zefyra

Орлин, благодаря за подробният отговор, от полза ми е. Аз съм съгласна с твърденията ти и аз също съм ги мислила тези неща. Конкретно по коментара ти ще отговоря така: Ако трябва да избирам дали да бъда права или щастлива, ще избера да съм щастлива. Нямам чак такава потребност да съм "права" по този въпрос, както и по принцип. Следователно сама си отговорих - нямам нужда от поставяне на диагноза. Освен това, какво мислите вие от форума, приятелят ми или други по въпроса дали имам СДВХ или не, е все едно. Единственият човек, който наистина може да ми помогне, знае какво ми е вътрешно, кое е истина и какво е най-доброто за мен - съм аз самата. Не искам да се доказвам пред някого. Причината която стои зад "натриването в носа" е следната - моята свръхчувствителност към критика, упреци, осъждане, отхвърляне и неразбиране. Това е тема, която ме тормози отдавна и често се е получавало така : Критикуват ме, аз реално търся причината защо правя така - но не мога да дам отговор. Дори започвам да си мисля дали те не са прави... Истински вътрешно усещам, че не съм го направила с умисъл или нарочно и не мисля че е заради бягство от "сянката ми". Вътрешно аз усещам, че съм незаслужено упрекната и те не са съвсем прави, но НЕ МОГА да се защитя и оставам неразбрана. Това ми е още от детството. Ако бях виновна - щях да си призная. Аз нямам кой знае какви трудности с това да кажа "извинявай" или "сгреших", всеки прави грешки и това е нормално. Дали ще ги нарека и определя като моите "симптоми на СДВХ", "проявления", "недостатъци", "черти" или "характеристики" е без значение. Фактът е, че те са извън рамките на нормалното. Да, на всеки му се случват тези неща - но не колкото и както на мен. Само аз си знам какъв краен случай съм. Моето е хронично и частично контролируемо, но не напълно поправимо, защото е като част от мен, която винаги е присъствала без конкретна причина и не смятам че може напълно да изчезне. Както баща ми - на 50год е, вече далеч по-организиран и отговорен - еми пак в асансьора или по средата на пътя в колата се сеща, че си е забравил ключовете и това се случва ежедневно. Аз много му се смея, но не бих го критикувала защото съм същата и знам какво е. И имам нужда приятелят ми да ме приема такава и да не ме осъжда и критикува непрекъснато заради тези неща, защото аз не мога напълно да ги променя. Био-фийд бек терапията изглежда интересно, ще помисля по въпроса.

Благодаря за мнението, може и да сте прав че търпя много и после избухвам. И да, нарича се прескачащо. Ще ви дам пример - във втори клас учителката написва на дъската 8+5= аз се надявам да не каже мен. Вдига ме, аз ставам и по пътя към дъската си мисля всичко друго - как ще ме гледат всички, как ще мълча, какво ще си помислят, но НЕ и колко прави 8+5, въобще не стигам до там. Същото е когато някой ми говори понякога - забелязвам очите му, тембъра на гласа, позицията на тялото - но понякога за момент изгубвам нишката на разговора. Грешите - ще ви кажа какво е - Да отидеш до магазина за тоалетна хартия и хляб - влизам и обикалям по стелажите, купувам си желибони, глупости, на касата се сещам да си взема цигари, сок. Плащам сметката, излизам. По пътя се сещам че съм забравила торбата на касата. Връщам се и я взимам. Пребирам се вкъщи и се осъзнавам, че съм забравила да купя хляб и тоал. хартия! А знаете ли какво е хората да ви обвиняват и опрекват ежеднеяно за това? Че нямате воля, че просто не си давате зор - а вие нямате отговор и да не знаете защо се получава така. Това е дефицит на внимание. Аз съм човек, който поставя всичко под съмнение. И са малко нещата за които съм сигурна, а това го ЗНАМ - че имам СДВХ. Изчела съм много статии на бг и на английски по въпроса. Не съм типа човек, който си търси оправдания. И между другото никъде не се споменава при СДВ да има натрапливо и агресивно поведение, може би бъркате с нещо друго.

Привет! Нова съм във форума и така и не открих такава тема за това правя нова. Преди месеци попаднах на информация за Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност, накратко СДВХ и препознах себе си в описанието на симптомите. Информирайки се по темата, почувствах облекчение..че най накрая съм разбрана и не съм сама. Не съм ходила при специалист за диагностициране, но знам че го имам и е наследствено от баща ми, той е същия отнесен като мен Имам два въпроса - дали ще ми е от полза да посещавам терапевт, коучинг или нещо от сорта - има ли специалисти които са запознати с този синдром при възрастните? Аз частично си компенсирам симптомите по определени начини, но може и по-добре. Другия ми въпрос е има ли резон да ме диагностицират? Аз лекарства не бих взимала. Щом 28г съм се оправила с това без да знам причината - нямам нужда от лекарства. Основната ми идея за диагноза е да я "натрия" в носа на приятеля ми, както и приятели, които ме обвиняват, че се оправдавам с това. Те не ме разбират и се получава както в детството - просто ми лепят етикети като отнесена, ненадеждна, егоист и тнт. Това ми пречи и във връзките, оплакват се че не правя това, което съм казала, че ще направя. Че често не си чувам и вдигам телефона. Че не слушам като ми се говори- често карам хората да повтарят и не защото имам нужда от слухов апарат, а защото съм отнесена някъде другаде за момент. Казват ми, че не търпя на критика. Така е, защото непрекъснато ме критикуват заради тази моя отвеяност и неподготвеност. Непрекъснато забравям ежедневни отговорности, срещи, важни дати, имена, рожденни дни. Хронично си закъснявам за работа и срещи. Добре че работя за себе си, досега щяха да са ме уволнили сто пъти поради ред причини. Иначе има и много положителни страни - нестандартното мислене, креативност, които ми помагат в работата. Също и от хиперактивност имам някои симптоми - динамична съм, напрягам се от опашки, бавни хора, мудни продавачки на касата, дълги пътувания и скучни лекции - нервнича, клатя си краката, не ме свърта. "Любими" са ми хората, които не застават от дясно на елеваторите в метрото - обикновено бързам или закъснявам... дори 20минути седене в метрото ме напрягат, понякога предпочитам да се предвижвам пеша, просто за да правя нещо. Аз си се приемам такава, но приятеля ми не - той смята, че цялото ми отношение означава незаинтересованост и липса на обич от моя страна. На всичкото отгоре съм попаднала на партньор, който е изключително критичен, перфекционист, контролиращ, нетолерантен и краен - все качества, които контрастират на тези мои симптоми. От там идват и повечето ни скандали, аз съм много по-толерантна, но и на мен ми пада пердето на моменти, особено когато ме обижда и осъжда. Вече си мисля че не мога да го търпя и по-добре да си ходя.. макар че има и много положителни качества. Всичко това ме навежда на мисълта, че имам нужда да се консултирам със специалист.