rebecca_98

Здравейте. Момиче на шестнадесет години съм и имам нужда от помощ или поне съвет. Не живея с родителите си от единадесет години. Виждам се с тях рядко, живея с баба ми от шест годишна. Често съм ги питала защо е така, а те са ми казвали, че е поради причината, че са нямали средства тогава, с които да купят апартамент във Варна, за да живеем като едно нормално семейство. Но аз знам, че не е така. Просто майка ми има проблеми с алкохола, но баща ми е прекалено привързан към нея, за да я напусне. Но за да не ставам свидетел на ежедневни скандали и обиди от нейна страна той ме е отделил от нея и се виждаме само по ваканции, а той идва често във Варна. Винаги ми е тежало от факта, че на практика нямам семейство. Да, зная че има деца, които може би имат същия проблем. Знам и че има деца, чиито родители са починали, или са ги оставили в дом, което е наистина много тъжно... Затова не съм се оплаквала често и съм се борила с тази липса през годините, успокоявайки се, че има и много по-лоши неща. Но в един момент всичко се промени. Преди живеех с баба ми и дядо ми, но той почина в края на миналата година. Той вземаше голяма пенсия и не бях лишавана от абсолютно нищо. Но след като той почина всичко тръгна надолу. Преди четири години баща ми претърпя операция и остана безработен. Майка ми също е безработна. А баба ми взима малка пенсия. Стана много трудно. Започнаха лишенията, а именно сега е времето, в което най-много се нуждая от разни неща. Започнах да изпитвам нужда от родителите си много силно. В класа ми съм заобиколена от богаташи. Сигурно мина година откакто последно си взех нови обувки или дрехи. Разполагам с много малко джобни на ден. Баща ми купи таблет на майка ми, защото й спря кабелната и нямала какво да прави там - на вилата, където живеят. Една ваканция отидох и я помолих да ми го даде назаем, защото съм със стар телефон от три години и много ми се иска да имам и аз нещо ново. Тя ми го даде и си помислих, че ще помисли за мен и че ще ми го остави, защото ако имах дете лично аз бих му дала всичко, но сгреших. Още на втория ден се скара с мен безпричинно, нарече ме изрод и ме накара да й върна таблета. Отново останах без нищо. Говорих с баща ми, но той не взе участие и само ми повтаря, че някой ден когато имал възможност щял да ми вземе. Но този ден така и не идва. Един ден осъзнах нещо, което много ме притесни. Получих комплекси. Никога досега не съм била комплексарка. Не съм била богата, но не и бедна. Може би когато започнаха изведнъж лишенията от потребностите ми съм получила тези комплекси. Копмплесксирам се от всичко. Когато видя някоя приятелка с нещо ново и ми се похвали ми идва дасе разрева от яд. Когато гледам всички около себе си със скъпи телефони и какво ли не се побърквам. Постоянно си правя планове и си фантазирам как скоро ще имам това и онова. Как някой ден ще имам нещо дори по-хубаво и трябва да бъда търпелива, но нищо не помага. Коплексите се засилват от ден на ден все повече и се побърквам. Моля ви помогнете ми. Преживяла съм какво ли не. Имах панически атаки, изпадала съм нервни кризи, ужасни депресии и какво ли още не, но винаги съм се справяла с всичко досега сама в живота си и по този начин израстнах по-бързо. Трудно ми е обаче да си помогна сама с тези комплекси. Дано има някакъв начин да ги преодолея. Нуждая се просто от съвет. Благодаря предварително.