ami_sega

Здравейте, мисля, че имам вече сериозен психологичен проблем. Ще се опитам да обясня ситуацията - преди 5 години се преместих да живея при приятеля ми в друга държава. Живеем в къща с неговите родители. Миналата година ни се роди дъщеричка. Последните месеци не съм на себе си. Проблем са отношенията ми с неговата майка. Тя е изключително властна и емоционална жена. В началото гледах да не противореча на родителите му, защото все пак сме материално зависими от тях и най-малкото са ме учили да уважавам по-възрастните. Но след раждането на моето дете, започна много да ми пречи непрекъснато намесване в това какво правим. Започнаха спорове и караници, от части защото свекърва ми винаги повишава тон като говори, от части че аз бях тогава в лабилно състояние. Мисля си, че от това викане и каране имам някаква страхова невроза от тази жена - непрекъснато си мисля какво че каже, ако направя това или онова, излизането с детето на разходка ми е стрес, защото чакам да видя дали ще има забележка за това как е облечено (това беше нон стоп в началото, сега не е толкова често). Ако детето заплаче, очаквам всеки момент да се качат да проверяват какво става (това също не се случва вече толкова често, но ми е останало като натрапчиво усещане). В момента детето е болничко и отказва да яде, което ми е допълнителен стрес. Оказва се че от последната година ми се губят много моменти. Помня как тази жена ми се развика още първата седмица след като родих и как след това имах усещане за непрекъснат тормоз да се мери детето и че то не расте, което и до момента ме преследва, въпреки че тя наистина вече не се меси толкова. Не мога да се успокоя. Непрекъснато се тормозя защо детето не яде, връщам се назад за да анализирам какво и как съм сгрешила, нищо че съм наясно, че нищо не мога да променя, но просто не знам как да продължа напред. От това страдат и отношенията ми със съпруга, а и детето ми гледа само една разтревожена майка. Не знам дали е точно депресия или по-скоро някакво тревожно разстройство и какво би ми помогнало. За съжаление по принцип не съм много контактен човек и тук нямам почти никакви приятели. В къщи поддържам връзка най-вече с майка ми, но тя е доста пристрастна и вече гледам да не й споделям, за да не я тревпжа и нея. Миналата седмица се изпокарахме жестоко всички, като се замисля усещам че го направих нарочно. И сега ми е много криво, нищо че се извиних. Сега ме е обзело някакво усещане на паника и на абсолютно безсилие - прави нещата на автопилот, но ми се струва че нищо нпма смисъл и си мисля, че най-хубавото което може да се случи е просто да изчезна някъде. Защото аз съм причината за всичко, което е сгрешено. Не знам дали мога да започна някаква медикаментозна терапия, защото още кърмя... Благодаря Ви за вниманието.