Орлине, благодаря ти за изчерпателния отговор. Четох с интерес и мъничко страх, кое все пак съществува ) но.. си прав... сега искам да вмъкна и ролята на Библията във всичко това. Тя е пълна със заплахи, наредби и ограничения.. или поне такак са ме програмирали да я виждам, а всъщност повечето хора я виждат като книга изпълнена с мъдрости и проповядваща любов... . Ти каза един път, че Бибилията има много психология.... и аз се опитвам да я открия, и да погледна по-философски на тази книга, и с повече критично мислене, което си е мое, и което все повече придобивам и затвърждавам напоследък, както ти споменах и на последната група, отчитам все повече и повече победи... )))) Прошката ако щеш като механизъм на психология е уникално нещо, а си спомняш колко ми беше трудно да искам и да дам прошка, защото е свързано с показването на слабост, нещо, което ако го усвоиш ти ставаш много по-силен от преди.
Ето това, което казваш за малдаптивните интерпретации на срахове и демони. Знаеш ли.. още преди да прочета това, аз тези дни някак си го мислех това с мои мисли. Въпросът беше, че в неделя имах ужасен скандал с баща ми и много се разстроих. Въпреки, че му споделих какво ми е причинило неговият избухлив характер в детството и боят и викането, той пак си позволи да ме обиди, да се държи агресивно и заплашително и да ме заплаши, че ще ми строши главата. Малката ми племенница беше в стаята и стана свидетел на скандала.. Нейните родителни не повишават тон, и детето се афектира.. о чите му станаха отромни и се напълниха със сълзи...Изведнъж аз се видях в нейното малко телце и се асоциирах с нея... върнаха се болезнените спомени и осъзнах какво се е случвало с мен хиляди пъти като малка, че съм била изложена на това постоянно... и не съм си позволявала да плача, за да не покажа слабост.... демонстрирала съм, че не ми пука, а всъщносто много ме е боляло... Много ме заболя и този път, но този път анализирах чувството... и усетих , че отонво го мразя... отново бях малкото момиче, което ненавиждаше баща си силно..... Някак си осъзнах, че баща ми, който винаги е бил на контра както с мен така и с цялото семество и други хора, за когото нищо няма стойност, всичко е суета и глупост, каквото и да направиш,а ко не е според общо приетите правила или неговите, е ужасно тъпо, изобщо ти като личност нямаш стойност. Ядосан ли е, той гледа да те стъпче като мекотело.... Осъзнах, че чувството, което ми е втълпила църквата за тези демони е точно такова, нещо, което те мрази и което противоречи на всички твои желания да бъдеш себе си, защото ако бъдеш себе си, на църквата това не ѝ отърва. Всъщност демонът беше нещо като отношението на баща ми към мен. Всъщност ако ти се приемаш сам себе си, цениш се и се обичаш, без да чакаш на това отвън, тези неща нямат такава сила... и тогава ми просветна. Казах си,че баща ми има лимит, на колко обич е способен и може да покаже навън и вероятно той винаги ще остане на това ниво... позволих си да го мразя, но да му простя... и му този път му покзах ненавист и колко много ме е обидил, нещо което друг път не съм правила...преди се свивах се в ъгъла и ближех рани, или се прибирах в черупката си и търсех одобрение и сближаване с други хора.. Видях колко неприятно му стана.. и коато бях готова поговорих с него как да изгладим отношенията...той веднага захапа... но видя къде опира моята граница този път... аз не се бях свила навътре. Аз проявих смелост... и спчелих... )) Та мисля, че разплетох демона до някаква степен... та ето от къде тук се намесват библията и вярата, защото прошката беше важно нещо тук, дали като вяра или като психологично упражнение или процес на личностно осмисляне. Лошото е , че религията учи за прошка и други такива неща като някакво заучено клише и хората се мъчат да следват някакви думи и действия какво трябва да се селучи или да почувтваш ако простиш, вместо човек наистина да се вгледа в себе си и да открие малките разковничета , които го държат настрани от неговото щастие.