ, без шайката клоуни управлявани от кукловода- тиквата Борисов. 89 г жена пребита и влачена за краката в дома си, 71г жена изхвърлена на улицата посред зима от ведмоственото си жилище, което е обитавала последните 35г и то със знанието на кмета, отново загрижен гражданин се обажда в институциите, защото жената се е опитала да се самоубие, кола блъсната от патрулка на полицията отзад, наказан е шофьорът на колата, логика а? Гнусният червей Местан уби дете в катастрофа и все още ходи по улиците необезпокояван.... внос на боклуци, поголовна сеч на гори, замърсяване на реки, тъмни сделки, мръсни пари... всичко е мръсно, гнусно , гадно. Да, случва се около мен, много от тези неща не ме засягат лично, но аз ги преживявам, защото не мога да търпя беззаконие и неправда. Ако има за един, нека има и за другите. Писна ми. Народът спи. В мен се редуват гняв и отчаяние. Какво да направя? Как да продължа? Да отида да отрепя някой? Да си затварям очите и да медитирам изобилие? Да, и това го пробвах, Дийпак Чопра има едни прекрасни медитации на тема изобилие. Вършат работа, но сякаш си бия успокоително , за да притъпя временно болката. Братчето ми реши и тегли черта на България, като повечето умни, успешни и желаещи просперитет хора, които с честност и почтеност изкарват парите си. Които са отрудени и отглеждат по 2 деца и нямат време постоянно да мислят за протести както и повечето хора, защото , за жалост и след протестите нищо не се променя. Та и той захвърли всичко и заминава в чужбина, където вече го чака тлъст договор в престижна фирма, лапнаха го като топъл хляб. Поредният мозък изтичащ от Българи, поредният специалист, който ни напуска. Да, и аз бях в чужбина, цели 11 години бях там и не ми хареса, не ми хареса да съм аргатин, да съм никой, но не ми и пукаше за тази държава. Просто кортко ги презирах когато трябва, но пък и си взех хубави и ползени неща от тях. Винаги знаех, че мога да се прибера на спасителното островче България, в къщи. НО сега... това спасително островче потъва. Болно ми е за родината, за тази страна милея, за почтените и добри хора в нея, които са подложени на геноцид. Как да продължа, кажете ми? Да хващам ли куфарите пак? Или да си затварям очите? Или да се залъгвам? Или пък да не влизам във ФБ, да , и това съм го правила, като отказване на цигарите е. Но това ще промени ли действителността около мен, около нас? Ще спре ли бедстващите хора. Или аз като не мога да им помогна, да спра да се интересувам от тях? Как да бъда щастлива? Дайте рецепта. В тази ситуация.

Как да го видиш, след като го няма?

Приятели, благодаря ви за отговорите. Аз продължавам да размишлявам по темите. Съгласна съм, че някои от страховете ми са базирани на психологически състояния, но търсенията ми дават резултат. Все повече виждам как моите мисли успяват понякога да ме смачкат, много повече от външни обстоятелства. Вчера бяха в следния аспект, за който искам да поговорим: Усетих едно тягосно , отровно чувство, което ме налегна, когато си по мислих, ами защо вселената понякога ни поставя в трудни ситуации. И когато казвам трудни аз имам предвид да си стигнал дъното. В смисъл , случва ти се нещо гадно, не можеш да продължиш живота си по същия начин, представям си осакатял човек, чвоек бездомен , мръзнещ на минусови температури, и си казвам ако няма замисъл зад всичко това, то защо ни се случва? Да, човек израства от трудностите. Следователно това ли е замисълът? А когато ни се случва нещо хубаво? Ние тогава не питаме защо ни се е случило, приемаме го с отворени обятия. Общо взето това, което вчера си представих и меразстрои е точно обратното на това, което се опитвам да се науча, как да привличам нещата за мен в живота. Но когато изпаднем в беда или трудност, точно тогава се проявява умението ни да боравим с живота, да останем позитивни и да премнием през него. Аз се страхувам как бих се справила, дали изобщо ще се справя. Защото се знам, че рухвам много бързо. Имам чувството, че усвояването на този въпрос, да се научиш да живееш без страх, е разковничето към щастието. До тук аз се научих да оценявам щастието, но някак си треперя да не ми избяга, в смисъл не постоянно, но какво ще правя без него. Все още си ми сля, че щастието е моментно състояние, а не постоянно. Все още трябва да полагам усилиля да се чувствам щастлива. Постоянното състояние не е нещастие, но е едно неутрално състояние, нито на щастие, нито на нещастие. Така можем да изживяваме върховите моменти или пък , тези по-ниските, когато наистина сме нещастни. Липсата на партньо в живота ми и това, че нямам дете все още , ме кара да се разколебавам в съдбата. Чувствам се обречена. И си казвам , ама защо? Толкова ли не го заслужавам? А другият, който е пострадал или в трудна ситуация си казва, ама защо на мен? Това ли заслужавам. Чувстваш някак си несправедливостта на съдбата, чувстваш се наказан от нещо по-висше от теб и си казваш, как едновременно да обичам тази съдба/вселена, да й вярвам, когато има и такива мигове и ти нямаш ни най-малката гаранция за нищо. Да, ще каже някой, вселената нее жива. Това , което ни се случва е низ от причинно-следствени действия. Но защо те са подредени така? Все още търся този механизъм за справяне с трудни ситуации, та дори и на имагинерни трудни ситуации, защото това ме хвърля в паника.